Срещи
Срещнах един добър познат – добър познат казвам, не приятел или приятен човек, и го поздравявам:
– Как си, бе друже?
Оня като заблея:
– Айде беее, какво беее, защо беее...
Не можах да разбера защо блее. Той беше станал доста заможен, почти богат в моите представи човек. Беше зле образован висшист, плезеше се без причина – някакъв навик от детството вероятно, когато се е учил да говори, въртейки езика в пространството пред устата; имаше високо самочувствие – неоправдано като всичко, което е родено да пълзи, а се рее.
– Не те разбирам ... – усмихнах се неловко. Аз всъщност не се зарадвах да го видя, но исках да изглежда другояче. Дори не знаех у мен ли е причината той да блее така високо и убедително.
– А ти как си беее!
Изведнъж ми хрумна: той се беше обидил, че съм се обърнал към него с „бе”! Това трябва да е причината, защото очевидно се подиграваше, гледаше ме надуто и ядно, а езикът му се провираше ту в носа, ту нахлуваше в ушите му.
Имам вредния навик да свалям нивото на разговора – дори когато той е служебен, неприятен или пък формален, за да стане по-търпим. Тогава фамилиарнича със събеседника: не защото искам да ме хареса или да подценя себе си, а за да завоалирам отвращението си от общуването. Така беше и сега. Това е лош навик – свалиш ли нивото, унижаваш първо себе си. Същото е като да свалиш гарда в бокса: ставаш податлив на удари.
Както и да е. Опитах се да поправя грешката. Казах две-три думи, с които поизтрих лошото впечатление, което неволно бях оставил върху непорочното съзнание на богатата личност срещу мен, и се разделихме. Слава богу – без произшествия.
Пожелах си никога повече да не го виждам.
И ето ти след седмица нова среща. Професорът беше съвсем побелял, обаче иначе си беше същият. Беше се облякъл като за сватба. Преди години ходеше на работа с трабант и често го виждах да обикаля квартала ни с велосипед. И никога не носеше костюм. А сега даже кърпичка беше сложил в малкото джобче отпред. Едва ме поздрави.
– Как си, какво правиш? – попитах го. Бяхме станали близки по едно време.
Отговори с недомлъвки и подчертана неохота. По-нисък от мен, а ме гледа отвисоко.
Разделихме се и пожелах никога повече да не го виждам. Поразпитах познати за него: „Не ми говори за този човек, професора! Язък за него! Какъв беше, какво стана! Парите го промениха. И жена му. Вече е пълен кретен, самовлюбен нещастник. И всъщност – твърде богат кретен!”.
Ясно. Още един богаташ.
Не забравих тези срещи. Но и гледах да не мисля за тях, потисках спомена. Понякога ме сръчкват през нощта и дори ме будят разни образи. От тях ме боли физически и аз ставам, за да пия вода или да изпуша цигара на терасата. И виждам почти винаги – синът ми чете яко за изпита.
– Кое време е, сине! – възмущавам се. – Очите ти ще изтекат над тези книги. Лягай да спиш!
Той ме слуша. Нищо че е студент. Отбелязва си с листче страницата на учебника и затваря книгата. Допушвам цигарата, гася лампата и си лягам. Не да спя, това се оказва невъзможно; поне да помисля.
Нищо не измислям до сутринта. Давам си сметка, че времето ни променя, но дали то не е само повод за промяната? Дали не е оправдание?
Когато след няколко дни синът ми се върна от изпита и показа бележката в студентската книжка, стана ме яд. Ама голям яд ме хвана. Да, оценката винаги е ниска, когато трудът е качествен. Ако беше преписал, щеше да е друго. Ако учеше в един от хилядите университети в малката ни скапана държавица, където оценките се полагат от студентите, а преподавателите само хоноруват подписа си според търсенето и предлагането, щеше да е друго. А когато върху всяко твое знание стои частица от здравето ти, когато си прахосал нерви, средства и време да усвоиш материала сам, вниквайки в съдържанието на прочетеното – ти си нищожество!
Тогава се сетих за онези две срещи. С двамата богати нехранимайковци. Единият – професионален простак, другият професор с принос в науката колкото е приносът на бълхата в размножаването на говедата. Обаче богати. Сертифицирани. Горди. Отличници. С бъдеще.
И ми стана гадно. И криво ми стана. Колко поколения трябва да се затрият, докато нормалното стане правило в тази държава?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
