Старата кола

          Крайчето на късата бяла рокля бе леко повдигнато. Красивият, бял и нежен като цвета на перуника крак, частичка от нейните бикини в бледо кобалтов цвят и бежовата кожена тапицерия на седалката, на която бе седнала, създаваха  цветни петна и игра на светлините  като в картина на импресионист.  Разсейваше се и мислеше само за това. Пожела, вместо кожата на седалката, тези бедра да галят неговата кожа.  Искаше да целуне толкова много пъти местенцето, което тя показваше с финес и прелест. Двете бяха неговите  красавици. Осъзна  колко малко го интересува колата сега. И това му хареса твърде много.

          А как  ù се любуваше доскоро. На колата. Задните светлини бяха с фантастичен дизайн – инсталирани върху горната част на изтеглените назад  и завършващи като  торпеда калници.  Цялото купе бе толкова динамично, елегантно издължено, с две врати-пеперуди. Отпред – четири кръгли фара, с отделен фар за всяка светлина. По два в специални красиви лонди, изработени в предните торпеда. С предни броня и надброня, целите от хромирана и полирана тънка, но много здрава и еластична ламарина. А решетките пред радиатора бяха произведение на изкуството – две една над друга, с ромбичен вид на клетките на всяка решетка. Купе в два цвята – горна по-тъмна във вишнево и долна, която продължаваше до края на калниците и броните – в сиво. Лакът силен и невероятно блестящ, като че ли искаше да демонстрира, че няма да окаже никакво съпротивление на околния въздух. Колата се плъзгаше и плуваше със своя мощен и същевременно много тих двигател. Удивителната хидравлика  в почти всеки механизъм, правеше управлението мечта за изкушения от красотата и мощността шкипер. Тази кола  искаше запален и отдаден шкипер, не шофьор. За да плува в пространство.  Наистина я караше да плува, да покаже цялата си грация, да ù се любуват другите, усещаше скоростта, динамиката, мощното ускорение при тръгване, почти излитане,  възхищаваше се от нейната елегантност, привлекателност и  съвършенство.

          Грациозна, в изправена стойка, слаба и изтънчена, с копринена рокля, стигаща до глезените, в много тъмен цвят на вишна, в почти незабележимо райе, обута с обувки на малък изящен ток, жената премина, поспря се, погледна веднъж, дваж и тръгна много бавно. Годините бяха преминали, а достолепието и красотата се бяха запазили. Ситните бръчици и косата, добре поддържана, но не толкова много вече, не можеха да променят усещането за благородство, сдържаност и много лека тъга, обвита в мъглата на неизвестните отминали часове. Обърна се отново и пак я погледна, и пак, и пак…,  както правеше почти от половин час вече. Продължи много бавно. Без да се обръща повече...

          Гледката. Стари листа от много есени, разпилени навсякъде вътре. Без изгнили. Само много сухи, като в добре поддържан хербарий. Улицата се беше променила. Отдолу се виждаше малко паваж, а сега всичко наоколо бе асфалтирано. Явно не бяха я местили  при ремонтите. Сянката на стария кестен пак пазеше любовно дивната ù красота. Листата бяха вътре. По седалките. Тапицирани с кожа в много блед бежов цвят. Наоколо другите дивни и коли не я забелязваха. Нито хората. Те бяха свикнали да е там от много години. Не правеше нищо, не я караха.

          Стоеше далеч бавно, безмълвно и като че ли безсмислено…     Като безкрая на времето…

          Случайно погледна във великолепния стар скрин, с резби, с чекмеджета с дръжки и ключалки от полиран и непотъмнял в годините благороден  месинг,  и внезапно я видя… чантата. Да, тази чанта носеше тя тогава… Отвори я; видя малка бележка, написана на лист от бележника на колата: “Може би ще чакам на чупката, там където вълните прескачат през зимата…” Само толкова…

          Не отиде тогава… Защо?

          Години, години колата е стояла… Тя също…

Текстът е стар и вече е бил публикуван в „Откровения”. С малки допълнения.

© 2007 – 2015

© Безжичен