Старата любов ръжда не хваща

   Какво е да се събудиш между две сестри и да си само на 27 години?! Но нека да започна отначало. Вчера излизам от нас и на улицата ме среща чичо Петър, викаме му Пешо. Весел човек и приказлив.

   – Оги! – провикна се той. –Утре вечер ще дойдеш ли у нас да ударим едни карти, повикал съм още двама приятели.

   – Иска ми се, ама отивам на вилата в Рибарица.

   – Ти пък! Вилата ще почака!

   – Не може, ще си сея някои неща.

   – Оги, да ти пратя щерките да ти помагат. Всяка нощ се прибират по нощите, а там няма къде да ходят, пък и ще са ти от полза.

   – Чичо Пешо, какво говориш, имам само една стаичка, която е ремонтирана и в която може да се спи. Къде да ги настаня?

   – Ти ме води миналата година. В стаята имаш две големи легла, ще спят двете на  едното.

   – Къде е майка им?

   – В Сандански при нейните родители, болни са, та ще постои десетина дена.

   Стоях нерешително. Можеха да ми помагат, ама това си е беля на главата. Едната му дъщеря беше на 23 години, а другата ученичка в десети клас Познавах ги и те ми викаха бате Оги.

   – Стига си се чудил! Ще ти помагат в градината, пък и аз ще съм си свободен тук.

   Не знам с кой акъл съм се съгласил. На другия ден сутринта взех сестрите от тях, натоварихме багажа и потеглихме от Ловеч за Рибарица.

  Времето пролетно, слънчево, но не е много топло, тъкмо беше почнала априлската ваканция на учениците. Слушаме музика и аз им разказвам разни истории, а те се смеят. Маргото, по-голямата открито ме сваля:

   – Бате Оги, готин си! – а малката се усмихва и ме гледа занесено.

   – Я не се закачайте! – казвам аз и превключвам на друга история. Те се смеят и още повече ме объркват.

   Настанихме се – леглата бяха големи и нямаше проблем двете да спят заедно. Имаше много време до вечерта и поработихме доста в градината. Видях, че ме слушат и много ми помогнаха. За ядене не мислехме, баща им беше пратил толкова много неща, че за три дена спокойно можеше да ни стигне.

   Вечерта се очертаваше да е приятна. Хапнахме, гледахме телевизия и доста се смяхме, то телевизора работеше само за фон на разговорите. По едно време им казах, че ще спя. Поговорихме още малко и загасихме осветлението. Аз спя само по потник и слип, набързо останах по тях, завих се с одеялото и се обърнах на другата страна да не им преча. То тяхното легло беше в другия край на стаята. Бях изморен и съм заспал бързо. По принцип спя леко и сутринта бях силно стреснат, когато усетих чуждо присъствие в леглото си, размърдах се и една ръка се плъзна по корема ми и после по слипа. Стреснато се отдръпнах и чух гласа на малката.

   – О, бате Оги, ти ли си? – Интересно кой очакваше да бъде, след като ме обара.

   Дръпнах се на другата страна, но там налетях на голямата.

   – Не може така! – скочих от леглото, взех си възглавницата и се преместих на другото легло.

   – Не можехме да заспим, та затова – някак леко виновно изчуруликаха  двете.

   – Хубава работа! Баща Ви, Ви е поверил на мене, а Вие!

   На другия ден се гледахме малко неловко, но като поработихме в градината, всичко беше забравено.

  По обяд дойде едно момиче, комшийче, на възрастта на малката сестра и двете излязоха да се разходят. Останах с голямата. Тя беше красиво момиче, личеше си, че ме харесва, пък и аз не бях безразличен към нея. Тогава тъкмо се бях запознал с бъдещата си жена, но нямахме по-сериозни отношения. Казах си – какво пък, ще взема дъщерята на чичо Пешо, ако тя се съгласи. Всичко се случи спонтанно и беше страхотно. Изкарахме още два вълшебни дена с Маргото. Малката ходеше на разходки със съседското момиче, а ние използвахме времето за любов. Твърдо бях решил да я искам от чичо Пешо, но не било писано. Като се прибрахме, видях, че у тях се появи бившият ѝ приятел – Пепо слона. Неприятно ми беше, опитах се да говоря с нея, но тя ме избягваше и накрая ми писа на Вайбър, че сме приключили и ще се омъжи за Пепо. Разочарован бях, но на някои чувствата им са само до епидермиса.

   Минаха години, аз се ожених за момичето, с което само се бях запознал по онова време, но и днес като срещна Маргото в очите ѝ проблясват дяволити пламъчета и най-невинно ме пита:

   – Бате Оги, помниш ли Рибарица?

   – Помня, помня! – отговарям аз и бързам да отмина, че то не се знае, старата любов ръжда не хваща.

Мария Мустакерска