СТАРОТО УЧИЛИЩЕ

   В един топъл летен ден, Ана вървеше бавно по тихите селски улички. Дошла да помогне на старите си родители, използваше случая да се освежи навън. Пък можеше да срещне и някой от местните хора и да си поприказват. Харесваше и това. Така поддържаше жива връзката с родното си село. Мислеше да мине и край старото си любимо училище. Вече имаше много време за себе си и родителите и. Не бързаше за никъде.        Отняколко години беше пенсионерка.

     Сутринта сложи елегантна си лятна капела, облече тънката си копринена рокля, обу удобните си чехли.Очакваше се горещо време. Тръгна, докато не беше напекло силно слънцето.      Ана обичаше тези кратки сутрешни разходки. Скъпо и мило и беше селото, където израстна. В него преживя хубавите си детски години. Вървеше и разглеждаше къщите, дворовете, в които все още имаше хора. Но и тук се срещаха вече запустели дворове, обрасли в бурени. Повечето млади хора бяха напуснали селото. Кой - в града, кой - в чужбина...Идваха от време на време да видят своите старци. Промяната на живота тук се чувстваше безмилостно. Селото беше полупразно. Тук - там се появиха някои вили, но стопаните им идваха само в почивните дни и през лятото. Местните хора живееха самотно. Бяха спрели и автобусите от града. Само училищният автобус превозваше ромските деца до близкото градче. Този етнос превземаше селото. Всичко вървеше към разруха. Тъжни времена!...

    Ана наближи любимото си училище, където бе учила. Спря се. Сърцето и се сви от мъка...Пред нея стоеше една осакатена, порутена и изоставена сграда...Покривът беше изтърбушен от безмилостните закони на природата, на мястото на прозорците зееха грозни дупки...Беше готово всеки момент да се срине...Мислеше си: "Защо не го съборят съвсем? Вече нищо не може да се поправи. Така е, щом нещо не се поддържа, съдбата му е нерадостна, жалка, обречено е на разруха и забрава... А може би, по-добре да стои така, докато се срине напълно? За да зачовърка нечия съвест!"

   Седна натъжена на перваза на разнебитената ограда на училищния двор.Стоеше и гледаше тъжната картина. Не усети кога до нея спря някой. Беше стара нейна приятелка, останала да живее на село. Прегърнаха се. Приятелката и приседна до нея. Заприказваха се. Радваха се на случайната си среща. Споделиха радостите и несгодите в семействата си, говореха за децата, внуците...После отправиха поглед към любимото си училище. Тъжно въздъхнаха...

   - А беше светиня! Това ли заслужаваше? - с насълзени очи се обърна Ана към приятелката си.

  - Не ми се минава оттука. Не мога да го гледам в това жалко състояние - пророни сподавено старата и приятелка. - Всичко започна през годините на Прехода . Не беше икономически изгодно да се поддържа училище в село, където децата са малко. Това го разбирам - живеем в трудни времена. И все пак, не мога да се прамиря! Наистина икономиката на държавата беше срината. Хората едва изкарват прехраната си. Държавата е абдикирала. На кого от новите управници му е до някакво си селско училище?!...Частният бизнес бърза да натрупа печалба. Нищо друго не го интересува! Старата училищна сграда и двора бяха превърнати в склад. Повъртяха се от фирмата няколко години. Усвоиха парите по разните там европрограми. Накрая изоставиха всичко.

    - И все пак, това беше храм на знанието! Не заслужаваше тази съдба! - възмущаваше се Ана.

   - Нали виждаш: навсякъде по селата е така. Нямаме държава!

   - Хайде, да се разведрим с хубавите стари моменти от ония ученически години! - предложи Ана.

    Потопиха се в милите спомени и неусетно лицата им засияха.

   - Спомняш ли си, там пред училищната сграда отпред, имаше едно дърво и на него окачена камбана - нещо като метална продълговата плоча - говореше Ана. - Прислужничката удряше по нея с чук, огласяше цялото село. Сигналът, че скоро започват учебните занимания. Много оригинално, нали? Не във всички села е било тъй.

    - Е, ние бяхме привелегировани ! - засмя се приятелката и.

   - А лятото, училището ставаше детска градина. - продължи Ана. - Класните стаи бяха спални помещения, а коридорът - столова. Имаше дежурен от нас, който ни приканваше: "Заповядайте на обяд, мили другарчета!Сърдечно благодарим! - отговаряхме ние." Колко вкусно готвеха лелките!Имаше: първо, второ и трето за ядене. Кой можеше да ни подготви вкъщи тези неща! А след обяд ни даваха закуска. Най-ми харесваше филията със сирене и домат!

    - Там всичко ни беше сладко! - възкликна приятелката и. - И забавно!Играехме на воля. Учителките ни учеха на песнички и стихчета. Научиха ни даже как се определят четирите посоки на света...Не ни се прибираше вкъщи като свършеха заниманията.

   - Дааа, весели детски години бяха. Де да можеха да се върнат! - отрони с въздишка Ана.- Ама и ученическите ни години, също бяха хубави! Тогава учениците бяхме съвсем други. Не приличахме на сегашните. Имаше ред и дисциплина. Учителят беше издигнат на пиедестал. Имаше уважение и донякъде страх от него. Но всичко е било за добро. Учехме се старателно и имаше много отлични ученици. На всеки празник за 24-ти май на тях им слагаха върху гърдите лента с надпис: "Отличник". Те бяха горди от своите постижения, а другите леко им завиждаха. Е, не можеше всички да са еднакви!

   - По - важното беше, че всеки се трудеше, колкото можеше. - продължи приятелката и. - Имаше и слаби ученици, сигурно толкова са им били възможностите или пък нямаше кой да се погрижи за тях в къщи. Намираха се и големи калпазани. Сестра ми разказваше как техният строг учител по математика, строшил дървения пергел от един такъв калпазанин. Хем го мързяло, хем и не слушал. Че после няма да учи и слуша ли?! А сегашните - бутат ги напред, няма повтаряне - затова нищо не знаят! По наше време някои толкова много години стояха в първи клас, че учеха заедно с малките си сестрички и братчета. Кой знае колко неудобно са се чувствали!

   - Да, така беше - прекъсна я Ана. - Имаше и много "луди глави". Помниш ли оня поход извън село в близката горичка? Групичка момчета и момичета решиха да си направят тайно пътешествие до една отдалечена месност, без да се обадят на учителите. Разбира се закъсняха и не можаха да се приберат навреме. На следващия ден директорът ги извика отпред пред строя и с една тънка показалка загря дланите на ръцете на нашите "герои". Тогава боят в училище беше разрешен и бързо се оправяха нещата. Разговорът продължаваше разпалено и весело...

   Спомниха си за щурите игри в училищния двор. Тогава голямото междучасие беше 30 минути - достатъчно за игра на народна топка, футбол,...щом времето беше хубаво навън. Учителите играеха заедно с учениците и беше много забавно.

   - Помниш ли онова сливово дърво в училищния двор? - заговори приятелката и. - Един от клоните му беше почти хоризонтален - ставаше за всякакви гимнастически упражнения вместо лост. Катерехме се по дървото и висяхме като маймунки по клона му. Голямо удоволствие си беше!

    -А през студените дни в голямото междучасие, се захващаше едно дъъълго хоро - разпалено говореше Ана. - Големите подхващаха, до тях се нареждахме ние, малките, грамофонът свири и ставаше едно шарено, пъстро хоро! Там научавахме танцовите стъпки. Колко хубаво беше!

   Старото училище ги слушаше и му ставаше леко. Все пак имаше с какво да се гордее, въпреки нерадостната си участ сега. Тук, в него, учениците се учеха на знания, труд и дисциплина. Неделните дни от всеки клас имаше дежурни ученици, които с четки почистваха дъсчения му под. Затова го и пазеха.Тогава ходеха с гумени ботуши и галоши. Вътре в училището бяха по терлици. И беше чисто! Нямаха физкултурен салон - класните стаи ползваха за тая цел. Изместваха чиновете край стената и постилаха дюшеците в средата на стаята. Правеха гимнастика, скачаха козата... Спомни си колко щастливо празнуваха в него учениците. Празниците бяха добре подготвени с литературномузикална програма. Имаше много песни, стихотворения, сценки, викторини...Че и разни конкурси за най-добра рецитация, за писане на стихове и разкази, рисунки...След часовете училищният хор провеждаше репетиции. Ставаше много интересно. Ходеха по разни състезания: спорт, на туристическо ориентиране, олимпиади по математика и други. Добре се представяха. Някои стигаха и до града чак. Имаше много умни и будни ученици. Колко от тях станаха студенти и получиха добри професии: лекари, учители, инженери, агрономи, певци,... че и летци дори. И другите не бяха лоши в своите по-скромни професии. Важното е, че станаха добри, трудолюбиви и стойностни хора.

   С право се гордееше тяхното любимо училище.       А, Ана и приятелката и, унесени в сладки спомени ,не усетиха как времето летеше. Изведнъж Ана се сепна. Погледна часовника си. Видя, че закъснява за обяд. Трябваше да си тръгва, защото родителите и щяха да се тревожат за нея. Извини се на приятелката си, прегърнаха се за довиждане и всяка пое по своя път...Отнесоха със себе си и радостта и горчивината по любимото си училище.

   Старото, грохнало училище ги изпрати нажалено... Знаеше, че го очаква близкия край. Надяваше се някой пак да се сети за него, да поспре, да го ожали...и каже добра дума. Че скоро няма да има и спомен от него...Ще разказват старите ученици на своите внуци колко хубаво им беше при него - любимото им селко училище!      А кой знае, дали пък младите няма да се обърнат към старите си корени, омерзени от лудостта на днешното време?

Нежналюбов