Старшината
Произведение от няколко части « към първа част
11.
След година къщата светна като нова. Всичко – дървета, ограда, покрив, знаме, всичко беше ремонтирано и подновено. Вътре жените от селото я изчистиха и подредиха.. Гледах я и се радвах, мислех си: „За теб, Крас, за теб и синът ти, когото отгледах с много обич!”
Януари къщата беше готова и вътре – с книги и снимки на Крас – от границата имаше много: Крас с кучето Вихър, на кльона през зимата, Крас прави снежен човек, Крас пред къщата с жена си Лиляна, много снимки с децата от селото, Крас със Златогривец… Хубаво беше станало. Кметицата каза, че за трети март ще открият къщата – музей на българщината. Трепна ми сърцето, вече имах чувството, че виждам старшината оживял по някакъв странен начин. Само мъката по жена ми и децата ме изпиваха отвътре.
Ходих до реката в един много студен ден – пуснах дневника на Крас по течението надолу, бях сигурен, че ще намери собственика си. Изпитах някакво странно облекчение –реката погълна всички чувства и страдания на Крас, отнесе цялата чернилка, която го е измъчвала надолу, надълбоко, и продължи да тече бяла, пенлива и някак усмихната.
Вечерта ме втресе, дядо Марко ми даваше някакви чайчета, но се влоших, вдигнах температура, изчезнах за белия свят, казвах си да стискам зъби, да доживея да открием къщата на Крас поне, а другото – то се видяло. Усетих как някой ми даваше лъжичка по лъжичка някаква супа. Когато се пооправих и отворих очи, се оказа, че са минали три дена – гледам насреща си дядо Марко, до него някаква жена.
–Браво, Симо, силно момче излезе, що ме плашиш ти тъй, кметицата идва, линейка викахме, инжекции ти слагаха, но ето виж кой те оправи – побутна жената. Избистрих вече очите и – а! Това е Мичона – още по-слаба отколкото беше. Наведе се над мен, погали ме с тъничката си ръка по косата, седна на леглото ми и заплака. И аз заплаках.
– Не съм заслужил, скъпа моя, не съм – ридаех на глас. А тя ронеше сълзи и ме държеше за ръка. Силно ме стискаше, много силно.
– Симо, много мислих, много! И много свят видях. Първо отидох при Дорчето в София, после при баща си в Либия и накрая при Крас в Америка. С всички говорих и всички казаха, че ти ме обичаш, а аз не съм разбирала и твоето не било лъжа, а истинска любов, обърках се, Симо, не знам какво да мисля вече, но със сигурност знам, че не мога без теб!
Цяла нощ говорехме, плачехме, прегръщахме се. Дорчето ѝ казала в кое село съм. Но никой не знаеше защо точно в това село. И това ѝ разказах – Мичонка се разрида с глас.
– Толкова си добър, Симо, какво щях да правя без теб , как щях да отгледам Крас, как щях да разбера какъв мъж е бил баща му, аз все бързам, прости ми, не знам какво да кажа – задавяше се в сълзите си Мичона.
Когато дошла, дядо Марко не искал да я пуска, но тя показала наши снимки с децата и тогава повярвал, че е жена ми. Първата вечер се поскарал как могла да остави толкова добро момче като мен – ах, тоя дядо Марко! Тя го слушала и шетала, чистела и ме преобличала през два часа, направила и прословутата си пилешка супа, започнала да ми дава по една-две лъжички. Така ме върнала към живота.
– Симо, ще извикаме децата на трети март, аз вече говорих с Крас – казах му, че го чака голяма изненада и той обеща да дойде, и Дорчето ще бъде тук…
Трети март дойде с топъл вятър – сякаш Крас беше долетял при нас да ни прегърне. Дядо Марко все мърмореше, че не помни толкова топло да нахлува март. Децата дойдоха, пак се разплаках, този път скришом, прегръщах ги и им се радвах. Аз разказах на Крас за баща му, за запознанството с майка му, всичко разказах. Той ме гледа дълго време невярващо, после ме прегърна по мъжки.
На трети март отидохме на тържеството пред къщата на Крас. Много хубаво го беше организирала кметицата – и хора се играха в двора, и деца пяха, рецитираха, а Мичона попиваше очите си с кърпичка.
Малкият Крас изправи рамене и глава, нещо огнено се появи в погледа му, сестра му Дорчето се радваше, че сме се събрали и когато ходихме в гората за минзухари, ми прошушна:
– Тате, много се радвам, че се събрахте с мама, вече мислех, че ще я изгубим от любовна мъка, тя не може без теб, нали знаеш? – усмихна ми се със сладката усмивка на майка си.
Останахме да живеем с Мичона в селото, купихме си една малка къщичка. Заживяхме спокойно и обичливо, посрещахме и изпращахме децата, помагахме на дядо Марко, а аз често слизах до вира на реката – там бях пуснал чернилката на Крас и моята чернилка, успокоявах се като гледах колко бистра и бяла беше водата, как всичко отмина…
( край )
© Нина Стоянова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много завладяващо. Харесах!
-
Изчетох с интерес!!! Страхотна история!
-
Прекрасно произведение, Нина.
Много талантливо написано.
Поздрави за творбата !
-
Благодаря ви, Харпун и скъпата ми Кети!
-
Пишеш все по-хубаво!
-
Страхотен финал Нина,и въобще не е захаросан,страхотен е като разказите ти.Поздрав най-сърдечен.
-
Благодаря на Довереница и на Т. Енчева за добрите думи!
-
Благодаря за удоволствието... Браво!
-
Много хубав край.Чудесна история.Браво!
-
Благодаря, за удоволствието!
-
Благодаря, приятели, че ме подкрепихте докато водех това повествование, радвам се, че ви хареса, притеснявах се, че финала е малко "захаросан", но ми се искаше любовта да е вечна! Още веднъж благодаря!
-
Прочетох с интерес, esenna (Нина Стоянова)!
Поздравление! -
Браво, Нина! Оплела си невероятен венец от доброта. Различна, както и хората сме различни, но много силна, всяка по своему, браво!
-
Не се срамувам, че четох и плаках...
Благодаря ти, Нина, че предложи в сайта една войнишка любов с всичките перипетии по граничните пътеки на съдбата!
Целувам ти ръка!
Щом има такива любови,Бог ще опази България! -
много, много ми хареса... великолепно разказваш, Нина, увлекателно и ме грабна още с първия написан от теб разказ
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
