Здравей, скъпи читателю!

   Знам, че сега е доста късно през нощта, а утре съм на стаж в болницата, но тази е една от нощите, в които доста съм се размислила и знам, че на следващия ден няма да мога да предам мислите си точно така, както ги чувствам. Това е нещо лично, но ти го споделям, защото мисля, че си важен.

   Аз съм просто един студент по медицина. Един от многото. Даже съм в началото, ако трябва да бъда честна. Много често ме питат защо съм избрала точно тази специалност. Хората казват, че е сложна, тежка, трудна. Истината е, че изобщо не е така. Сложно е да разбереш защо бабите си боядисват косите сини или дали рибите хващат морска болест. Няма нищо тежко в това да се занимаваш с това, което обичаш. Някои го правят, за да помагат на хората. Някои го правят за пари, за уважение, за да докажат на себе си или на някого нещо. Някои го правят, за да задоволят болните амбиции на родителите си. Някои не знаят защо го правят, а други пък не знаят въобще какво правят. Истината е, че ако попитате един студент по медицина защо е избрал тази специалност, вероятно ще получите толкова различни отговори, колкото студенти попитате. Аз? Моята кратка версия е тази – Не ставам за нищо друго. Като кажа на хората това, те се смеят и ми казват, че не ми вярват. Е, можете сами да прецените дали е така. Ето дългата версия защо избрах медицината.

1. Медицината ме накара да се влюбя в хората и в себе си. В човека като личност и организъм. Като си представиш, че в човешкото тяло има милиарди клетки и всяка една от тях се бори до последно, безкомпромисно и безусловно, за да функционира тялото ни както трябва, за да съществуваме, за да живеем. Дори се самоунищожава, ако усети, че нещо в нея не е както трябва. Колко красиво и благородно е това? Едва ли мога да предам с думи колко удивително създадание е човекът в моите очи. Понякога хората се чувстват самотни, защото забравят, че те са там. Забравяме да гледаме на себе си също като отделни индивиди, при това най – важните. И в повечето пъти не заслужаваме отношението, което сами имаме към себе си. Човекът е една необятна вселена физически и психически. Толкова сложна, толкова красива... Би било доста готино да я опознаеш, не мислиш ли? Ако щеш вярвай, но имаме да си говорим сами за доста повече неща, отколкото предполагаш. Няма нищо лудо в това да си говорим сами от време на време. Няма нищо лудо в това да сме най – добри приятели на себе си. Колкото и странно да прозвучи, ние сме хората, които никога не са си тръгнали от себе си и заслужаваме уважение за това, че се търпим. Нека не се лъжем, не сме лесни за търпене. Аз и ти. Всеки прави каквото може в този живот. Всеки се опитва да намери мястото си. Така че следващият път, когато си затънал в някоя кофти ситуация, попитай себе си какво да правиш. Ще се изненадаш колко неща можеш да знаеш, ако не си зает със себеигнорирането или себеунижението си. Или пък може да пробваш да си кажеш колко добре изглеждаш днес, или че си умен, забавен. И тогава ще почувстваш една топлина в себе си. Това е тялото ти. Казвайки ти, че е щастливо и ти благодари. На това ме научи медицината.
2. Медицината дава надежда. За мен няма по - голямо благо от здравето. Това е най – важното за един човек. На него се гради всичко друго – щастието, любовта, успехите. Каквото и да си говорим, човек трудно може да живее пълноценно, ако не е здрав. И за мен значи толкова много да имам възможност да възстановя най – висшето човешко благо. За мен това значи да дам на човека нов шанс да изживее всичко друго пълноценно. Както и на неговите близки. И знам, че където и да ме отведе животът, там някъде по света има човек или хора, чиито живот ще спася един ден. Само че още не го знаем. И ако успея да излекувам или спася дори един човек, ще знам, че съм променила света. И ще възвърна надеждата, която се е изгубила някъде по пътя. Аз вярвам в доброто и вярвам, че накрая то си намира пътя обратно към хората. Може би съм още дете и се държа наивно, като отказвам да повярвам в обратното. И наистина ме боли, когато се сблъсквам с тежката реалност понякога. Когато видя лекари да злоупотребяват с доверието на пациентите. Но предполагам животът е такъв в повечето пъти. За съжаление не мога да променя това, но мога да променя как аз се отнасям към тази привилегия и чест – да държа човешкото здраве в ръцете си. И повярвай ми, ще пазя и закрилям истинската идея на медицината със зъби и нокти до последния си дъх. Може би ако не намираш добро в света, трябва сам да започнеш да си го създаваш. Ти какво мислиш? 
3. Имах късмета да не съм от тези хлапета, които не знаят какво да правят в живота си. В сърцето си винаги съм знаела, че съм създадена за това и когато дойде време да се подготвям за него дори не съм обмисляла дали това е правилното решение. Беше толкова естествено развитие на обстоятелствата... Като да започнеш сутринта си с кафе или да легнеш да спиш вечерта. Не мислиш за това, просто ти се струва редно и го правиш. Понякога имам чувството, че медицината избра мен, а не аз нея.
4. Медицината за мен е изкуство. Виж какво е направила с мен. Не е ли това смисълът на изкуството? Да те вдъхнови. Да те стопли. Да те разбере. Да ти даде надежда. Да те излекува.
5. Искам да карам хората около мен да се чувстват в безопасност. Моите родители не са медицински лица, не знам от къде ми е дошло. Не че не съм се чувствала в безопасност, но си е друго, нали? Да знаеш, че около теб има човек, който те пази и знае как да се грижи за теб, ако нещо се случи. Колко готино е това?

   Ако се замисля повече вероятно ще намеря още причини, но нещо ми подсказва, че тези са достатъчни. Е, ти как мислиш? Ставам ли за нещо друго?