- Утре денят ще бъде хубав - така каза снощи танте Елфриде. Клаус вървеше бавно по дългия коридор към трапезарията и разсъждаваше какво ли означаваха нейните думи.

Тук дните винаги бяха еднакви като близнаци. Ставане в шест, закуска в осем. Учебни занятия от десет до дванайсет, обед точно в дванайсет и половина. Домашни задачи от четиринайсет до шестнайсет часа. Чай в седемнайсет часа, вечеря  в деветнайсет. И сън от двайсет и един до шест. На другия ден всичко по същия начин. Години наред нищо по-различно. С изключение може би, когато управителят донасяше покупките - нови дрехи, книги, лакомства. Клаус дълго време се чудеше що за явление е управителят.

Някога дори мислеше, че това е другото име на Дядо Коледа, щом носи подаръци.Едва преди две години видя, че това е възпълен мъж на неопределена възраст, плешив, с очила и сини очи. Това бе вторият мъж след учителя, когото бе срещал в замъка Фербрингер за всичките си девет години тук. Другите бяха по стените на замъка - портрети на достолепни, беловласи, със строг и надменен поглед господа.

                Единственото нещо, което променяше монотонния ритъм на замъка, беше когато някой влезеше в стаята за обесване.

Първата е била бабата на Клаус - графиня  Розмари фон Фербрингер. Познаваше само портрета ú от стената в големия коридор. Снажна дама с високомерен поглед, тъжна и, естествено - намръщена. Всички портрети по стените в замъка си приличаха именно по това - до един гледаха строго и сърдито. Само основателят на графството правеше изключение. Неговият портрет беше окачен в най-тъмния край на коридора - може би за наказание за усмивката върху нарисуваното му лице.

За него Клаус знаеше, че е загинал на война, както между впрочем и баща му. Затова Клаус винаги си представяше баща си усмихнат - нямаше негов портрет в замъка, което си беше странно. Майка му също не присъстваше сред галерията от портрети, но за нея му бяха казали, че не е между живите. Танте Клара веднъж спомена за нея, наричайки я "горката", и го погледна някак тъжно. Това беше необичайна дума за репертоара на която и да е от лелите му. Тук репликите бяха основно: "правилно", "неправилно", "достойно", "недостойно" или "неприемливо"... Но танте Клара винаги е била по-различна от другите. Тя единствена, когато му помагаше да учи, го гледаше нежно в очите и понякога го погалваше по главата... Преди две години танте Клара влезе в стаята за обесване... Това обърка за кратко понятията му за хронология, тъй като тя бе значително по-млада от сестрите си и би следвало да е след тях, а той самият като най-млад да бъде последен...

               Имаше си и още едно развлечение - когато го наказваха...

Веднъж закъсня за обяд и го наказаха за три часа сам и без обяд в библиотеката. А закъсня, защото на път към трапезарията дочу в една от стаите нещо странно - някой пееше. Примъкна се и погледна през полуотворената врата и видя дребна закръглена жена с бяло боне (всички в замъка се обличаха в черно), изпод което се подаваха руси къдрици. Тя забърсваше праха от мебелите и сякаш ги милваше... И си тананикаше  непозната мелодия. Ръцете ú бяха бели и пухкави, с трапчинки отстрани над китките.

                При всяко следващо наказание, щом останеше сам, Клаус се опитваше да възстанови спомена за онова видение и мелодията, която не можеше да забрави. Мечтаеше отново да я зърне.

                Досещаше се, че тя нямаше място в замъка. Беше от прислугата. Някога прислугата също е живяла в замъка. Но от години имаха помещения в другия край на двора и им беше забранено да общуват извън задълженията си с членовете на графския род. Лелите не разрешаваха на Клаус да разговаря с никого, освен  със самите тях и учителя - възрастен, суховат мъж с вид на свещеник, който също никога не се усмихваше...

                Една година след танте Клара в стаята за обесване влезе и танте Герда. Тя беше най-стара, най-сурова и най-смръщена. Никога не говореше с него за странични неща и никога не отговаряше на въпросите му.

Сега бяха двамата с танте Елфридe. Само двамата в огромния графски лабиринт с претенциозното име Фербрингер. Танте Елфриде бе винаги учтива и говореше с изключително тих глас - сякаш се боеше да не събуди някого. Когато я питаше за майка си, тя въздишаше,  поглеждаше нагоре и му казваше, че майка му е на небето и го гледа оттам. Клаус реши, че това е поредната несправедливост на този свят. Майка му сигурно е била много по-млада от трите му лели, а твърде рано бе посетила стаята за обесване

 Не се съмняваше, че е станало така. Животът започваше някак си, монотонно се влачеше и после неминуемо водеше до стаята за обесване.

Тайната му радост беше, че баща му е бил убит на война. Това си беше вид геройство, не че разбираше какво е войната, но от учебниците по история си беше изградил представа, че във войната едни мъже убиват други, за да защитят нечия чест, и убитите са герои...

           Танте Елфриде имаше една тайна - често пишеше нещо в една тетрадка с черна подвързия, и когато я изненадваше, докато пише - бързо я скриваше в джоба си и го  поглеждаше първо някак гузно, а после укорително.

Клаус се чувстваше така, сякаш бе видял нещо забранено и неприлично, както онова видение с бялото боне и песничката...

Веднъж - беше през зимата преди година, отново го наказаха, защото по време на молитвата беше с ръце в джобовете... Влизайки в библиотеката, тъкмо да  извика спомена за непознатата, и забеляза ключето на едно от шкафчетата... Любопитството  бързо го пребори (така и така беше прегрешил). Превъртя ключето - вътре имаше бутилка. Отвори я и помириса. Ароматът му напомни на танте Клара - така ухаеше тя, когато беше нежна. Другият предмет беше тетрадката на танте Елфриде. Разгърна я и се зачете.

Беше дневник  и той знаеше много неща, които Клаус още не знаеше. Баща му - единственият наследник на графството, искал много да отиде на фронта... Графинята и графът не разрешили, а младият граф бил заключен  зад стените на замъка. После той се влюбил в дъщерята на готвачката и тя му  родила син... Семейният съвет  заклеймил тази връзка, изгонил девойката, а детето решили да отгледат с общи усилия. За прислугата построили сграда близо до стопанските постройки, възможно най-далеч от замъка. По строг график се извършвало чистенето, така че прислугата да не се среща със семейството. Графският син просто се затворил в една от стаите и се обесил... Майка му не преживяла позора и мъката, затворила се  в същата стая и не излязла. След година мълчание старият граф ги последвал... Трите дъщери поели организацията на  замъка и образованието на детето. Само Клара не била съгласна, и след като не можела да наложи волята си, все по-често посягала към чашката...

Клаус вървеше по дългия коридор към трапезарията и все по-близо до стаята за обесване. Предчувстваше, че днес ще се случи нещо. Нали снощи самата танте Елфриде каза, че днес денят ще бъде хубав...

Вратата на стаята за обесване беше открехната. Клаус знаеше какво ще види там. Танте Елфриде беше влязла и... висеше. На пода под нозете ú лежеше черният дневник -разтворен като черната роза, нарисувана в скута на портрета на старата графиня... Приближи се и го взе. Отвори на последната страница. Там имаше адрес: Томензее 36 Розали Карен. Послеслов: "Не ми прощавай никога, синко. Там е майка ти. Върви при нея."

Влезе в трапезарията. Камината гореше. Откъсна последната страница, сгъна я и я сложи в малкото джобче до сърцето си. После хвърли дневника в огъня... Седна в големия стол, загледа се в лумналия пламък и се опита да си спомни  непознатата с бялото боне и русите къдрици, трапчинките над китките... Затвори очи и чу мелодията - далечна и освобождаваща...