2.01.2021 г., 18:24 ч.

Стегни се 

  Проза » Разкази
523 1 2
9 мин за четене

„Стегни се, стегни се!“ – казваше си Аделина Рикова, докато се чудеше какъв тоалет да облече. Притесненията й се бяха засилили в късния следобед. Имаше среща с клиент, но не в офиса, а в ресторант. Предполагаше се, че ще си говорят за бизнес, обаче тя харесваше този мъж и искаше да се представи пред него във възможно най-добра светлина. Все още се самозаблуждаваше, че не е хлътнала кой знае колко много по него.

Избра семпла черна пола, тъмнозелена блуза и обувки с нисък ток. Така нямаше да изглежда прекалено официално, но и нямаше да е като небрежна тийнейджърка. Реши да сложи съвсем малко грим. Предполагаше, че Емил Занев не харесва прекалено „нацапани“ жени.

Огледа се критично в огледалото. Намръщи се. Твърде ниска бе за него. Той може би не харесваше ниски жени. При нейните метър и шейсет той стърчеше с една глава отгоре. „Не бива да се шашкам, все пак съм стройна. Но дали той не си пада по по-спортни дами?“

Чудеше се накъде ще тръгне разговорът, след като обсъдят бизнеса. Емил имаше чувство за хумор. „Дали ще успея да съм на нивото му? Дали няма да приличам на сухарка? Трябва да се представя добре, мамка му!“

Тя се опитваше да си спомни нюанси от предишните им срещи, които бяха в офиса. Като че ли нищо не подсказваше, че той изпитва симпатии към нея. Предложението да хапнат в ресторант бе дошло от него, но малко случайно – той се бе подразнил от дрънченето на телефоните в рекламната агенция, искаше да разговаря на спокойствие.

Винаги когато се притеснеше, я заболяваше корем. И сега стана така. Представи си как започва да й се гади в заведението. Ами ако се оригнеше, без да иска! Трябваше да прецени какво и колко да яде и пие, за да не се изложи. Чувстваше се като гимназистка, макар че бяха изминали десет години от завършването на гимназията. „Стегни се, стегни се! Не бива да допускаш никакви грешки! По-дяволите, още си говорим на „вие“. За него съм никоя, абсолютно никоя!“

Зачуди се дали да не обуе по-високи обувки, за да изглежда с по-приемлив ръст. Не, не биваше да рискува да си докара болка в петата. „Сякаш не са ми достатъчно проблемите, ами и това. Да започна да куцам като стара кранта пред него, ужас!“ Всъщност през повечето време тя усещаше стягане; болка се появяваше само след продължително ходене. Досадното нараняване бе станало при един излет в планината преди три седмици. Аделина бе скочила от висока скала и си бе натъртила петата. Майка й я убеди да отиде на лекар. Рентгеновата снимка показа, че една костица се е пукнала. Лекарят каза, че не се налага обездвижване, но препоръча на Аделина известно време да щади крака си, използвайки патерици. Тя естествено не се съобрази с препоръката. Не искаше да заприлича на инвалид заради нищо и никакви оплаквания. Но сега я бе страх да не се разкуца пред този изключително атрактивен младеж. „Ами ако той после предложи да се поразходим! Ужас! Не, няма да му откажа. Ако ме заболи, ще трая, това е.“

Ресторантът бе малък и уютен. Двамата се настаниха в едно сепаре и заговориха за работа. Не смееха да минат на „ти“, но иначе всичко вървеше нормално. Аделина се поотпусна, но очакваше с немалко притеснение момента, когато щяха да изчерпят темата „бизнес“. Е, изчерпиха я за около час, и тъй като вече бяха хапнали, Емил подхвърли:

– Какво ще кажете да тръгваме?

Аделина се постара да не се намуси на този въпрос. Явно не бе предизвикала интерес у Емил. Чудеше се къде е сгрешила.

– Ама разбира се – отвърна тя с насилена усмивка. Молеше се разочарованието й да не е проличало.  

Платиха сметката и излязоха на улицата. Хладно бе, пръскаше дъждец.

– Да ви закарам? – попита той.

– Не, благодаря. Ще хвана такси. Стоянката е съвсем близо.

Той кимна. Тя му обърна гръб и закрачи по плочките. Беше й криво, чак й се плачеше. Пак си каза наум, че трябва да се стегне. Изведнъж чу зад себе си:

– Какво ще кажете утре пак…

Аделина спря и се извърна рязко, молейки се да е разбрала правилно думите му. Точно в този момент нещо долу изпука. Мина й през акъла, че токът на обувката й се е отчупил. Не беше токът. Към глезена й се стрелна остра болка.

Тя изохка и подгъна крак. Осъзна, че петата й е сдала багажа в най-неподходящия момент. Идеше й да потъне в земята от срам. „Стегни се, стегни се!“

– Какво има? – попита Емил и я загледа учудено.

– А, нищо, просто… – каза си, че трябва да продължи да върви, без да обръща внимание на болката. Стъпи решително на пострадалия крак и тогава осъзна, че нещата няма да се получат – страданието бе жестоко. Очите й се напълниха със сълзи. Олюля се, но някак си успя да запази равновесие.

– Какво става? – попита Емил и я подхвана. Изглеждаше притеснен.

– Съжалявам, много съжалявам. От месец имам проблем с петата на левия крак. Когато се обърнах… може би заради рязкото движение… нещо се прецака.

– О! – той я гледаше уплашено. – Ще те закарам в болница. Ей сега ще докарам колата.

– Не, не в болница. В никакъв случай!

– Я стига глупости, та ти не можеш да стъпиш.

Аделина се предаде. Ръката й инстинктивно се преметна около врата му. Той я подхвана през кръста и й помогна да се довлече до близката пейка.

Десет минути по-късно потеглиха към болницата. Наранената пета бързо се поду. Стъпалото вече не се побираше в обувката.

Аделина стискаше зъби, мъчейки се да спре сълзите. Такъв грандиозен провал не бе очаквала. Чувстваше се нищожна и жалка. Не смееше да погледне Емил.

– Няма страшно, всичко ще се оправи – обади се той и я потупа плахо по рамото.

Когато стигнаха в болницата, Аделина благодари на Емил и го отпрати. Почувства се мъничко по-добре когато го видя да се отправя към изхода. Копнееше да остане сама и да се нареве на воля.

Рентгенът показа счупване. За щастие костиците не се бяха разместили. Бързо и сръчно гипсираха крака й до коляното. Пръстите и предната част на свода на стъпалото останаха да стърчат навън, но за стъпване и дума не можеше са става. Строшената пета бе опакована с дебел слой гипс. Ужасяваща гледка разстрои още повече нервите на Аделина.

Патериците, които получи, бяха груби, дървени, потискащо неудобни. Тя заподскача на здравия си крак към изхода. Искаше само да се прибере вкъщи и да удари една чаша водка. Трябваше да се обади на шефа и да му каже, че излиза в болнични. Но най-лошото бе, че се бе изложила пред Емил.

Той чакаше отпред, подпрян на калника на колата. Аделина усети, че се изчервява.

– Ще те закарам. Ако трябва с още нещо да помогна, с удоволствие ще го направя.

– Няма нужда. Загубих ви времето, съсипах ви деня с моите глупави проблеми.

– Хайде на „ти“. Вече се познаваме сравнително добре.

– Добре. Но наистина няма нужда…

Той отвори пасажерската врата и помогна на Аделина да се настани.

Караше бавно и избягваше дупките по пътя, което бе мил жест от негова страна.

Аделина се закатери тромаво по стълбите, Емил вървеше плътно зад нея, готов да я подхване.

Влязоха в апартамента и Аделина се просна на фотьойла.

– Добре. Мога ли да направя още нещо за теб? – попита Емил.

– Не.

– Няма ли най-накрая да се отпуснеш? – рече той, след като подхвана гипсирания й крак и подпъхна под него две възглавници.

– Какво?

– Трябва да се отпуснеш, не да се стягаш. Стегната не те харесвам.

– А отпусната харесваш ли ме?

– Все още не съм те виждал отпусната, но съм сигурен, че така ще си прекрасна.

Аделина сведе глава. Сърцето й подрипна и ускори ритъма си.

– На излизане от ресторанта се канех да ти предложа да се поразтъпчем из парка – продължи той. 

– Е, ще ми е трудно в това състояние.

– Да, за жалост. – Той потърка стърчащите от превръзката пръсти, после, за изненада на Аделина, се наведе и ги целуна. Топлият му дъх гъделичкаше. – Имаш нужда от почивка, нали?

– Да.

– Но утре ще ми позволиш пак да те видя, нали? За толкова много неща не сме си приказвали!

– Да, заповядай.

Той приседна до нея и я придърпа към себе си. Тя постепенно се отпусна в прегръдката му. Хубаво й беше. Зарече се никога повече да не се стяга пред него. Целувката му за довиждане по челото бе кратка, но нежна.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??