Може би никога нямаше да се обади на този човек. Много пъти си беше мислил да го направи, но все нещо го спираше. Георги знаеше какво – страх. Преди цели девет месеца един приятел му продиктува телефона на Тодор Тодоров, но всеки път, когато се сетеше за него, блокираше. След няколко минути нещо се случваше и Георги примиренчески си казваше: „Явно не е моментът!“. Ставаше все по-трудно да се самоубеждава, че причината е в обстоятелствата. Осъзнаваше, че единствената причина е собственият му страх. Преди три месеца беше приключил поредната неуспешна връзка и изпадна в депресия. Отчаянието се редуваше с апатия и това вече му беше омръзнало. Преди повече от месец беше отказал „тревата“, но искаше още нещо. По-точно няколко неща. И едното беше да осъществи детската си мечта да скочи с парашут. Като малък се възхищаваше на тези смели мъже. Беше на пет, когато един парашутист приземи на седем-осем метра от него. Заедно с още няколко деца отидоха при него да го видят отблизо. Човекът се загърна с купола на парашута като с наметало, усмихна им се и тръгна. След няколко секунди вече беше на двайсетина метра. Вървеше сякаш нищо не се е случило.

Когато беше във втори клас, отиде с приятели на мотопистата. Преди състезанието скочиха трима парашутисти и приземиха почти едновременно в идеален равностранен триъгълник. А няколко месеца по-късно около два часа гледа по телевизията скокове от самолет. Първо се виждаше една точка и след това парашутът се отваряше. В по-близък план се виждаше нещо малко над купола. „Как искам и аз да скоча!“ – мислеше си Жорко – „Ама е много страшно!“. Знаеше, че никога няма да събере кураж и се беше примирил с това. Но сега не искаше примирение, а и това не беше примирение, а предаване. Ясно му беше, че през цялото това време се е бил предал. И нямаше как да избяга. Единственото, което можеше да направи, беше да скочи. Много пъти беше успявал да си докаже, че в скока с парашут няма смисъл, но вече не можеше. Скокът наистина нямаше значение, но това, че го спира страхът имаше. Дори страхът не беше важен, а това, че го блокираше, че не можеше да се изправи срещу него и да му каже: „Не ти, а аз командвам. Ти никога няма да ме спреш!“.

Извади телефона и започна да разлиства указателя. „ТодТодоровПаршут“ – така го беше записал.

„Хайде! Просто натисни клавиша за избиране! Хайде!“.

В този миг телефонът иззвъня. Беше Сашо – Дългия.

– К'во правиш, Жоре?

– Мотам се. А ти?

– А да пием по бира.

– О’кей. Къде си?

– Трябват ми двайсетина минути да „кацна“ в центъра.

– Добре. Ако искаш след половин час в „Ботуша“.

– Става. До скоро.

„Значи съм си извадил телефона за Дългия.“.

Изпиха по две бири, а след това Пешо – Совата ги замъкна на боулинг. Беше забавно. После отидоха на дискотека. По пътя Жоро се сети за инструктора по парашутизъм, но часът вече беше единадесет и половина вечерта. Не вървеше да се обажда на непознат.

„И днес няма да е. А имаше кога да се обадя.“.

В дискотеката се отпусна и забрави за страховете.

Прибра се късно и заспа веднага. Следващите два дни имаше толкова много работа, че не му оставаше време дори да мисли. Сети се за парашутизма чак в събота. Беше се обръснал, изкъпал и пиеше кафе. Мислите му бяха разпилени. Появяваше се ту една, ту друга, която няма никаква връзка с предишната. Скачаха от бъдещето в миналото и пак обратно. Сети се за Тодор Тодоров, след минута пак и после пак.

„Да, знам, че е време, но нека бъде в понеделник. Първи ден от седмицата, а точно сега и първи ден от месеца. Ново начало.“.

Мисълта за скок с парашут отслабна, избледня и се връщаше през деня някак вяло. На следващия ден на няколко пъти профуча през главата му. Мина и замина без да се спира.

Дойде понеделник. Още в просъница Георги имаше усещането, че трябва да направи нещо.

Събуди се уморен. Стана, обръсна се, изкъпа се и тръгна на работа. Изпи едно кафе по пътя и още едно в офиса. Оперативка, приказки, разпределение на задачи и неусетно дойде обяд. Шефът нервно сновеше наоколо, колегите постоянно влизаха и излизаха. Задържаха се на едно място само за да проведат някакъв безсмислен спор. От време на време се появяваше усещането, че нещо пропуска, но не се сещаше какво. Беше толкова потънал в работата, че загуби представа за времето. Към три следобед се почувства доста уморен и сънлив. Взе си едно кафе и само след двайсетина минути още едно. Поразсъни се и онова усещане отново се появи.

„Какво имах да свърша?“.

Повтори си този въпрос няколко пъти, но отговор нямаше.

„Е, добре, все ще се сетя.“.

Остана с половин час повече, за да си довърши работата. Най-накрая приключи и излезе на въздух. Пет-шест минути не мисли за нищо. Просто ходеше и гледаше разсеяно наоколо. Като от нищото изникна името на инструктора. Извади телефона и му позвъни. Чу сигнал, после пак и пак. Изчака седем пъти. Никой не отговори.

„Дано не си е сменил телефона. Е, най-накрая се обадих. Нищо страшно не се случи. Ще му звъня пак, докато не го открия.“.

Изпита облекчение, както от това, че се е обадил, така и от това, че инструкторът не му е отговорил. Но огромното напрежение си беше заминало. Голяма част от страха сякаш се изтече от тялото му в земята.

„О’кей, днес е и първо число на месеца и понеделник. Не трябва да протакам!“.

Хем му се искаше да се обади, хем нещо го спираше. Но съпротивата не беше толкова силна, както преди.

„Добре, нека приема, че сега не става въпрос за моя страх от скок с парашут, а само за един телефонен разговор. Сега важен е единствено той.“.

След няколко секунди в ухото му отново звучеше сигналът за повикване. Чакаше Тодор Тодоров да се обади. Този път цели единадесет пъти. Пак нищо. Затвори.

„Не е страшно да се обадиш по телефона. Ще го открия, дори ако се наложи да обиколя цяла София от къща на къща и от апартамент на апартамент.“.

Тази мисъл дори не му се стори странна. Странното беше, че досега се беше плашил просто от един телефонен разговор.

След около час и половина отново се обади. Нищо. Този човек сякаш беше потънал някъде. Дали да не се обади на онзи приятел, който някога му беше дал телефона на инструктора?

„Добре. Сега знам, че ще се свържа с него. Може и да не е точно днес, но знам, че ще стане“.

Прибра се, взе си душ и излезе. Отиде на гости на един съсед. Наляха си водка и кола и се заговориха. Към девет и двайсет вечерта пак се сети за Тодор Тодоров. Първо му хрумна да отиде до тоалетната, за да не го слуша съседът, но веднага размисли.

„Що за идиотски фатализъм! Дали ще говоря пред него или не, това нищо не променя. Или ще скоча, или ще се откажа. Но аз ще скоча.“.

Изчака седем позвънявания и затвори.

„Добре, няма да е днес. Ако до сряда вечер не се свържа, в четвъртък сутринта ще звънна на Иво“.

Иво беше човекът, който му беше дал телефонния номер на Тодор Тодоров – инструктора по парашутизъм.

Беше го обзело някакво спокойствие. Знаеше, че ще го е страх, че страхът ще е много по-силен, отколкото някога си е представял, но ще скочи. Тази мисъл и това усещане бяха много странни. Страхът се усилваше и в същото време значението му намаляваше, още малко и щеше съвсем да изчезне.

„Ако не ме беше страх, тогава защо да скачам? Искам го точно заради страха, за да го превъзмогна.“.

Във вторник на няколко пъти се опита да се свърже с инструктора, но отново удари на камък. В сряда звъня седем пъти през деня. Имаше план и го следваше. Най-вероятно на следващия ден щеше да се обади на Иво. Но беше решил да проиграе този вариант докрай. Малко след девет вечерта за пореден път избра номера на инструктора. Веднага след третото „туут“ се чу едно „Ало“.

– Добър вечер. С Тодор Тодоров ли говоря?

– Да, кажете.

– Казвам се Георги Калинов. Иво Григоров от „Блу скай“ ми даде вашия телефон. С две думи, искам да скоча с парашут.

– Добре, но първо трябва да изкарате курс по наземна подготовка.

– Добре. Кога и къде да дойда?

– Елате със спортен екип в събота в девет в залата на парашутиста на летище „Божурище“. Ако пътувате с градски транспорт трябва да вземете автобус 54 от Западен парк.

– Не съм ходил на летище „Божурище“. Как да стигна до залата на парашутиста?

– Лесно ще я намерите.

– Добре тогава до събота в девет. Приятна вечер.

– И на вас. До събота.

Не почувства нищо. Просто един разговор с непознат, с когото се разбраха бързо. Знаеше, че ще отиде. Ще прави каквото му кажат. Ще ходи толкова пъти, колкото е нужно и след това ще се качи на самолета и ще скочи.

В събота стана в пет и половина сутринта. Имаше доста път, а не искаше да се качва на колата – може би после щеше да изпие някоя и друга бира. Навън беше студено. Не обичаше сутрин да трепери, а по обяд едвам да се сдържа да не си свали и ризата. Но точно този ден не обръщаше внимание. Щеше да мине през всичко, което му се налага, за да стигне до летището.

Запали втора цигара треперейки и автобусът спря и отвори врати. Качи се и седна. След няколко секунди вече пътуваше. Полагаше доста усилия да държи очите си отворени, за да не си изпусне спирката. Слезе и студът отново го разбуди. Пресече. След минута вече чакаше на спирка ”Западен парк”. Взе си кафе от някаква мизерна будка. За малко да си опари езика. И без това нямаше вкус. Запали цигара и си взе още едно, този път двойно късо. Това вече приличаше на нещо. Хрумна му, че всичко това е налудничаво, като във филм на абсурда.

„И какво от това? Знам, че само по себе си е безсмислено. Всичко е безсмислено, важното е дали го правиш или се оставяш на страха.“.

Обърна се към страха си:

„Чуй ме! Този номер вече на минава! Спести си усилията.“.

Четиридесет минути се разхожда бавно от единия край на спирката до другия, като от време на време се спираше за минута-две.

Най-накрая автобус 54 се появи. Беше почти празен – един възрастен човек, двама млади мъже и една млада жена, които си говореха и се смееха. Отбиха се от главния път, минаха под него и той остана отдясно. След няколко спирки се появиха два ниски блока. Георги стана. Автобусът го раздруса на ж.п. прелеза и метри след това спря. Слезе. Тримата младежи също. Пресякоха и на портала едва не се сблъскаха с него. Направи им път. Благодариха му с усмивка. Единият го изчака да влезе и го попита:

– Извинявайте, знаете ли къде е залата на парашутиста?

Георги леко се усмихна.

– Не. И аз идвам за пръв път и я търся.

– Значи не сме единствените, на които им е хрумнала идеята да скочат с парашут. Аз съм Мирослав.

– Аз съм Георги.

Стиснаха си ръцете вече с по-широка усмивка.

Другият младеж беше на трийсетина метра и говореше с някакъв униформен. Обърна се към тях и им махна с ръка. Тръгнаха.

Събраха се четиримата.

– Здравейте, аз съм Георги. Не съм скачал.

– И ние не сме. Аз съм Ана.

– Аз съм Йордан.

„Е, намерих си и компания. Супер.“.

Стигнаха залата. Още нямаше никой. Нямаше девет и десет.

Всички без Миро запалиха по цигара. Данчо се обади:

– Не ми се вярваше, че някой ден ще дойда, но като казах на Ани, че искам някой ден да скоча с парашут, тя започна да ме ръчка и вече нямаше как да „дам заден“.

– И на мен не ми се вярваше – присъедини се Георги. – Пък и ти си добре, има кой да те изстреля, а аз трябваше сам да се „наритвам“. Бая време се ослушвах. Шубето е голям страх.

Всички се засмяха. Ани каза:

– И аз тормозя Данчо, за да мога да накарам себе си да дойда. Ако той не беше тръгнал, аз щях да си намеря оправдание за пред себе си, а него щях да го спукам от бъзик.

И Миро се включи:

– И мен ме подведоха. Иначе не бих се захванал с такива глупости.

Поговориха още малко и една кола с очевидно огромен стаж мина през асфалтирания плац и спря до тях. От нея излезе един здравеняк около четиридесет и петте и със сериозен вид попита:

– Здравейте, да не чакате някого?

– Тодор Тодоров – Георги и Данчо го казаха в един глас.

– Да не искате да скачате с парашут?

Всички потвърдиха.

– Хубаво. Защото без парашут е опасно. Аз съм Тодор.

Отключи залата и съблекалните. Преоблякоха се и излязоха навън. Бяха дошли още шест човека – петима мъже и една жена. Всички на има-няма двадесет и пет.

Тодор се появи.

– Оооо, вътрешните войски! И ти ли си тука?

Този път се усмихна. „Вътрешните войски“ беше към един осемдесет и пет с доста широки рамене и добре очертани мускули. Усмихна се и поздрави инструктора.

– Нали се уволни, бе, к'ва работа имаш на летището?

– Да скоча, бе, Тошо.

– Ти си ненормален, бе! Хората се чудят как да изклинчат от това, а ти си дошъл доброволно.

– Ами ти, бе, Тошо! Да казвам ли на хората колко години си бил в националния отбор по парашутизъм?

Хайде да вървим да се пообучаваме!

На петдесетина метра имаше една метална конструкция с три дъсчени платформи. Първата беше на шейсетина сантиметра височина, втората – на около един и двадесет, а третата – към един и осемдесет.

– Някой има ли теорията? – попита Тодор.

– Не.

– Добре, ще ви раздам после, а сега да потренираме приземяване. Първо забравете всичко, което сте учили. Приземяването е на пети, със свити колене, опрени едно до друго. Много е важно да го усвоите, за да не се контузите.

Пое си въздух и продължи:

– Хайде на първата платформа. Изчаквайте се. Един скача, отдръпва се и тогава скача следващият. Понеже сме свикнали да приземяваме на пръсти, а не на пети, гледайте право напред и просто направете крачка.

Беше некомфортно да скачаш без да гледаш земята. След три-четири скока Георги свикна. Изчакваше си реда и скачаше. Загуби представа за времето.

– Хайде на втората площадка! – чу се гласът на Тошо.

Нямаше кой знае каква разлика. После – на третата. След приземяването на пети трябваше веднага да клекнат и да се изтърколят по гръб, вдигайки лактите отпред. Всички се поумориха и някои започнаха да скачат без да си допират коленете едно в друго. Тошо веднага забеляза. Огледа се, направи няколко крачки и взе една кутия от цигари, очевидно хвърлена преди няколко дни. Разкъса я, извади станиола и го изправи.

– Вижте, това не е извращение. Ти си го сложи между коленете и после го дай на него, а ти ще го дадеш на нея. – Тошо посочи трима души. – Не може да приземявате с разделени колене. Не искам контузии.

Продължиха, докато всички не скочиха по няколко пъти правилно.

– Добре, хайде на лебедката. Вътрешните войски, ти като най-як ще я навиеш.

Отидоха на трийсетина метра, където имаше един лост на височина над десет метра. От него висяха две въжета, другите краища на които бяха вързани за макара. Тошо каза на Миро да нахлузи сбруята*. Момчето „облече“ запасен парашут и инструкторът го закрепи за въжетата с две гайки.

* система от колани, чрез която парашутната торба се прикрепя към тялото на парашутиста – б.а.

– Давай! – викна Тошо на „Вътрешните войски“.

Здравенякът започна да върти манивелата. След малко Миро висеше на около метър и половина във въздуха.

– Така! Обяснявам на всички. В машината сте. Инструкторът-спускач вече ви е казал кой в кой заход* ще скача. Командва да станете. Стават само хората от захода. Другите си седят по местата. Нареждате се един зад друг на вратата. Всеки слага меката част на китката на ръчката на запасния парашут. Спускачът командва „Скок!“. Първият прави крачка напред и започва да брои. Никой друг не скача. Командата е само за този, който е на вратата. Следващият чака да чуе „Скок!“ и чак тогава прави крачка във въздуха. Отделите ли се от машината, започвате да броите. Може от 121, може и от 1001. Стигнете ли до 125 или 1005, накланяте глава назад и настрани, за да не ви обрули парашутът и дърпате ръчката на запасния. От 121 до 125 са пет секунди. Толкова са и от 1001 до 1005. Който както иска. Важното е да отброите пет секунди. Бъдете сигурни, че основният парашут ще се отвори, но никой не знае дали от пет милиона клечки не е издърпал единствената къса. Ако до 125 или 1005 основният парашут не се отвори, отваряте запасния, после внимавате във въздуха, приземявате, както вече всеки от вас се научи и после отивате на бира. Това е.

* В един заход скачат точно определени парашутисти. Нарича се „заход“, защото машината захожда към целта. Ако е необходимо машината прави следващ заход, така че следващата група парашутисти да скочи от приблизително същото място – б.а.

Някой се обади:

– Ами ако броя по-бързо или по-бавно?

– Потренирай броене в къщи, за да си сигурен, че едно число е точно една секунда. Не се майтапя. Направи го! Важно е! Във въздуха това е единственият начин да имаш ориентация за времето. Други въпроси?

Всички мълчаха.

– Добре, хайде, Миро! Махни си китката от ръчката. Скочил си. Брой и покажи как отваряш запасния само с ръка. Засега без да го отваряш наистина. Искам само да видя движението.

Миро започна:

– 121, 122, 123, 124, 125.

Дръпна дясната си ръка настрани сякаш е изтеглил ръчката.

– Точно така! Това е цялата философия. От тук нататък са задачите на парашутиста. За тях ще си прочетете в лекциите и утре и другия уикенд ще говорим. Засега само тренираме отброяване и отваряне на запасния при пълен отказ* на основния парашут. Миро, дай пак!

* пълен отказ означава основният парашут изобщо да не се отвори – б.а.

Миро отново изброи до 125 и отдалечи ръката си от тялото.

– Сега дай пак за последно, но този път наистина отвори запасния!

Тъкмо чуха ”121” и Тошо се обади:

– Стоп! Преди скок къде трябва да ти е ръката?

Миро не каза нищо, но премести основата на дланта си на ръчката.

– Хайде давай и после ще почиваш.

Миро отброи до 125, дръпна ръчката и парашутът падна на пясъка под него. Много плат и много върви.

– О'кей, Миро, приготви се за приземяване.

Миро си събра коленете и ги сви.

– Десантчика, пусни го!

„Вътрешните войски“ направи едно движение с ръка и Миро падна. Претърколи се по гръб, изправи се и се изтупа.

– Ето затова ни е тренирането на приземяване. При скок с парашут не слизаш от тротоара на улицата, а все едно, че скачаш от два метра. Вижте го Миро, и от десет метра да го бяхме пуснали, пак нямаше да се контузи! Кой ще е следващият?

Георги направи крачка напред едновременно с Данчо и Ани.

– Давай, Жоро! – каза Ани. – Ти веднъж вече ни отстъпи.

Усмихна се и кимна.

– Хубаво, ама май ще ти трябва парашут. Хайде да го скатаем! Хвани го и го изтегли!

„Вътрешните войски“ и Миро също се включиха. Тошо обясняваше с по няколко думи и след седем-осем минути парашутът отново беше в раницата.

Жоро направи същото, което и Миро. Брои от 121 до 125 и после – „ръчка“. Приземи и стана.

Още четирима изтренираха същото. Вече беше станало към четири следобед.

– Толкова за днес. Другите ще минат утре. Има за всички. – Тошо се усмихна. – Хайде да се преобличаме, че ще се стопли бирата!

Георги изчака Миро, Данчо и Ани да излязат и попита:

– По една бира?

– Да можеше и да е веднага! – от тона на Данчо беше ясно, че би я изпил на екс, а после би си взел още една, за да разбере какво пие.

Слязоха на „Западен парк“ и влязоха в първото заведение, което им попадна пред очите. Всички бяха гладни, жадни, недоспали и уморени, но доволни от деня. След втората бира бяха готови да заспят на масата.

– Да тръгнем преди да заспим – промърмори Данчо.

Платиха и излязоха.

– До утре и приятна вечер! – Георги махна на всички.

– И на теб. И не заспивай преди да си легнеш!

Усмихна се на пожеланието на Миро и се разделиха.

Георги се чувстваше така, сякаш цял ден е бъркал бетон. Стоя под душа над четиридесет минути. Вечеря и легна необичайно рано. Спа непробудно десет часа и половина. Стана в пет и половина и тръгна за Божурище. Правиха същото като предния ден, като теорията беше за почивка. В ранния следобед Тошо Тодоров им пожела приятна седмица и всички си тръгнаха. Вече знаеше, че ще скочи, независимо какво ще му коства. Налегна го едно странно и напълно необяснимо спокойствие. По някакъв начин знаеше какво е „горе“ – неописуем страх, после светът изчезва, после усещаш нещо в тялото си и виждаш отново небето и полето под себе си. Сякаш вече беше скачал.

През седмицата този „спомен“ му идваше всеки ден. Беше много странно, но Георги го приемаше. Докато пътуваше с автобус често си поглеждаше часовника и отброяваше пет секунди. Представяше си как след това дърпа ръчката. Още след първите няколко отброявания нацели ритъма и почувства, че е станал перфектен хронометър. Оставаше само да скочи.

Следващия уикенд пак отиде на наземна подготовка. Тошо както обикновено се шегуваше и едновременно с това излъчваше сериозност. Само с присъствието си този човек вдъхваше на всички някакво спокойствие. В неделя преди да си тръгнат им раздаде формуляри за медицински. Бяха различни от всички останали. Имаше секции и за снимка на белите дробове, и за ЕКГ. Каза им, че първият летателен ден е след две седмици в събота.

– Елате със заверени медицински и застраховка „Живот“. Ще си припомним наученото и ще скачаме.

Това беше всичко. Прибраха документите и си тръгнаха. По пътя пиха по бира и се разделиха.

Георги си взе отпуск в сряда. Искаше да има един ден за документите. Сутринта отиде в поликлиниката и попита на регистратурата какъв е редът за медицинските.

– Минете през всички лекари и елате при мен за заверка.

Благодари и тръгна. Мина през всички, освен кабинета за ЕКГ. Оказа се, че там приемат само с предварително запазен час. Слезе до регистратурата и помоли да го запишат.

– Кой ви изпраща? – попита сестрата.

– Никой.

– Тогава не може! – сестрата го каза с отработен служебен тон, но все пак в него ясно се долавяше агресия.

– Вижте, случаят е особен. Аз не съм си измислил ЕКГ изследване, то ми е необходимо за медицинско.

– Какво е това медицинско с ЕКГ?

Георги й подаде бланката.

– За какво е? Не е нито за работа, нито за брак, нито за шофьорска книжка.

– За парашутизъм. Ето тук отгоре пише – Георги посочи мястото.

– Да, ама не може! – отсече сестрата.

– Как така не може? – Георги не искаше нито да спори, нито да се кара. Освен ако не се наложи.

– Ако ви прати лекар, може, ако не – не правим ЕКГ.

– Виждате, че случаят е много особен. Може би досега никой не е идвал с такова медицинско в тази поликлиника. Просто се изисква и ЕКГ изследване. Парашутизмът не е шега. Ако човек не е здрав, рискът за живота му е много голям.

– Не ме интересува. За медицинско не може!

Георги реши да приключи с дипломацията.

– За последен път: моля, дайте ми час за ЕКГ за медицинско.

Сестрата се беше изнервила.

– Аз на вас час за ЕКГ за медицинско няма да Ви дам! – едва се удържаше да не се разкрещи.

Георги положи големи усилия да не се засмее. С много сериозен вид каза:

– Вие на мен час за ЕКГ за медицинско ще ми дадете. Аз няма да ви позволя да ме лишавате от правата ми. Ако не го направите, ще ви искам час за ЕКГ за медицинско през пет минути. Всеки разговор ще е около пет секунди, но четири минути и петдесет и пет секунди ще ме виждате как седя ето там и ще знаете, че с всяка секунда приближава поредното ми искане за час за ЕКГ за медицинско. Ако не ми дадете час днес, утре отново ще искам през пет минути, при това от Вас. Ако трябва ще изчакам Вашата смяна. Ако и утре не ми дадете час за ЕКГ за медицинско, тогава ще се оплача на управителя и веднага след това ще отида с писмена жалба в Министерството на здравеопазването. Лично аз не искам да го правя, затова моля Ви, дайте ми час за ЕКГ за медицинско! – на Георги му беше интересно да се слуша, нямаше никаква идея какво ще каже, но знаеше, че изпълнява ролята много добре.

За две-три секунди сестрата загуби дар слово.

– Удобно ли Ви е за шест и половина вечерта.

– Ако е възможно за шест?

– Добре, за шест. Заповядайте!

– Благодаря Ви! Приятен ден!

– И на Вас, господине!

Георги излезе, зави покрай стената на поликлиниката и чак тогава се усмихна до зад ушите. Отиде да си направи застраховка, а вечерта мина и през ЕКГ кабинета. Беше готов с документите.

 

Продължаваше при всеки удобен случай да отброява пет секунди и мислено да дърпа ръчката на запасния парашут. След два три дни се сети да включи и скока. Крачка напред, броене, „ръчка“. Получаваше се точно на границата между петата и шестата секунда.

Времето си течеше нормално. Георги не бързаше. Беше спокоен и чакаше.

Дойде първият летателен ден – събота. В девет и тридесет сутринта Георги вече беше в спортен екип пред залата на парашутиста. Тъкмо запали цигара и раздрънканата кола на Тошо се появи на плаца. Спря на няколко метра от залата и от нея излязоха Тошо, синът му Венци, също парашутист и другият инструктор – Мишо Тенев. И тримата казаха по едно „здрасти“, а Тошо допълни:

– Ще скачаме, а?

– Нали за това сме дошли?! – отговори Георги.

– Да. Да се преоблека и ще видим документите.

Излязоха и другите, същите, с които беше на курса по наземна подготовка. Пушеха и си говореха общи приказки. След десетина минути се появи и Тошо.

– Хайде на платформата да поскачаме!

Скочиха по няколко пъти и Тошо се мръщеше все повече. Обърна глава и видя Милан Миланов – шефа на парашутния клуб, дълги години треньор на националния отбор. Шефът му махна с ръка, Тошо му отговори с жест, че идва и се обърна към всички:

– Продължавайте! Аз сега ще дойда.

След две-три минути се появи Мишо Тенев.

– Хайде от най-ниската платформа!

Мишо беше виждал какво ли не. Работеше като инструктор на баретите. Беше почти невъзможно да видиш усмивка на лицето му.

Всички скочиха по три пъти.

– Хайде на горната!

Скочиха по веднъж и Мишо им каза да скачат от най-високата площадка. След като всички скочиха, Мишо каза:

– Въобще не е зле. Какви ми ги разправя Тошо, че нищо не сте можели!

„Вътрешните войски“ му отговори:

– Нали го знаеш Тошо! Обича да си приказва.

– Да, бе, ама помислих, че говори сериозно.

Мишо остави трима да скочат по още няколко пъти и изпрати всички при авиолекаря в другия край на летището.

Тъкмо бяха тръгнали и ги спря Милан Миланов.

– Накъде сте тръгнали?

– При авиолекаря.

– Добре, идете, но да знаете, че днес няма да се скача.

Всички бяха свикнали с чувството за хумор на Тошо и Мишо Тенев и помислиха, че това е поредната шега.

– Е, нали сме дошли на разходка, а не да скачаме – изтърси „Вътрешните войски“.

– Говоря сериозно. Няма да се скача. Може би ще разрешат на военните една машина, но за клуба е ясно. Днес не скачаме. Идете поне до авиолекаря да си свършите там работа.

– Ама, шефе, наистина ли не се майтапиш? – Миро не искаше да повярва. Другите също.

Милан Миланов само поклати глава. Тръгнаха към авиолекаря. Мълчаха. Няколкото псувни по адрес на военните не ободриха никого.

Влизаха един по един при доктора. Всеки излизаше със заверено медицинско. Дойде редът на Георги. Влезе и поздрави.

– Дай медицинското. Имаш ли някакви оплаквания – кръвно, нерви, епилепсия?

– Не.

– Добре. Седни да премерим кръвното.

Георги запретна ръкав. След минута докторът го погледна.

– Ей, момче, парашутизмът не е майтап. Не можеш да скачаш с такова кръвно!

– Докторе, кръвното ми винаги е било наред. Какво му е?

– 110 на 95.

– Стига бе!

– Ама ти наистина си изненадан. Какво ти е нормалното кръвно?

– 120 на 80.

– А сега защо си събрал границите?

– Сигурно от нерви.

– На какво си ядосан?

– Дойдох да правя първи скок. Чаках две седмици. Днес беше обявен летателен ден. Няма вятър, самолетът е здрав, пилотите и инструкторите са тук. И изведнъж някой зад някое бюро казва, че няма да се скача, защото днес не е на кеф! – Георги не знаеше причината за отмяната на техните скокове, но някак я беше уловил. После разбра, че е бил прав.

– И затова ли се тормозиш?

– Да. Дойдох с голям мерак, а сега – нищо!

– Виж, ако се ядосваш, пак няма да скочиш, но на теб самия не ти е приятно.

– Знам, докторе, ама не винаги се справям. Понякога успявам, ама днес не успях. Още съм ядосан.

– Добре. Ето ти медицинското и иди да пиеш две бири.

– Благодаря. Ще ми мине, ама ми трябва малко време.

Излезе да изпуши с другите по цигара. Когато всички минаха прегледа, отидоха да дадат медицинските и копия от застраховките на Тошо.

– Добре, само „Вътрешните войски“ трябва да ми даде копие от застраховката. Иначе няма да скачаш. Другата събота е летателен ден. Утре също, ама по-добре не се разкарвайте. Оня полковник, дето е „станал с гъза нагоре“ пак няма да ни пусне. Ако искате останете да погледате скоковете на военните, ако искате вървете. В събота сме тук. Всеки от вас, който иска да скача, е добре дошъл.

Отидоха на полето, където близо до самолета беше опънато брезентово платнище. Насядаха и налягаха. След половин час осем мъже, облечени в маскировъчни дрехи, нахлузиха парашутите и влязоха в самолета. Машината набра височина с няколко широки кръга и в небето се появи една точка. След около три секунди над точката се видя парашут и от самолета излезе още една точка. После – пак три секунди и парашут. В следващите три захода се повтори същото. Всички приземиха, награбиха парашутите и дойдоха до платнището да ги скатават. „Публиката“ си тръгна. Този път за бира се събраха осем човека. На втората халба Георги започна отново да се усмихва.

„О'кей. Щом не е днес, ще е друг път. Не се е свършил светът.“.

Разделиха се в добро настроение.

През следващата седмица на няколко пъти си зададе въпроса дали няма пак да се появи някаква идиотска причина да не се скача.

„О'кей. Няма какво да мисля. В събота ще видим.“.

Всеки път, когато се сетеше, си повтаряше същото. За разлика от преди, сега имаше и съмнение ще има ли скокове. Въпросът беше да се качи в самолета. След това всичко се свеждаше до технологично необходимото време.

Дойде събота. Имаше силен импулсен вятър – внезапно силно задухваше и също толкова неочаквано утихваше. Посоката му постоянно се променяше. Във всички правилници пишеше, че при такива условия скоковете са забранени. Това беше разумно – рискът от контузии беше твърде висок. Георги реши все пак да се разходи до Божурище на принципа „Ако не пробваш, със сигурност няма да успееш“. Както и очакваше, летателният ден беше отменен. По пътя наобратно се замисли.

„Що за тест за издържливост! Решил съм да скоча, значи ще скоча. Дали не трябва сам да се погрижа за това?“.

Последната мисъл прерасна в план. Имаше един познат пилот. Сети се и за някои „лоши момчета“, с които беше в добри отношения. Обади се на пилота да се видят. След като Георги му обясни с няколко думи ситуацията, той съвсем разумно го попита:

– Защо просто не изчакаш?

– Чакам. И ще продължа да чакам, но не повече от месец. Нямам намерение да скоча 40 дни след като умра.

Събеседникът му беше достатъчно луд.

– Добре, ако не се получи, обади ми се, този модел е лесен за управление. Ще го подкарам.

– Мерси! А ако дотогава скоча, ще ти звънна да почерпя.

Първата част от плана беше успешна. Оставаха „онези момчета“. Още на следващия ден се видя с тях. Само с няколко изречения им обясни какво иска. По-дребният от двамата беше един осемдесет и пет и малко над стоте килограма, без да има и грам сланина. Едвам не се задави от смях. Приятелят му и Георги се притесниха дали не трябва да бръкнат да му извадят езика. Когато отново можеше да говори, нахилен като тиква каза:

– Готово, Жоре! Братото и да не дойде, ще взема други момчета. Ама те мислех, че си наред, бе! А ти за пълна идиотщина си готов главата да си заложиш!

– Идиотщина е, ама ми писна! Стига маймунски номера! Щом съм решил да скоча, значи ще скоча и не ме интересува кой и как ми пречи.

– А мен ме е страх да скоча – каза ”дребният”.

– И мен! – добави другото „момченце“.

– Мене също ме е страх, бе хора! – Георги не се притесняваше да го признае пред когото и да е.

– Ми тогава защо ще скачаш, бе, Жоре? Да не те е подгонил мазохизъм?

– Точно защото ме е страх. Ако не ме беше страх, нямаше да има смисъл да се занимавам с това. Въпросът не е дали те е страх или не, а кой командва парада. Няма да се откажа заради някакъв страх.

– Т'ва ме кефи, Жоре! Винаги съм си знаел, че си голям идиот, ама нямах идея, че чак толкова! – този път говореше по-едрият.

– Момчета, много мерси! Друг път няма да ви търся за глупости. Е, поне добре ви разсмях.

Пиха по няколко уискита и се разделиха много доволни, всеки по своите причини.

 

Следващата събота Георги отново беше на Божурище.

„Ако и другата събота съм тук, спокойно може да ме назначат дежурен по летище“ – помисли си. На глас понякога не е удачно да се пошегуваш, но наум винаги може.

Преоблече се и за пореден път се запъти към платформата за приземяване. Скочиха по няколко пъти, после Тошо каза, че му трябват четирима души за носене. Нарамиха две големи брезентови платнища и пренесоха доста парашути. Избутаха самолета извън хангара и го запалиха с агрегат. Отидоха при платнищата, които бяха проснати едно до друго на земята. Започнаха да нахлузват парашутите и да прогонват* сбруите. Сложиха на главите си кожени каски. Тошо им каза да се строят в редица, провери им екипировката и поиска да му покажат как скачат и броят.

* стягане на коланите на сбруята така, че да са плътно около тялото и крайниците на парашутиста – б.а.

Всички поставиха основата на дясната длан на ръчката на запасните парашути и направиха крачка напред.

1001 се смеси със 121. Всеки броеше по своя начин, но синхронът беше съвсем приличен.

Тошо посочи най-близкия до вратата на самолета и каза:

– Тръгни натам! – и посочи в обратна посока.

Обиколиха в кръг. Пред самолета Мишо Тенев им връзваше късащите се върви* и всеки влизаше и сядаше. Последен влезе Тошо.

* върви, които са вързани за изтеглящото парашутче или самия парашут и за въже, закачено в машината (самолета) и при отварянето на парашута се късат от удара – б.а.

– Давай! – извика той на пилота.

Двигателят беше доста шумен и можеха да се чуят само с викане.

Самолетът потегли. След малко се отлепи от земята. Георги трепереше вътрешно. Движенията му бяха нормални, но всичко в него трепереше.

„Почна се“ – помисли си. – „Страхувай се колкото си искаш, аз ще скоча!“ – пак говореше на страха.

Започна да усеща страха физически – като сковаване на цялото тяло.

„Как можах така да се прецакам! Никой не ме караше да правя това!“.

„Айде без тия! Ще скоча и толкоз!“.

Страхът се усилваше. Мислеше си, че по-страшно не може да стане, но се оказваше, че може и още.

По едно време Тошо викна:

– Петстотин метра.

„Мамка му, още цели триста! Няма ли да свърши!“ – помисли си Георги.

Тошо отвори вратата и страхът отново се усили. Инструкторът беше клекнал и гледаше надолу. Хвърли едно малко парашутче с тежест отдолу и го загледа.

– Десен! – извика на пилота. – Право!

Страхът ставаше все по-голям и по-голям.

Дойде времето за първия заход. Тошо посочи първите двама и им подвикна:

– Стани!

Някак много бавно се надигнаха.

– Никой не скача без да съм командвал! Ясно ли е?

– Ясно! – отговориха двамата като ехо.

– Ела! – каза на първия. Той застана точно на вратата. Само една крачка и щеше да е извън самолета.

Тошо извика на пилота:

– Газ!

Пилотът отне газта и шумът от двигателя изчезна.

– Скок! – извика Тошо.

Първият скочи. Тошо издърпа въжето* и викна на втория:

* въжето, вързано в машината (самолета) и за парашута чрез късаща се връв – б.а.

– Скок!

И вторият скочи.

– Давай!

Отново се чу двигателят. Георги само гледаше. Страхът беше огромен, но все пак се прокрадна и някакво спокойствие – първите двама скочиха и всичко е наред.

„Така ще е с всички!“ – помисли си Георги. Знаеше, че ще е така, но как да го обясни на страха си?!

Още един кръг на машината и Тошо командва на двамата от втория заход. Скочиха. Всичко беше наред. Трети заход – същото. Идваше редът на Георги. Страхът започна да се усилва. Страхуваше се и чакаше.

Тошо извика:

– Стани!

„Вътрешните войски“ и Георги станаха. Тошо направи жест с ръка и приближиха вратата един зад друг.

– Скок! – извика Тошо.

Крачка напред и момчето полетя във въздуха. Георги застана на вратата. Тошо вдигна ръка пред него, за да не избърза. Двамата видяха как парашутът се отваря. Лявото стъпало на Георги беше на сантиметри от края на пода. Основата на дясната му длан допираше ръчката на запасния парашут. Целият беше скован. Чувстваше се, сякаш е десеттонен бетонов блок. Всичко в него трепереше. Не можеше да се движи.

– Скок!

След вика на Тошо светът спря.

„Ако скочиш, ще умреш!“ – каза страхът.

Георги го чу и за миг беше напълно неспособен да реагира.

„Не, само ти можеш да умреш, аз ще оцелея!“.

Георги направи крачка напред с десния крак. Усети, че нещо го издуха. После всичко изчезна. Нямаше звуци, нямаше образи, усещания, емоции, мисли. Абсолютна пустота. Тялото му също беше изчезнало. Нямаше нито от какво да се страхуваш, нито на какво да се радваш, нито от какво да се дразниш, нито на какво да се усмихваш. Тотална свобода, защото не зависиш от нищо. И в същото време не беше ясно кой изпитва тази свобода, защото него също го нямаше. После отнякъде се задейства броене. Единственото, което съществуваше бяха числата.

„Сто двайсет и едно, сто двайсет и две, сто двайсет и...“.

Точно преди „три“ Георги усети как нещо го издърпва и осъзна, че отново има тяло. Погледна нагоре и видя от лявата си страна на около тридесет – четиридесет градуса купола на парашута. Залюля се и увисна под него. На петдесетина метра по-нагоре се беше появил още един правоъгълен парашут, с който беше скочил Тошо. Чу един глас да казва:

„Хъ, това ли било!“. – Сякаш вече го беше изживявал и сега се повтори абсолютно същото. Изненада се, че го е казал на глас.

Отпусна си главата и погледна отново хоризонтално. „Вътрешните войски“ беше на приблизително същата височина, но на безопасно разстояние. Погледна и надолу. Земята беше доста далече. Извади управленията* от жлебовете и дръпна дясното. Куполът доста се деформира. Малко се уплаши.

* две върви, вързани за купола на парашута, които може да се дърпат свободно от парашутиста, което позволява промяна на посоката и на хоризонталната скорост – б.а.

„Леле, това ли ме спасява!“.

Все пак след няколко секунди дръпна и другото управление. Не било толкова страшно. Просто промяна на формата на парашута и завой. Пак погледна земята. Тя си беше все толкова далече, колкото и преди. Имаше усещането, че е закачен и виси във въздуха.

„Дали някога ще стигна до земята?“.

Вятърът го носеше насам-натам. Георги започна да се ориентира и се опитваше да се насочва към платнищата. Някои вече се бяха приземили. Забеляза, че Земята започна да се приближава. След няколко секунди сякаш скоростта се увеличи и Земята се приближаваше все по-бързо и по-бързо. Сви леко коленете и изпъна пръстите на краката в контрашпиц. В следващия момент Земята го удари по стъпалата и веднага след това по задника и гърба. В същото време той си сви ръцете и главата. След миг вече се влачеше по тревата. Дръпна десния колан и хвана първата попаднала му връв. Започна да я тегли към себе си като за по-бързо си сменяше ръцете. Куполът се погаси и Георги се изправи и вдигна ръце, за да покаже, че няма контузии. Върза вървите на по два хлабави възела и награби купола на топка. Тръгна към платнищата. По пътя някои от старите му честитиха с радост и с малко странен закачлив ритуал, от който в началото Георги се дърпаше, а после просто го прие като част от забавлението. Остави парашута, разкачи запасния, а след това и основния.

Всичко беше приключило. Преоблякоха се и тръгнаха. Отидоха в същия ресторант, в който бяха ходили след първия ден наземна подготовка. Пиха по няколко бири. Всички бяха доста оживени. Ани обясняваше, че изобщо не я било страх преди да скочи. Георги само широко се усмихна. Нямаше усещането, че се е случило нещо изключително. Просто беше направил нещо, което винаги е искал и за което до скоро беше сигурен, че за него е невъзможно. Уговориха се всички да се видят и вечерта. Инструкторите ги бяха поканили на редовната сбирка на парашутния клуб в едно тихо ресторантче в центъра. Излязоха и се разделиха.

Вечерта само един липсваше. Старите парашутисти се надпреварваха да им честитят и открито им се радваха. Всички усещаха, че има нещо по-различно, което ги свързва. То беше във всеки и нямаше как да се опише, но се усещаше. Питаха всеки харесало ли му е да скочи. Отговорите бяха доста емоционални и все в стил „супер, върхът“. Тошо и един инструктор, когото Георги видя за пръв път, го попитаха:

– Как беше? Хареса ли ти?

Да, готино е – в думите на Георги нямаше никакъв ентусиазъм.

Другият инструктор – Тони усети, че Георги не е впечатлен като другите, но това му се стори толкова необичайно, че реши да се увери и го попита:

– А страх ли те беше?

– Разбира се! – Георги се усмихна.

– Ясно! – каза Тони. – Наистина не ти е харесало.

– Не, готино беше. Може би съм очаквал повече.

След кратка пауза Тони се обади:

– Е, хората сме различни. Важното е, че си опитал!

– Точно така! – намеси се и Тошо. – Важното е, че си скочил въпреки страха. Не си му се предал. След няколко хиляди скока мен продължава да ме е страх преди скок, но скачам. Всички парашутисти, с които съм говорил са ми казвали същото – страхът отслабва много, но никога не изчезва. Ако го няма въобще, значи ти е време за психиатър. Ти опита и се справи!

И тримата бяха на едно мнение – хората сме различни, важното е да не се спираш пред страха.

Прибра се към десет и половина, набързо си взе душ и в единайсет без десет вече беше в леглото. Заспа веднага. Сънува как скача от самолета, вижда как въздушната струя издухва въжето, после то бавно се опъва. Накрая стана право като струна и усети динамичния удар. Парашутът се беше отворил. Събуди се от конвулсивни движения едновременно на краката, ръцете и главата.

„Пак ли ти?“ – страхът отново се опитваше да вземе управлението. – „Няма да ти мине номерът! Ще скачам, докато те има! Ти нямаш никакъв шанс. Просто те информирам.“.

На следващия ден беше пръв пред залата на парашутиста. Вчера всички с изключение на него бяха казали, че ще дойдат да скачат, но сега ги нямаше. След десетина минути се появиха Тошо и Мишо Тенев.

– Мишо, гледай го, бе! Вчера вечерта само от учтивост каза, че му е харесало, а сега е тук и ни чака! – Тошо се усмихваше все по-широко.

– Сънувах, че скачам и се събудих. Затова дойдох.

– Нали знаеш, че вторият скок е най-страшен. След това страхът отслабва и между десетия и двайсетия скок изчезва. Е, не напълно, разбира се, но отслабва толкова, че можеш да не му обръщаш внимание.

– Всички така казват и сигурно е така. Ама след като скоча, ще мога да кажа дали е било по-страшно от вчера. А за третия – ще видим.

Повтори се същото като предния ден. Единственото различно беше, че в самолета Георги реши да не брои. Искаше да разбере какво е преживяването без броене. Докато набираха височина страхът не беше толкова силен, но преди да скочи, наистина беше невъобразим. После всичко изчезна – пространството и времето изчезнаха. Усети динамичния удар и куполът се придвижи над главата му. После беше познатото.

На земята Тошо го попита:

– Как беше?

– Сега вече знам, че вторият скок е по-страшен от първия.

– Ако ти се идва пак, заповядай!

 

Точно четиридесет дни по-късно един от инструкторите загина при скок. Георги се натъжи и уплаши. Реши да скочи пак. Нямаше да се даде на страха.

Скочи още няколко пъти. Страхът наистина отслабваше. Знаеше, че никога няма да изчезне, но можеше просто да не му обръща внимание.

С течение на годините Георги губеше интерес към парашутизма, а също и към страха.

Известно време се усмихваше вътрешно, когато чуеше ”123”, после то стана просто едно число като всички останали. Нямаше нищо, което да го отличава. Страхът, онзи сковаващият, беше изчезнал.