Страх и малко тъга.

Стоя.

Сам.

В една тъмна стая.

Седя и сълзи стичат се от моите очи.

Седя и в ступор гледам как умира

една нация.

Един народ.

Една държава.

И мъка, страх, тъга и бяс

обхващат ме.

Усещам как треперя!

Недоумение какво се случва с мен?

И бесен ставам!

И ядосан съм на всички

 и на мен!

На всички, които отлетяха.

В страни далечни чужди.

Та нали разчитаме на всеки!

И няма ги!

Нашите сестри и братя!

Вече не са българи отдавна.

И сякаш сами оставаме в тези времена

на несигурност, тъга и страх.

И искаме да променим света!

Искаме да променим  реда!

Искаме да бъдем пак едно!

И...

И не става?!?

И отново бунтът

единствен избор ни изглежда.

И бяс една обхваща ни в студа.

И сами сме ний сега.

А аз оставам с бесен страх

И малко тъга...

В ръцете ми... тоягата.

Стисната силно,

та чак кръвта моя по нея се стича.

И бесен страх...

И малко тъга...

Мисля, че ще откача.