Странно

СТРАННО

     Имам нужда от въздух. В офиса не се пуши, но е задимено. Прозорецът не се отваря, защото климатикът работи.

     Казах, че не се пуши ли? Излъгах. Всички сме изпушили. Дори жените миришат. Излизам, това не се търпи.

     Навън е свежо. До мен колите стоят една след друга и чакат в задръстването. Едва се диша. Но е свежо, защото е различно. Всяко различно нещо е съвсем свежо, досега не си го срещал, затова. Започвам да кашлям, гърдите ми се се разпраха от свежест.

      Обаждам се на едно старо гадже да се видим. Вчера я срещнах някъде в центъра, беше си сменила прическата и сега исках да я поогледам по-добре.

     - Идвам – съгласи се тя веднага. – Изчакай ме до фонтана при твоя офис!

     Поне ще убия половин час с нея. Тя е красива и глупава, много по-добре, отколкото мъдра и грозна. Фонтанът не работи. Обаче няма друг, така че явно тук ще е срещата.

     Минаха петнайсет минути. Огладнях. Ето я, идва.

     - Ти пак си сменила прическата – казвам, защото едва я познах. – Вчера беше руса.

     Тя се засмя.

     - Вчера ли? Че кога сме се виждали вчера?

     - Нали те срещнах в центъра – дивя се. Това момиче е още напълно ненормално, такава си беше и когато се разделихме. Има неща, които не се превъзмогват, времето е безсилно.

     - Вчера бях в провинцията, скъпи. – Тя се намръщи. – И пак си бях руса.

     Така ли? Значи съм срещнал друга. Няма значение, да не издребняваме.

     - Искаш ли да обядваме? – предлагам. Гладен съм.

     - Да – съгласява се. Харесва ми с тая прическа. Вече забравих как изглеждаше преди, но трябва да е било по-зле, щом сме се разделили.

     Риба с печени картофки на жар. Чудесно. Чаша вино. Още по-добре. Накрая се целуваме. Тя бавно отлепя устните си от моите, хвърля взор върху белите си летни ботуши на сърчица и с дупки, през които се вижда нежната и матова от слънцето кожа. Притиснах я. Целунахме се отново.

     - Ще ми кажеш ли името си? – попита тя.

     - Разбира се. – Нещата тръгват към възход. Това ме радва. Давам енергично визитна картичка, винаги имам няколко в портфейла.

     И тя ми подава своята. Това е друга раздяла – третата целувка ознаменува, че още тази вечер ще сме отново заедно. И много по-близки.

     Не ми прилича на анестезиолог-танатогенезист. Още по-малко на професор – чете тя моята визитна картичка. Сгрешил съм, дал съм ѝ друга, бях прекалено енергичен в радостта си. Откъде я имам, не знам, вероятно съм я взел от джоба на някой колега, докато съм търсил нещо друго.

     Нейната визитна картичка съобщава, че е търговски представител на Дом на покойника. Не бих повярвал на очите си, но аз съм безочлив човек, така че се примирявам. Все пак изтръпнах. Студен човек е това момиче, интересна работа има. Потайна и усойна.

     „Откъде ли ми има телефонният номер?”, внезапно се запита момичето, което е било русо вчера и което беше русо и днес на обед.

     „Окдъде тогава ѝ имам номера на телефона?” - запитах се. Странно е. Когато влязох в офиса, там беше студено, климатикът работеше, а вътре не беше просто задушно. Миришеше лошо, на застояло и тежко.