Вревме беше да се прибират вкъщи. Вървяха прегърнати и мълчаливи.
Питър погледна Миша и тя го погледна със същият уплашен и същевременно любопитен поглед - те знаеха какво ги очаква и всяка нервна клетка в телата им се беше свила на кълбо.
- За какво си мислиш? - попита Питър.
- За нищо - тя излъга, естествено - срамуваше се да си признае.
Колкото повече се приближаваха до дома му, толкова по-силно биеха сърцата им. Все по-силно се притискаха един до друг, но и двамата не усетиха нищо, защото в този момент не бяха на този свят, дори не се спряха да се целунат, както правеха обикновено.
Тихо и бавно започнаха да се качват по стълбите във входа - никой не се сети, че има асансьор. Миша имаше чувството, че започва да чува собственото си сърце. Пак погледна Питър, но бързо измести погледа си, защото се сртахуваше, че той ще разбере колко е уплашена - той винаги разбираше какво й е - те просто бяха създадени един за друг, сякаш са двете половинки на един и същ човек.
Влязоха на пръсти в апа ...