“Студено е. Толкова студено, че усещам как по тялото ми се промъкват невидими, подли кристалчета, тръгват от пръстите на краката и ръцете и вървят към сърцето, безмилостно вкочанявайки плътта ми отвътре. Толкова студено, сякаш пустиня от бяла самота е заляла цялото ми съзнание и с безстрастен, хладен глас ми нашепва: ”Няма нищо друго освен мен тук”. Толкова студено, че почти мога да докосна замръзналата си душа. Прекалено студено, за да ми стане тъжно за нея.”

     - Пишеш ли, Ивенце? – спря да диктува госпожа Маринова и се загледа с невиждащи очи пред себе си.

     - Да, госпожо, записах. Кога ще ходим до антиквариата? – изчурулика детски глас отсреща.

     - След малко. Още няколко изречения и тръгваме. – каза възрастната жена и продължи да диктува.

“И застинала в края на силите си, чувам стотиците остри гласчета на кристалчетата-нихилисти да се ми се смеят злорадо: „Виж какво остана от тебе – една никому ненужна, гола душа. Ние ще ти я вземем и нея! Ще те оставим сама с тъмнината и студа!”.

     - Много тъжни неща ме карате да пиша днес, госпожо! Не ги разбирам даже, ама ми се струват тъжни. А и кой знае колко грешки имам. – каза Ива и почеса поразрошената си кафява глава. – Повече ми харесват историите за генералите, дето им откраднали панталоните.

     - Няма повече. Обещавам! – леко се усмихна възрастната жена и понечи да стане от стола до прозореца, на който седеше. Момичето скочи бързо да ù помогне и за малко не се спъна. – Хайде да тръгваме. Утре ще ти разкажа по-весела история. Сложи си шапката, да не настинеш пак.

     - Ей, Цветанов, днеска вестник няма ли да взимаш?  - подвикна иззад квадратното прозорче на будката си продавачът и реши, че може да привлече внимание като подаде влажния си, зачервен нос над наредените отпред вестници, стегнати с мръсни, посивели ластици.

     - Взех си вече, бай Василе. – жертва на предстоящата словестна атака се опита да се изплъзне бързо между няколкото човека, минаващи покрай будката.

     - Студенко е днеска, а? – чу се отново почти пищящият за внимание глас на продавача. 

     Доброто възпитание се заплащаше прекалено скъпо понякога. Иван Цветанов се спря и се обърна, доколкото му позволяваха катовете дрехи, които беше навлякъл. Острият, тесен нос на Васил беше произвел завидно количество воднисти сополи, които се готвеше да поднесе като бонус към понеделнишките ежедневници. Но човекът, по-силен от секретите си, смръкна енергично, затвори бързо прозорчето, да не излиза топлото и за ужас на събеседника си се подаде от ламаринената вратичка от задната стана на будката.

     - По новините снощи казаха, че до минус двайсет градуса щели да паднат температурите тая седмица. – продължи той. – Студ на кубчета ше береме, Цветанов!  - бай Васил духна в събраните си на шепа ръце, за да придаде артистичност на думите си. – Да не ме беше изхвърлила жената мене навремето... Ехеее... Живот щях да си живея сега. Дебела жена под завивките, ем по-грее, ем е по-евтина от Топлофикация, Цветанов, от мене да го знаеш! – захили се.

     - Да, да, друго си е. – неопределено измърмори събедесникът и запристъпва от крак на крак, гледайки с изучаваща концентрация калната скреж по обувките си.

     Покритият с воал от мръзнещ сняг град жужеше в ежедневния си работен режим, а рехавата белота на студения, опушен януарски въздух проникваше навсякъде. Почти античен автобус се спря тромаво пред спирката, която будката на бай Васил гордо обслужваше. Вратите се отвориха със зловещ звук на древен механизъм и цялата машина се затресе в отчаян опит да изплюе гневната тълпа пътници. Някъде от дъното ù се чу нецензурно къркорене на недеволни баби. От някъде изскочи задъхан тийнейджър с бяла шапка с люлеещи се пискюли и размаха два лева пред лицето на бай Васил.

     - Дай бързо две билетчета, човече, че си изпускам автобуса! – кълба от задъхан въздух излизаха от устата му.

     - Еее, аз да те оставям, че си имаш работа. – опита се да хване момента Цветанов.

     - Нямам билетчета! Дангалак с дангалак! Все в последния момент летите! – момчето отмина с неясни пожелания на уста. – А ти какво правиш, бе, Цветанов? Не съм те виждал насам от сума време. Да навестиш тъщата, а? – пак реши, че е забавен Васил и кимна с глава към четириетажната кооперация отзад.

     Човечецът спря напъна на левия си крак и си пое дълбоко въздух.

     - Ще я карам в апартамента в Стрелбище.

     - Що така ще ни зимаш баба Радка? Да не е закъсала със здравето нещо?

     - Не, не. Ама ревна снощи на жената по телефона, че не щяла да стои сама тука в тоя студ. – Цветанов въздъхна още веднъж. Вече нямаше начин да се отърве, без да докладва. – Гледала по телевизията за някаква бабичка, дето умряла сама от студ и се разстроила.

    - Еее, старост-нерадост, неслучайно казват хората. – мъдро заключи бай Васил и подсмръкна.

     Черната метална входна врата на кооперацията изскърца шумно и се отвори. Отвътре се подаде пъргаво десетина годишно момиченце, със скиорско светлосиньо яке и червена вълнена шапка. Понамести огромната раница на гърба си и внимателно подаде ръка на възрастната жена, която се показа от тъмнината на входа. Беше към седемдесетте, стройна за възрастта си жена, облечена в поизбеляло палто от кафява кожа, с ръкавици в същия цвят. Под деликатната черна шапка се показваше внимателно подредена, къса коса. Широки слънчеви очила покриваха почти цялото ù лице. Детето я хвана под ръка и ù помогна да слезе по стълбите. И двете носеха по едно кашонче, овързано със найлонови въжета.

     - Добър Ви ден, Маринова! – провикна се бай Васил, сякаш преодоляваше междугалактически разстояния. – Как сте днеска? Вестниче няма ли да си вземете? – машинално попита.

     - С удоволствие, Василе, но няма кой да ми го чете вече. – гласът ù беше нисък и спокоен и донесе любезна усмивка на устните ù.

     - Ама съм гьон! – тихо каза продавачът на себе си. – Еее, извинявай, извинявай! Накъде сте тръгнали в тоя студ? До минус двайсет казаха, че ще паднат температурите тая седмица. – не продължи дълго смущението му.

     - До антикварната книжарница, ей тука, отсреща. – отговори госпожата с вид на безмерна вътрешна сила да издържи разпита.

     - Да, на Борко Мишката, знам я. Ше разчистваш апартамента, а? – попита бай Васил, посочвайки с носа си, който му беше явно най-могъщото изразно средство, двете кашончета.

     - Да, няма кой да ги чете вече вкъщи. – каза жената и усмивката ù помръкна. – До скоро, Василе. – кимна тя и заедно с момичето под ръка пресякоха внимателно улицата.

    - Тц, тц. Знаеш ли я ти госпожа Маринова? – обърна се продавачът отново към Иван. – На полковник Жельо Маринов сестрата?

    - Не. – отговори мъжът. – Аз не ги знам тука съседите.

    - Еее, тях как си ги пропуснал? Старецът голяма клечка беше по бай Тошово време. Аз нали, не че ги обичам комунистите, – смигна оправдаващо се Васил и продължи със заговорнически тон. – ама тоя старец голяма работа беше. Тука на всичките си съседи с квото можеше, все е помагал. Две дъщери отгледа, сега са в Америка, семейства там имат. Ама умре полковникът преди месец и нещо и остави Маринова сама.

    - А тя семейство няма ли? – за пръв път прояви интерес Иван.

    - Тц, стара мома е. Учена жена, иначе. Учителка беше. Навремето покрай брат си пътувала много, много свят видела, много книги изчела, ама ей на. В последните години с очите закъса, та сега е почти сляпа. Как ше се оправя сама, не знам.

    - А това момиче, което беше с нея? – попита Иван.

    - Ивчето ли, бе? Тя е на Вълчеви внучка. Гледат я тука, че е много болнава и все вкъщи я карат да си стои. Добро дете е Ивчето, възпитано. Ама малко срамежлива, не играе много с другите деца. – бай Васил се изплю в замръзналата трева. – Водят се постоянно двете с Маринова, не знам що.

    - Е, ще тръгвам аз, че виж кое време стана, работа имам. – измърмори Цветанов и направи няколко малки, но решителни крачки.

     В това време от бялата мъгла на отсрещния тротоар изплуваха две сенки – много младата, хванала под ръка много старата. Тръгнаха да пресичат широката улица, когато отнякъде изфуча с бясна скорост едно черен джип и наби рязко спирачки секунди преди да ги помете. Разнесе се пронизителен, дълъг вой на клаксон. Шумът накара всички минувачи да се спрат стреснати. Рязко се обърнаха към улицата и двамата събеседници. Прозорецът на колата се свали и от него се показа топчестата гола глава на един господин:

    - Овци с овци, гледайте къде ходите. Кво се разхождате, се едно сте на селски мегдан!!! Мама ви мръсна! – плю и той на изстрадалата трева, затвори затъмнения си прозорец, запали колата и продължи скоростното си състезание с мъглата нагоре по улицата.

    Сеирът беше изкарал по прозорците на кооперацията повече народ, отколкото сигнал за бомбена атака. Нацъфтяха като разпукващи се венчелистчета любопитните лица на съкооператорите. Таман беше поутихнал звукът от мощния двигател, когато от остъклената тераса на първия етаж се чу писклив старчески глас:

    - Ивке! Кво правиш там?

    След по-малко от минута металната входна врата отново изскърца и от нея излезе дебела баба с къса, червеникаво-розова коса и освирепяла физиономия, която хич не я правеше по-красива. Иван никога нямаше да предположи че тънкият, писклив глас принадлежеше на тази жена.

    - Аз казала ли съм ти сама да не излизаш, а? – отправи заплашителната си маса към малкото момиче. – Нали щяхте само вътре да седите. Казах ù аз на майка ти да ти забрани да ходиш при тая кръвопийца. – Хвана детето за рамото и го разтресе толкова силно, че то залитна и за малко да падне. Запази равновесие и топли сълзи рукнаха по зачервеното ù от студ лице.

    - Извинявайте, Вълчева, аз съм виновна. – каза госпожа Маринова. – Помолих я да ме придружи до книжарницата отсреща. Трябваше да Ви попитаме първо. Не ù се карайте.

    - Ти да мълчиш! Комунистическа брантия такава! – крещящият писклив глас взимаше заплашителни височини. – Баща ми затрихте навремето, сега внучка ми за малко да утрепеш! Боклуци такива! – бутна ревящото дете грубо пред себе си и трета презрителна плюнка насоли тревата. – Айде, върви пред мене! Стига си циврила! Вътре ше се разправяме.

    След малко двете се скриха зад тежката входна врата. Улицата остана напрегнато тиха. Даже бай Васил замлъкна, сложил ръце в джобовете на мазното си от мръсотия яке.

    - Извинявайте, госпожо, да Ви помогна ли? – каза Иван и пристъпи към старата жена, останала сама на тротоара. – Ако искате да Ви изпратя? На път ми е.