10.01.2014 г., 10:07 ч.

Студено ми е мамо 

  Проза » Разкази
1618 1 6
4 мин за четене

    

     -Ако ти не я изхвърлиш, аз ще направя това. С един ритник и  през заключена врата ще изхвръкне.

     Докато мъжът крещеше заканите си, момиченцето вече беше в антрето. Свали палтото от закачалката, взе шапката, наведе се за обувките. Хвана  дръжката на вратата, но се сети, че не е взело шалчето. Обърна се, за да го откачи.

     -Ти още ли си тук, ма?

   Детето  уплашено подскочи, дръпна шала, той се закачи и се скъса. Детето го грабна. Майката вече отключваше. Даже не  погледна малката. Затвори след нея и превъртя ключа.

   Тази сцена не беше първата. Тя се разиграва винаги когато идва този, големият, черният. Когато го видя първия път  момиченцето изпита ужас. Реши, че е горски човек. Черна коса, дълга до раменете. Рошава брада по цялото лице, но не като брадичката на чичо Петър, който винаги когато идва, носи пликче с бонбони. Усмихва  се  и я погалва. И винаги и казва:

     -Расти, расти по-бързо цветенце красиво, расти  та да смениш майка си.

   Не, брадата на горския човек е дълга, много черна и достига чак до очите му. Те са най - страшни. Гледат лошо и се крият под огромни вежди. Той целият е много  страшен. Винаги е намръщен и винаги се кара като я види. Щом дойде, веднага я изхвърля от къщи.

   Когато идват други чичковци, тя сяда на столче в кухнята и чака. Щом чичкото  си отиде, мама  идва и малката знае, че може да  излезе от кухнята.

   Докато беше топло, щом дойдеше горският човек, момиченцето излизаше навън. Пред входа има пейка, до едни храсти. Тя се сгушва там, скрита под листата и чака лошият да си отиде. Но вече е студено. Не може да седи на пейката. Ще замръзне.

    Днес е Коледа. Тя си беше украсила елхичка. Миналогодишната. Закачи по клончетата играчки, а под  тях постла покривка.  Дядо Коледа да и остави там подаръка. Като си отиде този, черния и тя се прибере в къщи, сигурно ще го намери.

   Детето постави на главата си шапката, завърза шала и седна пред вратата върху изтривалката. Сети се, че съседите заминаха още преди два дни и отиде да вземе килимчето, което беше пред вратата им. Така, седнала върху двете парчета , не чувстваше цимента толкова студен.

   Изгасна осветлението. Детето скочи, надигна се на пръсти и натисна бутона. Стана светло, до следващото угасване. Заредиха се светване, загасване. Омръзна и да става и да натиска бутона. Тъмно е. Страх я е. Помисли си: ”Не се страхувай! Толкова много хора има във входа. Зад всяка врата се чува говор, ето и музика даже си пуснаха.” Малко е студено. Как можа да забрави ръкавичките. А, лампата светна. Някой отвори входната врата. Шумна група. Това са "важните" от третия етаж. Идват при баба си понякога, но никога не искат да играят с нея.

     -Мамо, мамо виж къде е седнала.

     -Не е слушала и са я наказали да излезе навън. Нали, мамо?

     -Въврете момчета. Хайде тичайте нагоре. Баба ви чака.

     -Нали са я наказали, мамо?

     -Каза ли нещо майка ви. Бегом! - и бащата помъкна торбите с разни вкусотии нагоре по стълбите.

    Момиченцето даже не можа да реагира на обидата. Семейството отмина бързо. Вече от горния етаж чу гласа на бащата.

     - Горкото дете, посиняло е от студ. Няма ли срам тази жена. Да ми дадат право. . .

     -Тихо, тихо, ще ни чуе.

   След това влизаха и други. Някои спираха пред асансьора , а от там не могат да я видят. Други минаваха покрай нея и подминаваха с безразличие.

   Събуди се призори, разтърсена от ритника на черния. Той не си направи труд да я прескочи. Срита я и заслиза към изхода без да се обърне. Тя се опита да стане. Не можа. Беше вкочанена от студ. Майка и я прегърна и я внесе в стаята. Вътре беше топло. Жената беше по бельо. Черно, от красива дантела. Майката започна да съблича детенцето. Събу обувчиците, свали палтенцето, рокличката. Когато свали чорапките детето изплака. Крачетата бяха посинели от студа.

     -Сега ще те разтрия.

    Майката започна да разтрива замръзналото телце. В стаята замириса на ракия или на нещо  такова.

     -Знаеш ли, Дядо Коледа ти е донесъл подарък.

   Майката протегна ръка и взе от масата плик. Детето погледна към елхичката.

Опита се да се усмихне. Даже леко се понадигна.

     -Какво ми е донесъл  - едвам промълви  малката, гледайки към елхата.

     -Ето виж. Парички.

     -Какъв подарък ми е донесъл, мамо?

     - Парички. Донесе ти парички. С тях ще купим каквото поискаш.

    Момиченцето се отпусна на възглавницата  разочаровано. Затвори оченца и едва чуто промълви:

    - Много ми беше студено през тази нощ, мамо.

   От очите на майката се отрониха  парещи сълзи.  

    

    

© Снежана Врачовска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви Лидия, Ади, Ели, Виктор,Дани, Доче, благодаря, че споделихте с мен разказа за тъжната съдба на това момиченце.Съдба, която бърка в душата и вълнува хората със съвест.
  • Горчиво е... Още повече,че го има...
  • Мили Боже, защо го позволяваш това!
    Снежи, много ти е хубав разказа! Емоцията е смазваща! И моите сълзи парят
  • Развълнува ме много.! Не ми се коментира повече от това.....Днес имаше много готини разкази, но твоя най-дълбоко ми бръкна в душата....
  • Толкова е тъжно,че не намирам думи...Коледа не е еднаква за всички.
    Хубав разказ.
  • Много е тъжно, много, много, много. Но се случва. Нека говорим за това и дано успеем поне малко да намалим такива трагедии.
Предложения
: ??:??