Александър Петров Славков, младо и плахо студентче, на 21 години стоеше тихо и кротко в квартирата си, гледаше някакво предаване по телевизията или по-скоро бе пуснал телевизора да ломоти, за да не му е прекалено скучно, каквото всъщност му бе. Бе първи курс и когато дойде в непознатия град, очакванията му се свързваха с неспирни купони до сутринта, морета от алкохол и момичета - общо взето представите на всеки студент. Не че бе отрепка, но му се живееше като на всеки млад човек. И в началото наистина бе така – купони до сутринта и безпаметни нощи. Но както казват, всяко хубаво нещо си има своя края – а краят се наричаше СЕСИЯ!!!  Бе сам в квартирата повече от седмица и се самоизнасилваше с тежките учебници. Нямаше с кого дума да обели или пък карти да поиграе. Единственото му развлечение бе излизането на терасата и обстрелването на дебели негърки, които се мотаеха долу. Имаше съквартирант, но той си замина. С дни Алекс се мотаеше в квартирата, ядеше ужасна суха храна, залягаше над учебници вместо над колежки и му се струваше, че това мъчение няма край. Когато съквартирантът му бе тук, поне храната не изглеждаше толкова зле, тъй като двамата заедно се смееха на мизерното си положение и на мръсотията, която цареше в малката 3 на 4 метра стая. На едната стена имаше прилепени огромен шкаф и гардероб, които отнемаха голяма част от нея, до една от малките стени имаше огромна печка, а в другите две се бяха впили двете им легла, които сключваха общ ъгъл, а по средата имаше и маса. Всичко бе тъй разположено, че със съквартиранта му трудно се разминаваха вътре. Всичкото това досега не го бе гнетяло, но самотата, която го обгръщаше последните дни, го караше да гледа с отвращение на стаята и на храната. Имаше чувството, че с всеки изминал ден стените на стаята се приближаваха една към друга и той от време на време ги побутваше, за да ги върне на мястото им. Въздухът в стаята му се струваше застоял и дори си въобразяваше, че такъв няма и разтваряше широкото врати и прозорци, та вътре ставаше зимник.

            Телефонът му иззвъня и го изкара от ленивото му, полусънно, полулетаргично състояние и уж не му пукаше, но скочи и пикира върху него като лешояд на мърша и преди да иззвъни втори път, той вече бе отговорил:

-      Ало, Саше, здрасти, радвам се да те чуя? Как си?

-      Здрасти, и аз се радвам, че те чувам. Ами честно казано, чувствам се зле, тая сесия ще ни съсипе. Стоя сама в стаята си и не ме свърта вече. Писна ми, по цял ден вътре, никъде ни излизам, не се срещам с хора, а имам нужда.

-      Аз се чувствам по същия начин, имам усещането, че времето е спряло, това, което извършват с нас, е нехуманно, нехуманно е написването на 900 страници учебник. Средновековните мъчения са като спа процедури в сравнение със сесията – смееше се Алекс.

-      Ха-ха, имаш право... ела ми на гости да се поразсеем мъничко.

-      С удоволствие, само да знаех как да стигна до квартирата ти с автобус... е, поне пеш знам как, ще дойда – пак се смееше.

-      Очаквам те, чао.

След краткия разговор се почувства изпълнен с енергия, сякаш бе плюшена играчка, на която смениха батериите или навиха пружинката с ключето на гърба. Стаята се разшири и стана по-приветлива, а шкафовете се заусмихваха. Въздухът и той се пораздвижи. Лошото бе само едно – квартирата на момичето се намираше на един час път пеш, а бе Февруари. Навън бе не повече от 5 градуса, духаше силен вятър чак затрудняваше ходенето и режеше всяка открита част на тялото.

Облече се бързо и тръгна. Опита се все пак да отиде с автобуса и след като два или три пъти обърка автобусните линии, повървя още 20 минути, най-накрая уцели правилната и след многобройни консултации с контрольора слезна на почти правилна спирка. Нито дезориентираността му, нито силният вятър, който караше очите му да плачат, можеха обаче да погасят разрастващия се плам в него. Квартирата ù бе някъде наблизо, знаеше го, и само от емоцията се задъхваше, въпреки че не вървеше бързо, в такъв момент нищо не можеше да му тежи. Мозъкът му бе прекалено превъзбуден, макар да го вълнуваше само една мисъл – какъв алкохол и в какво количество да вземе. Дилемата дали изобщо да вземе отдавна бе решена: с празни ръце не можеше да отиде; храна – хмм в този студентски глад не било излишно, но пък е глупаво; може би кутия бонбони – всъщност не, двамата не бяха заедно, пък и не бе от хората, които ако решат да подарят нещо уж специално, ще отидат всъщност с възможно най-тривиалния, тъп и стереотипен подарък. Затова реши да заложи на нещо пак тривиално, но изключително подходящо за случая, а най-вероятно и очаквано – алкохол, цар и виновник за много влюбвания, уникален сватовник, чуден Купидон. Алкохолът представляваше социалната спойка в обществото. Но сега със скоростта на светлината трябваше да реши какъв алкохол да вземе, може би звучи глупаво, наивно и смешно, но този въпрос имаше огромно значение. Успешното му разрешаване би довело до благоприятни последици. „Като всеки българин, тя обича ракия, въпросът е 200 или 500 милилитра, хммм пък може и 700. Взема ли 200, ще изглежда така, все едно нямам пари и ги жаля, и като че ли давам последните си пари за пиене като закоравял алкохолик. Ако пък взема 500, ще си помисли, че искам да я напия и да се възползвам от нея. А не това е моята цел... не че не искам да стане нещо между нас, но не искам тя да е поредната отминала. Ще се наложи да си пия сам ракията и после може и да не успея да се прибера. Хмм и ракията отпада. Следвайки тази логика, целият арсенал от твърд алкохол се изключва. Бира? Винаги е добре дошла. Утолява жаждата и не изглежда подло и преднамерено, но пък е просташко в очите на повечето момичета. Не съм се сетил какво да взема и хайде на бирата и бирените фъстъци, все едно футбол ще гледаме.” Вече бе влезнал в едно малко гаражно магазинче, в което двама клиенти едва се разминаваха, а ако имаше и трети не можеше да излезнат, тъй като вратата се отваряше навътре. Докато той разглеждаше уникално малкото предложение от стоки (ако той изложеше запасите си от пастет, лютеница, хляб и алкохол, щандовете на магазинчето нямаше да ги поберат). Продавачката го гледаше мрачно и навъсено. Той забавяше двете клиентки, чакащи пред магазина, които дори се множаха. Ето защо големите супермаркети му харесваха – можеше цял ден да прекараш в тях просто разглеждайки, без някой да те гледа злобно ще си вземеш ли нещо най-после или не. И докато продължаваше да вдълбава в размишленията си, продавачката кипна и с оттренирано движение извади гумен нож и го опря в гърлото му. Животът му премина на лента, за миг видя дори бялата светлина. После се оказа, че това била специално пригодената за такива случаи лампа, която продавачката навираше в лицето му. В тези предсмъртни мигове нагънатата пихтиеста топка, наречена мозък, заблъска неистово и го дари с гениално решение - спря погледа си на една бутилка вино. „Чудесен избор, макар че каквото и да избера, тя ще му намери кусур и ще се окаже грешно”. Посочи колебливо бутилчицата с вино, а продавачката се усмихна широко, свали бързо ножа, което така го успокои, че камък падна от бъбреците му. Взе бутилчицата вино и с усмивка на уста се запъти към заветната цел.

На излизане от магазина обаче, трябваше да се справи с орда от настървени жени, които вече бяха изградили барикади и го очакваха. Ударите заваляха един след друг, но той стоически издържаше и продължаваше пробива си. Когато премина успешно и последната барикада, обърна глава назад и помаха с ръка подигравателно. В момента, в който обърна глава отново напред обаче една от жените го пресрещна с дамската си чанта, в която имаше боулинг топка. На това се казва прецакване. „Мамич...”, дори и псувнята си не успя да довърши. Ударът го порази в челото и го върна няколко метра назад. Красив полет трябва да се отбележи, между другото. Една от жените, очевидно лекарка, забеляза, че не диша и няма пулс.

-      Знаех си, че някой ден ще ми свърши работа – каза тя и извади от дамската си чанта дефибрилатор и малко мониторче. – Отдръпнете се, 200.

Тялото му се загърчи под милувките на електричеството, но сърцето бе взело безсрочен, неплатен отпуск и отказваше да се върне на работа.

-      Отдръпнете се. 300 – каза превъзбудената лекарка.

Линията на малкото мониторче заподскача и всички заръкопляскаха. Само след секунда обаче установиха, че линията следва ритъма на музиката на съседното кафене, подскачаше игриво като еквалайзер. Това изглежда бе краят, докато геният на българския ум не проработи. Едно от момичетата, носещо се на огромни токове, се засили и с все сила изрита Алекс в стафидите, в следствие на което той подскочи, сви се, лицето му позеленя, но все пак това го върна към живота.

-      Ненужни лекари – заключи жената с боулинг топката, след което повтори упражнението с Алекс и отново бе удивително точна. (Добър коефициент на полезно действие, между другото, две от две).

Този път колкото и всеотдайно младото момиче да риташе между краката лекарката, не успя да я върне към живота - нямаше стафиди...

След тези тежки и покъртителни премеждия  той отново се запъти към квартирата на момичето. След по-малко от десет минути двамата вече бяха заедно в стаята ù и се смееха.

-      Взех малко винце - вметна той – хубаво е, поне така си мисля, аз обичам вино. Отпускащо е и леко, а и полезно – убеждаваше себе си и нея в правилния си избор.

-      Много хубаво, но все пак жалко, аз не обичам вино.

„Мамка му, мамка му, не, даже мамицата му” веднага се стрелна в главата му. Това бе първата спънка по пътя към победата. Планът му клонеше сериозно към провал още в самото начало.

-      Ракийка да беше взел по-добре – добави тя.

-      И аз това си мислех, но... – не довърши мисълта си. „Мамка му и прасе, майка му и мечка” се стрелнаха тоя път. „Знаех си, знаех, ракията си е ракия, никога не ме е предавала. Е, всъщност...”

-      Май ще си го пия сам, но все пак една чашка ще ти налея, да се чукнем... да си дадем наздраве имам предвид.

-      Ще ми налееш, ако успееш да го отвориш – кикотеше се тя.

-      Ей, вярно... нямаш ли тирбушон?

-      Неее – продължаваше да се смее тя.

Тук Алекс получи сериозен втори удар, попричерня му пред очите, зави му се свят и щеше да припадне, ако точно зад него нямаше стол. Липсата на тирбушон го смути още повече. Всичко се срина. Единствената възможност бе да отскочи за ракия, но и при тази мисъл му причерня и погледът му се замъгли - щеше да остане без пари. Ех, студентски живот, студентски неволи... но отново геният на българския ум се прояви.

-      Знаех, че ще ми потрябва някой ден – каза той.

Усмихна се зловещо и извади от джоба си моторна резачка, застъпи здраво бутилката и се опита да пререже гърлото ù, разхвърчаха се мънички кристали стъкло, но... само толкова. Извади от другия си джоб ъглошлайф, но и той накара бутилката само да записка жално и да искри. Нищо повече. Седна на стола препотен и обезнадежден.

Погледна въпросително момичето,  а тя кимна в знак на разбиране и бръкна в дамската си чанта откъдето извади две боулинг топки. Като видя изцъклените му очи и невярващия поглед тя отговори преди въпроса.

-      Модерно е.

-      Ясно, а аз се питах... – това обясняваше всичко. Логично бе.

Момичето се опита да сплеска гърлото на бутилката, но единственото, което успя да постигне, е да промени формата, която после патентова и след години стана алкохолен магнат.

След всички тези щадящи опити на него не му оставаше нищо друго освен да включи тежката артилерия – нож и вилица. След дълги и тежки сражения със закоравялата коркова тапа, здраво и добре подготвено излезна копеленцето, успя да й нанесе няколко тежки прободни рани. В следствие на огромната загуба на корк, тя се предаде и цопна вътре в бутилката, но за предсмъртна мъст го опръска целият във вино. Въпреки червените петна по блузата му и пробягналата мисъл за прането на ръка след това, радост изпълни цялото му същество. Виното се разля в чашите като като в реклама на „Мераклийско”, а после се чу най-приятният за студентите звън. Пивото се разля в гърлото приятно с плътния си горчиво-кисел вкус.

Малко след това двамата гледаха филм, той седнал на едно столче, а в него и пред него – тя. Нещата потръгнаха, както би трябвало мислеше си той. Самотата се поизпаряваше. Но привидното щастие и така създалата се студентска идилия не траяха дълго. Половин час след началото на филма в малката квартира влетя неговата смърт – съквартирантката ù Вили, прилично, спретнато и добре изглеждащо мило момиче. Но в този миг тя му се стори противна, досадна, мазна и грозна сякаш кон бе играл шест различни вида хора на лицето ù, и то ситно. Оттук насетне всичко тръгна наопаки. Не го свърташе не едно място, едва дочака края на филма, пиеше виното без удоволствие, бързо, за да може алкохолът да притъпи чувствата и емоциите му. Самотата отново започна леко да го обгръща. Говореше с двете момичета, нервничеше и се движеше напред-назад в стаята. Някакъв вид странна агресия се появи в него. Тръгна си от тях едва когато изпи и последната капка вино.

Часът вече бе един. Времето бе непоносимо студено, вятърът още по-свиреп. Вървеше се трудно. Краката му бяха натежали и едва ги влачеше. Вървеше, а улиците му се струваха все по-тесни, мракът все по-непрогледен, а хората, с които се разминаваше бяха се превърнали в грозно хилещи се маски, които надвисваха над него и му се хилеха в лицето страшно като във филм на ужасите. Лицата им бяха безформени и противни, мрачни. Целият свят се бе стоварил отгоре му. Небето бавно се спускаше надолу и само след миг щеше да го притисне, а звездите една по една като лампички на коледна елха изгасваха и ставаше все по-тъмно. Мракът бе странна течност или газ, която неусетно се просмукваше през носа и устата му с всяко вдишване, а дишаше ужасно трудно, гърдите го боляха. Усещаше как белите му дробове заскрежаваха отвътре на малки кристали, а тези кристали го режеха безпощадно. Долу в краката се стелеше безформена мъгла без посока. Малко по-надолу забеляза спящ просяк на калдъръмената студена, влажна, покрита с мръсотия и кал улица. Бе легнал настрани, а пред него в картонена кутия проблясваха едва-едва жълти монети. Дали бе мъртъв или просто се бе надрънкал и спеше. Краката му бяха боси, а от студа се бяха подули и изглеждаха несъразмерни с тялото му. Дали наистина нямаше какво да обуе или бе бос, за да събуди съчувствие. Странната агресия, която преди малко се бе зародила се активира отново и минавайки покрай дрипавия човечец, той го настъпи подло върху босите крака. Ток протече в тялото на стареца, потръпна конвулсивно, издаде странен звук, изтръгващ се някъде от дълбините на болката и безразличието, сподавен, нещо му пречеше да крещи и плаче. Подмина го без да го чуе дори, а пред очите му все повече се чернееше. Предметите, сградите и хората бяха изгубили очертание и всичко се люлееше и размиваше. Сенките, създадени от блуждаещите фенери се люшкаха неестествено и имаха свой собствен танц, различен от този на притежателите си. Пристъпвайки още по-надолу по улицата, едно куче се изпречи на пътя му и благодарение на засилката, която имаше и на цялата си отпусналост, така го фалцира, че то полетя два метра назад, обърна се, оголи острите си зъби и тръгна с мисъл да ги впие в крака, който почти счупи ребрата му. Само след секунда обаче погледът му срещна този на нападателя и осъзна цялата обезумялост, мрак и липса топлота, които беше приютил ритащият. Вместо очи, кучето видя две празни черни хралупи и побягна.

След още половин час лъкатушене, Алекс най-накрая някак се добра до квартирата си. Влезна в малката стая, която бе станала като квадратче, като карцер, чак приклекна, защото го бе страх да не се удари в тавана. Отиде след това в общата с другите съквартиранти баня, погледна се в огледалото, взе самобръсначката и само с едно движение на ръката... водена от друга сила обръсна веждите си. Самота.