- "Хей, момко!"
Прекосявайки най-спокойно последната пресечка деляща ме от вкъщи се озърнах разсеяно. Вляво имаше паркирани коли, вдясно контейнери. Нямаше хора, поне наблизо. Не си спомнях да съм пил нещо повече от вкиснало се морковено сокче сутринта, затова и не предположих, че някой от безсрамно миризливите казани изведнъж е придобил способността да говори. Че и `момко` ще вика! Отдавна не бях момък, брадата отдавна си ми расте равномерно, сметките си плащам навреме. Аз съм мъж! Огледах се отново, за всеки случай премигнах веднъж-дваж. Никой. Тъкмо направил няколко крачки, решил да се прибирам и да забравя този мистериозен повик, долетя втори такъв..
- "Абе, момко, бе! Стой тамзи! Почакай!"
Пак се спрях. Пак се озърнах. За мое успокоение и леко безпокойство видях нисичък, почти трътлест мъж. Може би на моите години. В първия момент дори се постреснах - човекът носеше монашеско расо. Кафяво, средно опърпано, но все пак расо. Кой се разхожда с такова облекло в днешно време, уважаеми? ...