- "Хей, момко!"

   Прекосявайки най-спокойно последната пресечка деляща ме от вкъщи се озърнах разсеяно. Вляво имаше паркирани коли, вдясно контейнери. Нямаше хора, поне наблизо. Не си спомнях да съм пил нещо повече от вкиснало се морковено сокче сутринта, затова и не предположих, че някой от безсрамно миризливите казани изведнъж е придобил способността да говори. Че и `момко` ще вика! Отдавна не бях момък, брадата отдавна си ми расте равномерно, сметките си плащам навреме. Аз съм мъж! Огледах се отново, за всеки случай премигнах веднъж-дваж. Никой. Тъкмо направил няколко крачки, решил да се прибирам и да забравя този мистериозен повик, долетя втори такъв..

       - "Абе, момко, бе! Стой тамзи! Почакай!"

   Пак се спрях. Пак се озърнах. За мое успокоение и леко безпокойство видях нисичък, почти трътлест мъж. Може би на моите години. В първия момент дори се постреснах - човекът носеше монашеско расо. Кафяво, средно опърпано, но все пак расо. Кой се разхожда с такова облекло в днешно време, уважаеми? Цял ред мисли за манастири, ордени и тамплиери бързо отстъпи място на напушилия ме сподавен смях. Ако "Бедните рицари на Христа" бяха опряли до такива представители на своите среди - нямаше място за безпокойство. Ако тръгнех да бягам при първи признак за опасност - поничката в човешки облик щеше само да си мечтае да се дотъркаля за да ме догони.

   Поуспокоен с тези заключения останах на мястото си, докато човечецът не стигна най-сетне до мен. Запъхтян, разчорлен, но стискащ победоносно куп флаери в дясната си пестница. С лявата обърса със сетни сили потта струяща от издаденото му, видимо умно чело. Сетне зарови длан в мочурливата си коса и се почеса блажено. Леко отстъпих. Не желаех да приютявам нечии чужди бълхи. И без това моите вдигаха бунт покрай горещините летем.

       - "Бе, момко, бе! Накъде така забързан? 

       Не може те стигне човек. Фюх.."

   Замълчах и само кимнах учтиво. Чаках да си дойде на темата, да почне едни разговори за църквата, за светото благоприличе, за изгубената вяра в днешни дни. Просто за да му кажа "Благодаря, довиждане." За най-велико мое учудване дребосъкът ми протегна един от своите флаери, които явно представяха каталог от "Ivon". Дамски потници, мъжки шорти, шапки в стил Бурлеска, боди и т.н. Заклевам се, дори зърнах на няколко места използвана думата "секси." Само се надявах да не е била напечатана в близост до високия епилиран мъж рекламиращ прилепнали гащета, под гръмкото название `удобни шорти`. Буквално не знаех какво да кажа, освен просто да си прибера листчето в джоба и да смутолевя едно "Благодаря.", което трябваше да предполага край на тази неловка и чудата среща. Направих го.. но не би..

       - "Извинете, г-не."

   Това почти непривично учтиво обръщение, донесло се зад мен с тиха нотка ме накара да се обърна за трети път този ден. Сърцето ми щеше да изскочи като неконтролируемо и прекалено адреналинесто козле, когато зърнах висока и слаба фигура. Какво толкова, ще кажете вие? Високата фигура нямаше лице, насреща ми се усмихваше сдържано тайнствената физиономия на маската, на Анонимните. Не стига това, ами слабото тяло беше наметнато с признавам си, доста стилен, но все пак нестандартен фрак. Кожен панталон допълваше тази абсурдност, която ме накара да се замисля, дали всъщност не съм припаднал в жегата и сега не бленувам чудесии от странен характер. Потреперах и се взрях във фигурата. Същата мистериозна фигура, напълно обезличила ефекта на появата, на монаха в кроткия ми следобед. А той явно също толкова кротко се потеше зад вече не толкова спокойния ми гръб.

   Високата фигура отдели няколко звука, които се сляха в добре структурирани изречения:

       - „Г-не, мога ли да ви заинтересувам с продуктите на фирмата, която представлявам? Атрактивни артикули на достъпни цени. От два флорина нагоре. Ако не разполагате с флорини, и златни дублони вършат работа.”

       - „Какви флорини?! Какви дублони ти щъкат в главата?! Какво ми говорите изобщо?! Кой сте Вие?! Махайте се. Не един, ами два урода ми се изпречват един след друг. Тръгвам си, не ме интересуват вашите продукти!” - това исках да изврякам в паника и да побягна по не съвсем достолепен начин и със съмнителна грация към дома си. Вместо това само кимнах смирено и протегнах ръка да си взема едно и от неговите флаерчета. Същото като на монаха. Онзи в същото време гледаше навъсено кокалестата фигура, която явно представляваше конкуренция:

       - „Картофио! Няма да стане така! Разбрали сме се да не си навлизаме в териториите! Пак ми се месиш в работата и смущаваш клиентелата ми.” - масивният кръст от позлата се залюля тежко на гърдите му.

Исках да вметна, че и самият монахоподобен човек беше достатъчен да ме смути и без появата на "колегата" му. Сподавих тази съвсем невинна забележка, тъй като в същото време високият силует насочи със заплашителен жест острия връх на бастуна си в гърдите на говорещия.

       - "Бъчвино, не съм ти се намесвал никъде! Сам се натресе в моята територия!" - думите бяха изговорени със спокойна, но същевременно заплашителна нотка. Маската скриваше каквито и емоции да излъчваше лицето му.

       - "А, така ли, негоднико!" - монашето извади от вътрешността на расото си остър кинжал и го насочи на свой ред към противника си.

       - "Хора! Момчета! Граждани! По-спокойно! Недейте! Ще взема по нещо и от двама ви! Само недейте така!" - изкряках немощно. Гърлото ми се беше свило от панически ужас. Какво стана днес? Трябваше кротко да си приготвя картофена манджа и да поседна пред телевизора, а в каква фантасмагория се забърках?!

       - "Не се месете, г-не! Това не касае лично Вас." - изрече високата фигура.

       - "Спокойно, правоверни! Ей сега като го набуча като пиперка на клечка и ще ти обърна внимание!" - изпъхтя и трътльото.

       Аз бях дотам. Бръкнах с ръка в задния си джоб, извадих портфейла, грабнах новичките двадесетолевки, които тъкмо бях изтеглил предиобед и ги хвърлих помежду им. Обърнах се и се затичах с всички сили към вкъщи. Аман от луди! Майната им на парите! Само да не се изколят, че и мен да погнат! Какво прави държавата, та пуска подобни лунатици да се шляят свободно?! Няма да изляза от вкъщи една седмица, ще се озъртам иззад щорите..

- - -

`Бъчвино` и `Картофио` в това време щастливо събираха пръсналите се по земята банкноти и хихикаха щастливо. Расото беше съблечено, под него се открояваше приличен спортен екип. Маската, коженият панталон и фракът бяха свлечени накуп. Човекът изпод тях се оказа един симпатичен и висок мъж, който можеше да мине и за модел на костюми. Тъкмо носеше такъв.

       - "Третият за тази седмица! Колко са наивни и плашливи хората!"

       - "Нали? Лесно се връзват? Бас хващам, че някои от тях не могат да спят със седмици след нашите изпълнения, братко!"

       - "Ама и ти си един! Пиперка на клечка, вика! Гениален!"

       - "Айде, стига толкова за днес. Да ходим да те черпя една биричка. Оставяй флаерите тук, може някой се заинтересува. "Ivon!" Нямаше ли на Метро, Пикадили нещо? Какви са тези измислени чуждестранни названия? Не че тези са много български де.."

       - "Че де да знам! Това имаше във входа ни, това грабнах! Следващият път обаче ти заговаряш пръв жертвата ни, стига толкова аз. Не мога ги догоня!"

       - "Ако продължаваш да нагъваш картофи чиния след чиния във всичките им разновидности, скоро и охлювите в пенсия  ще те задминат братко!"

       - "Я, тихо! Как е там горе времето, върлино? Не ти ли е студено на главата? Облаците не ти ли пречат на зрението? Да продължавам ли?"

   Продължавайки да се заяждат, уж сериозно, но все пак шеговито двамата коренно различни на външен вид мъже се оправяха със спокойна крачка към най-близкото заведение. Време беше да похарчат малко пари. Честно спечелени пари..