Стъпки по пясъка
Стъпки по пясъка
(писмо към любими за хора в Новогодишната нощ)
Чудя се от къде да започна... Светлините на елхите светят, гърми се, шампанско и разни зари, бенгалски огън, батерии, светлини, музика, глъчка.
Хората се прегръщат. Изпращат „старата” и посрещат „новата” година с надежда, да е по-богата на добрина, топлина, светлина...
А аз искам да ви прошепна нещо. Знам, че няма да мога за това ви го пиша. То това което четете, не е нито точно писмо, нито разказ. Това са споделени мисли. Мисли, които се родиха в главата ми докато чистих и готвих за празника. И понеже с част от вас ще бъда на една трапеза вечерта с други – не, ви разказвам тук и сега колко много съм чистила. Не. Може би малко повече от предвиденото, но за това си имаше причина, която сега ще споделя с вас. Когато започнах да разтребвам ми се прииска да го направя ритуално. Човек обикновено чисти, за да е чисто, а на мен ми се прииска да почистя не толкова къщата, колкото главата си и мислите си. Да си направя моя равносметка за изминалата година. Да благодаря за разни моменти, в които с вас сме били заедно. Да почистя душата си, ако там някоя мисъл събира прах и е обградена от паяжини.
Почиства, разтребвам и от време на време ми се налага да изляза навън. А там чисто бяло, наваляло. Снегът хруска под ботушите и оставям стъпки... После силният вятър ги замита. Не знам точно защо, но направих някаква аналогия с пясъка на морския бряг. За това как вървим и оставяме стъпки. Стъпки, които после по-силна вълна залива, разрушава. Стъпки, които следващият, който върви след нас засипва. Стъпки, които вятърът замита сякаш никога не са били там. Но дали пясъкът ги забравя и не ги помни? Аз мисля, че пясъкът помни всяка една стъпка минала по него, особено тези, които си струва да помни. А човешката Душа сякаш и тя е пясък. Едни хора минават през нея и оставят дълбоки следи. Хубави, топли следи. Понякога сякаш времето ги заличава малко или пък силна ураганна вълна ги отмива. Не само отмива, а направо изорава пясъка. Образува се дупка, яма, рана... Тя също се променя. Става все по-плитка с времето. Къде от вятъра, къде от друга вълна. Та дори от нов пясък, образувал се от разрушение на скали и строшени мидички. Понякога даже идва някой и с нежни ръце я зарива, гали. Но всички минали през този пясъчен бряг – хора, вълни, бури, дъждове, урагани са причина той днес да е точно такъв. Защото пясъкът струва ми се има памет. И то много силна. Както струва ми се Душата има памет, по-силна от мозъка или разума. Тя е по–различна. Тя не помни всеки момент. Тези, които и се иска да запомни, тя дава на съхранение в „главната каса за съхранение на мигове”, където може да бръкне и да ги разгледа отново. Но всички мигове - и тези, които иска да запомни, и тези, които и се иска да забрави остават следи и я променят. И струва ми се, че е добре да си даваме сметка за това. Може би понякога забравяме?
Такива мисли се завъртяха в главата ми. Не вървят много с шампанско и фойерверки, нали? Но пък са мои. А понякога да споделиш мислите с някой е подарък. Понякога за този, който ги споделя. Друг път за този, с който са споделени. А понякога - и за двамата. Зависи от гледната точка. Не знам дали ги приемате като подарък, но за мен е подарък това, че има хора, с които искам да ги споделя.
Затова - благодаря и наздраве! А аз лично на себе си пожелавам – 2015 година да оставям само топли и приятни следи по вашия пясък... До който сте били така добри да ме допуснете.
Iren, 31,12,2014 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ирен Всички права запазени
