Eia (Росица Танчева)
436 13844
12.06.2019 г., 19:18 ч.

Свалете знамената! 

  Проза » Разкази
2666 10 38
10 мин за четене

        - Записвай, записвай! – тропаше настоятелно с бастуна си лудият старец.

       - Но, татко, изморих се, стига толкова! – синът неведнъж се беше сблъсквал с ината на баща си и знаеше, че той има свойството винаги да надделява.

       - Сега, сега, че утре може да не съм жив, а това трябва да се знае! – продължи да упорства дядо Благо.

       - Ти не разбираш… капнал съм от работа, гърбът непоносимо ме боли, искам да си полегна…

     - Мъж си, ще търпиш! Хората на война са били, пък той – циврьо! Пиши ти казвам, да не те почна с бастуна! – комично беше куцият да го стигне и да го почне с бастуна, пък и никакъв страх нямаше от това Лазар, дори и да бе възможно. Просто беше свикнал, че думата на стария тежи, та само затова пак се подчини на баща си. И продължи да записва трескавия разказ:

     - Миналата пролет, покрай велики четвъртък, през април 1946 година, възмездието достигна още един от сатанинските пратеници на земята. Той беше наш съгражданин – от Тетевен. Трима бяха обесени скоро след зверството, което извършиха, но и другите ги застигна проклятието. „Господ забавя, но не забравя!“ – стара истина е това… Та тогава, на шосето към летище „Враждебна“, по чиста случайност се возех в една военна кола. Бях се разположил на задната ù седалка, с голяма чанта инженерни инструменти до мен - твърде близо до командирския му автомобил, в който се перчеше той. Злодеят беше седнал отпред, на мястото до шофьора си. Веднага след като извърши зверството, успя да избяга, затова имаше задочна смъртна присъда. Съдът на Царство България му я издаде скоро след атентата през 1925 година в катедралата „Свети Крал“, известна като “Света Неделя“. След завръщането си от Съветския съюз през 1945 година, като политически офицер от Червената армия, другарите му тук го понесоха на ръце. Започна бързо да се издига. Скоро стана заместник - командир на Първа пехотна дивизия, от подполковник беше повишен в полковник. Набързо го назначиха за заместник - командир на Въздушните войски. Щеше да се издигне до генерал. Щеше… ако Всевишният не беше вдигнал десницата си… Тогава видях как се обръща откритата командирска кола и докато се усетя какво става, съзрях как до пътя се търкаля отрязаната му глава. Но и това Божие наказание му беше малко за злото, което бе извършил… Тогава, сине, на онзи Велики четвъртък през 1925 година, загубихме майка ти и брат ти, затрупани под руините на църквата… Тогава се промени целият ни живот и не само нашият… Аз извлякох изпод отломките генерал Иван Фичев – внукът на уста Кольо Фичето. Липсваше част от черепа му! Ужасих се – приличаше на мъртвец! Но скоро долових пулс, усетих, че искрата на живота още не го е напуснала. Хирурзите направиха и невъзможното, спасиха го… е, удължиха живота му с още шест години. През тях генерал Фичев не си губеше времето, останало му на този свят. Той продължи да пише за Балканската война, за командването на войската, за Чаталджа. Опитваше се да разнищи и успехите, и крушенията… Тогава генералът беше избран за член на Българската академия на науките. Достоен българин! Почина сред книгите си през един зимен ден на 1931 година. Отиде при дядо си… да му разкаже как се строи в Свободна България… Сега си мисля, че ако беше доживял 1944 година най-малкото щеше да го застигне съдбата на генерал Владимир Вазов – героят от Дойран и най-успешният кмет на София… А дали нямаше да е между разстреляните на първи февруари 1945 година?!

        Овлажняха очите на дядо Благо, замъглиха се, а долната му устна потрепна.

      - Тате, стига толкова за днес. Пък и мастилото ми свършва… - Лазар опита да разсея баща си, но старият бързо се съвзе и продължи:

      - Всичко, което ти казах, го записа, нали? Я дай тетрадката! – дядо Благо избърса издайническа сълза, овладя се и зачете. – Добре, добре, момчето ми, а сега още нещо ще запишеш и ще скриеш дневника под дюшека, далеч от предателски очи. Ей, утре си на работа, не се знае кой ще влезе при мене и какво ще се случи.

      - За генерал Владимир Вазов – братът на писателя Иван Вазов и на генерал Георги Вазов, ти знаеш почти всичко, сине… Та нали той почина преди две години от сърдечен удар тук, в Тетевен - в съседната къща. Толкова отпаднал беше, когато жена му го премести от село Рибарица в Тетевен, че да го гледа при по-добри условия. Под командването на генерала съм воювал няколко години… Той – доблестният човек, героят от Дойран, също беше между ранените при атентата в църквата „Света Неделя“. Колко души тогава загубиха живота си, Господи!... Често с Владимир Вазов споменувахме Дянко Неделчев.

       - Чувал съм ви, тате. Нали той е бил секретар в генералното ни консулство в Одрин преди Балканската война? Бил е майор, строеви артилерийски офицер.

     - Да, така е. А сега, сине, запиши, че Дянко Неделчев неслучайно е избран за секретар в българското генерално консулство в Одрин. Главната му задача е била да разучи укрепленията на Одринската крепост, построена от Османската империя с немска помощ. Светилата на военното изкуство са я считали за непревземаема. Четири години майор Неделчев обикалял из фортовете, сладко си приказвал с османските войници, черпил ги ту с тютюнец, ту с мастика, предразполагал низамите, подпитвал ги, наблюдавал, запомнял. А като се приберял, бързал да начертае видяното, да запише чутото и да скрие книжата от вражи очи. Често се връщал в България, за да предаде каквото е научил. Българското военно командване, благодарение на сведенията, донесени от Дянко Неделчев, си съставило план за превземане на Одринската крепост. Майорът, със семейството си, се върнал в България малко преди Балканската война, пак с важни данни за укрепленията, разбира се. С частта си той участвал в обсадата, а после и при атакуването на Одринската крепост с поразяващ оръдеен огън. Братът на Владимир Вазов – Георги Вазов, който тогава е бил началник на Източния сектор, също използвал плановете на крепостта, направени от майор Дянко Неделчев, за да подготви победоносната атака. Казвал е на брат си, че благодарение на сведенията на скромния секретар на консулството ни в Одрин, били спасени хиляди войнишки живота.

     - Господи, между убитите при атентата в църквата „Света Неделя“ е бил и Дянко Неделчев, и толкова други доблестни българи! – възмути се на висок глас Лазар.

      -Да, сине, запиши, нека да се знае, че тогава атентаторите убиха и човека, който спаси хиляди войнишки живота, който участва във всички войни за национално обединение и бе произведен в чин полковник през 1916 година, а от 1920 година стана окръжен управител на град София. Да се знае, че атентаторите убиха скромния родолюбец Дянко Неделчев.

     - Защо все така се случва, тате, взаимно да се избиваме помежду си?! Защо? Няма ли изход от този порочен кръг?

    - Мисли, сине, мисли… И аз цял живот си блъскам главата с този въпрос, но сякаш в стена. Вече нямам сили, затова реших да ти разкажа някои неща, затова искам да ги запишеш. Дано остане писаното слово и да помогне на други хора да измислят нещо, да намерят изход…

     Сигурни, че са сами у дома двамата мъже – единият в края на земните си дни, а другият – в зората, си хортуваха свободно и на висок глас. Дядо Благо не дочуваше много добре. При епичните боеве край Дойран, той – войникът от 34-ти пехотен Троянски полк на Девета Плевенска дивизия, бе тежко ранен. В онези дни изтърпя бумтежа на хиляди неприятелски снаряда и слухът му твърде намаля. Оттогава и окуця. Половин човек остана, но оцеля – и във войната, и при атентата в църквата „Света Неделя“. И оцеля гордо, на позицията си, от която не отстъпи – предпочиташе смъртта, но не и крачката назад. За доблестта си, след една от битките край Дойран, бе награден с орден за храброст лично от командира на Девета пехотна Плевенска дивизия – от генерал Владимир Вазов. Наскоро дядо Благо бе дал ордена на сина си, със заръката да го скрие и пази. Беше му поверил и няколко тетрадки със свои записки. Сега се сети за тях:

     - Пази каквото ти поверих и един ден го предай на добри хора, дето наистина ги е грижа за България – насълзиха се очите на стареца.

       Лазар пъхна дневника под ризата, до сърцето си и понечи да прегърне баща си, но така остана – с протегнати ръце. Чу се трясък от счупен прозорец и докато да се усетят, двамата бяха наобиколени от четирима яки мъжаги. Дядо Благо ги позна - бяха от тези, дето бързо усетиха накъде духа вятърът, от простоватите люде, които най-лесно се носеха от течението. В градчето най-едрият от тях беше известен с жестокостта си. Той беше съден през 1942 година за побой над собствената си жена, но скоро успя така да извърти нещата, че се изкара първи ятак и обвини съпругата си, че тогава пречела на намеренията му да помага на партизаните-комунисти, та затова я пребил. След 1944 година той лесно стана милиционер и успя да задоволи садистичните си страсти. Сега зверски зарита ту дядо Благо, ту Лазар.

        - По-кротко, ще ги убиеш! – подвикна един от другарите му – голобрадо момче, с големи, уплашени очи.

        - Фашистки гадове! Кулаци! Малко им е да ги убия! – не спираше озверелият.

      Другите двама побързаха да извият ръцете на пленниците си и да им щракнат белезниците, с надежда да спасят живота им от милиционера-садист.

        Дядо Благо, целият окървавен, така бе оклюмал, сякаш вратът му бе счупен. Лазар опитваше да се държи, но залиташе и тежко се свлече на пода, при баща си. Като в просъница дочу крясъците на озверелия:

      - Старият носете направо на гробищата, а върху младия изсипете няколко кофи студена вода. Съвземе ли се, още утре го карайте към някоя от урановите мини, та да му дойде акъла в тъпата кратуна! Ей, при Гочо Вазовчето го проводете - в мина Бобовдол, таман двамата ще са си лика-прилика под земята.

     Лазар се размърда. Усети, че го носи мътна, буйна река – ту гореща, ту ледена. Потръпваше и бълнуваше несвързано. Голобрадият милиционер милозливо се надвеси над него. Искаше му се някак да помогне и сложи куртката си под главата на ранения. Но грубоватият му другар се ядоса и зашлеви младока. Лазар продължи да бълнува. По едно време ясно се чу:

        -„Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!“

    Едрият почервеня и пак зарита с все сили сина на дядо Благо. А Лазар, сякаш напук, не умираше, а продължаваше да мълви:

        -Еех, фелдмаршал лорд Милн, къде са днес храбрите мъже-джентълмени?!... 

© Росица Танчева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Разказ на историческа тема »

2 място

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, Таня!
  • Хубав разказ!
    Интересно написано!
    Поздравления!
  • Сърдечно благодаря на всички!
  • Поздрави, Eia!
  • Страхотна разказвачка си, честито!
  • Да, Николай, пак разгледах - силни разкази на историческа тема!
  • Здравейте, Хари и Николай! Благодаря ви! Николай, имаше време, когато съпоставях събития, случили се по нашите земи през 16 век, с тези от 21 век. Тежко ранен лейтенант от българската армия в Кербала, по време на мисията на нашия корпус в Ирак, чете житието на българин, живял в края на XVI и началото на XVII век, участвал в Първото Търновско въстание. В резултат на това се получи романът ми "Осъзнаване". Тук е публикуван на части, но тогава още нямаше препращането от едната част към другата, което скоро Админ въведе. Ето линк към началото на романа ми: https://otkrovenia.com/bg/proza/osyznavane-14
    Николай, ще се радвам да прочета и други твои творби на историческа тема.
  • Така е, Росица! Позорният т. н." Народен Съд", под формата на конституиран и " законен" процес инспириран и проведен в окупираната от Съветска Русия, България, осъжда на смърт хиляди и стотици достойни синове на майка България! Ако някой не е чул и разбрал! С камиони са извозвани хора към пернишко. Учители, свещенници, интелектуалци... Били са избивани, чрез разстрел.Когато куршумите свършили, с приклади! Омерзен съм! Душата ми е смутена от тези събития! Но не трябва да забравяме! Както Митко Палаузов - детето партизанин, така и жертвите на комунистическият геноцид! Не трябва!
  • "Синът на генерал Вл. Вазов – Георги, химик, е хвърлен без присъда в концлагера на Бобов дол, в мините. Оцелял, с избити зъби, се завръща след няколко години при семейството си. Най-малкият син на генерала, също Владимир, награден с орден „За храброст“ в т.н. Отечествена война, е осъден през 1945 год. от „Народен съд“ чрез лъжесвидетели на 10 години затвор, глоба и конфискация на имуществото. Защото е знаел английски и уж е бил „шпионин“. Освободен е в края на 1950 година, но присъдата и днес не е отменена!"
  • Проклятието тегне над атентаторите - от Тетевен е катастрофиралият, с инициали П. А. Не желая да му споменавам името.
    "Героят от Дойран - ген. Владимир Минчов Вазов, издъхва след продължителна агония без да получи медицинска помощ, защото е бил „защитник на буржоазна България и кмет – слуга на фашисткия режим на цар Борис“. След 9-ти септември 1944 година комунистите попиляват семейство Вазови. Писателят Иван Вазов получава званието „шовинист“ и негови творби са забранени за печат. Генерал Владимир Вазов е принуден да се върне в родния Тетевен, откъдето е съпругата му Мария. Неговият племенник Иван /син на д-р Кирил Вазов, брат на генерала/ е разстрелян от „Народния съд“, защото е бил министър на търговията в правителството на Добри Божилов. Нищо, че е участвал активно в спасяването на българските евреи."
  • Много добре го прочетох. Двата абзаца накрая с ареста на бащата и сина не правят разказ. Историята на стареца започва с някакъв дето му хвъркнала главата в колата. Кой е, защо е, кой му отряза главата...? Така си и остана. После почнаха изреждане на исторически събития. Всъщност ген. Вазов само се оттегля в Тетевен, не е бил жертва на репресии, неговият син също Владимир е бил. А, ако Лазар е роден 1924, то през 1944 е на 20 - напълно годен за военна служба, не че от някъде става ясно, че е роден 1924.
  • Не си дочел внимателно и до края разказа, колега Порчев. Той си има сюжет, действие и фабула, правдив е, с истински, съществували герои, а дядо Благо и синът му Лазар са в определена ситуация. Освен това, синът - Лазар, роден в края на 1924 година, наистина не е участвал във военни действия. Не приемам критиката ти, тя не е обоснована. Просто си чел по диагонал, признай си.
  • Къде е разказът, Танчева? Сюжет, действие, фабула? Много по-завладяващо щеше да е, ако беше вкарала героите в някаква ситуация, вместо да си говорят и в художествена форма да се изреждат исторически събития. А и, 1947 синът трябва да е бил ветеран от фронта, а не баща му да казва "Хората на война са били, пък той – циврьо!". Всъщност кое толкова важно трябва да се запише от сина? Все известни исторически факти.
  • Благодаря, Гавраил!
  • Много ми хареса за което гласувах без колебание!
  • Благодаря, Валя!
  • Гласувах. С две ръце.
  • Благодаря, Светулка!
  • Успех! Идеята за продължение е много добра!
  • Благодаря, Фреди!
  • Браво! Успех!
  • Благодаря за отзивите и на вас, Patrizzia (Надежда Ангелова), Greg (Светослав Григоров), Иржи (Ирина Филипова), Харпун (Костадин Шимов), Bezzhichen (Безжичен), DPP (SMooth), Katriona (Кети Рашева), valia1771 (Ивон), batchvarov (Дон Бъч) и Plevel (Силвия Илиева)!
    В главата ми зрее продължение на този разказ, който може след време да се превърне в повест, роман или в част от поредица разкази на сходна тема.
  • В такива разкази историята оживява и боде по съвестта. Поздравления, Роси и успех!
  • Успех! Разказът съдържа колкото художествена фикция, толкова документалистика. И смело бърка в рани, които не зарастват с премълчаване. Периодът, за който се отнася, е най-срамният, издевателски и античовешки в новата ни история. Първокласна работа, поздравления!
  • Хубав разказ! Успех,Роси!
  • Много сериозен разказ и с удоволствие гласувам за него!
  • Великолепно. Личи си познаването на историческите факти, които чудесно са вплетени в емоционален разказ. Поздравления и успех!
  • Браво! Прекрасен разказ.
  • Каточели всичко това от страхотният ти разказ оживя пред очите ми Роси,с най-голямо удоволствие давам глас и ти желая успех.Поздрав.П.п За съжаление вече съм дал гласовете си но най-искренно ти желая успех.
  • Чрез майсторското ти перо,Роси,историята ни оживява...Трябва да се помнят събитията и въпросите "защо" да се задават!...Адмирации!Гласувам и ти желая успех !
  • Страхотен разказ за част от новата ни история, за която малко е писано и за която мненията са обикновено силно поляризирани. Поздравления!
  • Гласувам, Роси. Успех!
  • Хари, толкова хора са търсили и търсят отговор на този въпрос - и ти със своите вълнуващи произведения на тази тема. Хари, благодаря! Стойчо, прочетох с интерес повестта ти "Крушение" и изразените мисли за съдбата на България, които споделям. Стойчо, благодаря! Владимир и Мариана, благодаря ви! Младен, интересно ми бе да науча за съдбата на твоя дядо - героят от битката при Гевгели - генерал-майор Младен Алексиев Филипов /за когото е отделена цяла страница в мемоарната книга на Александър Цанков - "България в бурно време"/. Очаквам да напишеш разказ за него и да го публикуваш тук. Младен, благодаря! Латинка и Розали, благодаря ви! Успех на всички, които вече са написали или напишат разказ на историческа тема!
  • Поздравления за разказа! Вече почти са на изчезване както родолюбците, така и "храбрите мъже-джентълмени". Записвай, Eia, за да се помни! Успех!
  • С радост давам глас за този на практика документален разказ, взел отношение към кървавия атентат в катедралния храм-паметник "Света Неделя", както и за зверствата извършвани след 9 септември 1944г. Всичко това нека всеки един читател да съпостави с високия морал на българското офицерство, в това число с личностите на ген. Владимир Вазов и Георги Вазов - братя на патриарха на българската литература Иван Вазов. Особено важно е, че всеки изверг рано или късно получава божие възмездие. Моят дядо по майчина линия - героят от битката при Гевгели - генерал-майор Младен Алексиев Филипов /за когото е отделена цяла страница в мемоарната книга на Александър Цанков - "България в бурно време"/, по чудо се е спасил при атентата в Света Неделя. Той беше жива история и е участвал в превземането на Одрин. От него научих много за онези доблестни времена и за деградацията на българското офицерство след 9 септември 1944г. Поздравявам те, Роси и ти пожелавам 1-во място в конкурса!
  • Поздравления и успех!
  • Успех, Росица!
    В документалната ми повест "Крушение"основен лайтмотив в повествованието беше и остава,какви са позициите на Великите сили в определен исторически момент.
    Мисля че това е съдбата на България:разположена на световен кръстопът, където интересите на Световните фактори търсят доминантен превес!
  • Успех, Росица! Поздравявам те за майсторското вплитане на историческите факти в съдбите на лирическите герои. В мен остава да кънти въпроса:" Защо се избиваме!".
Предложения
: ??:??