29.05.2009 г., 22:28 ч.

Светецът 

  Проза
858 0 0
9 мин за четене

Светецът

 

Вече пети ден термометрите стояха твърдо заковани на минус пет градуса. Толкова ниски стойности за началото на ноември не бяха отчитани близо от тридесет години, а синоптиците предвиждаха необичайният студ да продължи още седмица поне.  Ситен снежец продължаваше да вали, като безмилостно затрупваше отдавна почистените улици и тротоари. Ако не се променеше нещо в следващите ден-два, ситуацията със сигурност щеше да излезе извън контрол, защото и обикновените хора, и институциите се оказаха неподготвени за толкова ранна и сурова зима. На всичкото отгоре, само след два дни предстояха парламентарни избори и засилената политическа активност допълнително предизвикваше остра аритмия в пулса на иначе нормалния и спокоен живот в малкия град. Тази сутрин, в неголям апартамент в близост до площада, млад мъж на около тридесет и пет години подаде главата си изпод завивката и с ужас установи, че дъхът му отново се материализира  в гъста бяла пара.

 

   Бисер Владимиров - така се казваше мъжът - стисна зъби, отмахна дебелия юрган, наследство от покойната му баба, който го даряваше с топлината си през нощта, и с бърз скок стигна до дрехите си. Навлече дебел панталон и един хубав вълнен пуловер и триейки ръцете си една в друга, се отправи към кухнята за стандартната си закуска - препечена филийка със сирене и чаша шварц кафе.

 

   Бисер не беше обикновен човек и подобен необичаен извод се налагаше от само себе си, при това не единствено в главата на майка му. Този, който имаше възможността да разговоря с младия мъж, не след дълго стигаше до абсолютно същото заключение. Какво чак толкова беше различното? Ами да започнем с това, че той всяка сутрин в молитва посвещаваше живота си на Бога, във взаимоотношенията си с хората винаги се стремеше да говори истина, защото Истината бе донесла свобода в собствения му живот, и не на последно място -  постоянно търсеше начин да помага на тези, които се нуждаеха от неговата помощ. Мнозина смятаха, че той е странник, на който му “хлопа дъската”, защото всеки друг с неговото образование и възможности  би правил пари, а не дарения на просяци, инвалиди и сираци, набрани от рехавата му заплата като портиер в сградата на общината. Неведнъж различни, привидно добронамерени хора идваха при него и с нескрит интерес му задаваха най-вече следния въпрос:

     - Добре де, защо го правиш?

     - Може би няма да ме разберете - поглеждаше ги винаги точно в очите с дълбоко проникващия си поглед, - но все пак ще ви кажа. Правя го, защото искам да изявя Исус, Който живее в сърцето ми. Той е най-уникалната личност, която познавам и зная, че има специално отношение към отхвърлените, презрените, забравените.

 

   Всяка сутрин точно в девет отиваше на работа и по тази причина  веднага след като привърши скромната си закуска, облече коженото си яке и се запъти към сградата на общината. Още щом показа носа си на улицата обаче, изневиделица към него се приближи изискана дама, наближаваща четиридесетте. Жената се усмихна така, сякаш са бивши съученици по време на отдавна очакваната среща на випуска, и му подаде скъпа виолетова брошура на водеща политическа партия.

     - Здравейте - приятният ú глас погали ухото му, - бих искала да ви попитам, направихте ли вече своя избор за кого да гласувате?

  

 Изненадан от неочакваното внимание, Бисер Владимиров се заоглежда наляво-надясно, за да се увери, че точно той е обектът на агитация.

     - Всъщност... още не съм решил.

     - Много добре - видимо зарадвана продължи жената, - това значи, че все още можете да направите правилния избор.

     - И... кой е той? - Бисер реши да се позабавлява малко и да използва пълноценно появилата се възможност за кратка и добронамерена размяна на послания. - Доколкото разбирам, вие ме спряхте, защото искате да ми помогнете да го направя.    

     - Да, точно така - дамата разцъфтя. - Правилният избор е политическата сила, която има потенциала, волята и способността да извърши промяната. С други думи - нашата партия - тук жената посочи с очи брошурата.

     - Вижте, аз ви обещавам, че ще прегледам брошурата, но ако ви кажа, че има по-добър избор, обещавате ли и вие да помислите дали бихте го направили?

     - Аз съм вярна на нашата партия - разочарована, събеседничката инстинктивно отстъпи крачка назад.

     - Госпожо, не ви агитирам за партия - Бисер бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и ú подададе лист хартия. - Искам само да прочетете това там, на листа. Аз съм го писал, след като направих моя избор.

   Жената взе сгънатия лист, разтвори го и зачете написаното на глас:

 

Докосна очите ми -

започнах да виждам

цветовете на изгрева.

Докосна сърцето ми -

усетих, започна да бие,

да бие с пулса на времето.

Докосна ръцете ми -

политнах, разперил ръце

в една посока със вятъра.

Докосна ú мислите -

всичко стана различно.

Усетих, че мисля за другите.

 

     - Много добре! Бихте ли ми казали на кого е посветено?

     - Посветено е на Този, когото аз избрах. Името му е Исус. Познанството ми с Него ме преобрази от човек с огромно его, както прочетохте, в някой, който мисли и за другите.

 

   Така Бисер Владимиров и жената с виолетови брошури изкараха  десет незабравими минути в атмосферата на разговор за Бога, за Неговата Истина, която освобождава... и за истинската промяна, която се случва тогава, когато създанието-човек разбере, че само не може да се справи.

     - Е, радвам се, че си говорихме - дамата погледна часовника си, усмихна се свенливо и промълви: - Сега се чувствам някак си освежена и ми е леко. И благодаря за това, че ми дадохте възможността да прочета това хубаво стихотворение.

     - Аз също се радвам, че поговорихме, госпожо. Довиждане.

     - Бих останала още малко - на жената не й се искаше да се отлепи от мястото си, - но нали разбирате, трябва да тръгвам...

   Тя посочи купчината виолетови брошури на нейната партия, които държеше по начин, издаващ, че те всъщност й тежаха, и запремига виновно.

     - Разбирам, желая ви приятна работа и помислете върху разговора ни - Бисер се усмихна, стисна ръката на дамата-агитатор, обърна се и тръгна по пътя си.

 

   Отмина не повече от петдесет крачки, когато до него се доближи възрастен, белокос господин.

     - Здравейте, може ли за минутка, искам само да ви питам нещо?

     - Да, кажете - Бисер спря отново, като се насили да потисне раздразнението си този път.   

     - Решихте ли вече за кого да гласувате? - белокосият бръкна във вътрешния джоб на балтона си и извади бляскава брошура с тъмночервен цвят.

     - Защо?

     - Защото ви гарантирам, че гласът ви за нашата партия няма да отиде напразно. Виждам ви, че сте интелигентен човек, затова кажете “да” на професионализма и “не” на кариеризма. Изберете тъмночервения цвят на...

 

   Възрастният господин продължи да празнослови на един дъх с комсомолски жар за предимството на неговата партия пред всички останали. Бисер пробва да се включи в разговора, но след като опитът му тотално се провали, извини се учтиво и отмина нататък.

 

   Младият мъж беше искрено озадачен как студът не бе успял да секне предизборната еуфория. От всяка стена, витрина, електрически стълб и от плакати кандидат- депутати гледаха със сериозни, делови и всичко разбиращи очи и с протегнати в различни пози ръце, се пробваха да изразят съпричастността си към проблемите на потенциалните избиратели. Множеството гръмко звучащи послания се натрапваха истерично, следваха стария, изпипан план за манипулация на тълпите и объркваха  и без това отдавана забравените представи на хората за морал.

 

   Тези мисли заплашваха да се почувстват като у дома си в главата на Бисер, когато стигна до малката затрупана със сняг градинка, разположена точно срещу сградата на общината. Погледна часовника си, за да провери дали ранните му, непредвидени срещи с агитаторите не са се превърнали в причина да закъснее за работа. Тогава очите му се стрелнаха по посока  на една от пейките, където свит на две седеше мъж на около петдесет години. Бисер се затича натам, като с изненада установи, че човекът все още диша.

     - Господине, какво ви е?

     - Нищо, аз тук си седя - странникът вдигна ръце към устата си и силно духна в шепите си, за да ги стопли. - Защо, някакъв проблем ли има?

     - Не, няма проблем, но не ви ли е студено?

     - Малко ме изненадаха температурите, но аз съм си свикнал така. Отдавна си живея на улицата.

     - Виждам, че треперите - Бисер с болка констатира, че мъжът от пейката бе облечен с едно продърпано тънко яке, като под него се подаваше само една лятна памучна риза. - Вижте, мисля, че ако останете тук, ще измръзнете сериозно.

     - Много ви благодаря за загрижеността - човекът от улицата изглеждаше развълнуван, усмихна се със състарената си беззъба усмивка и продължи с тон, нетърпящ възражение, - но аз ще си остана тук. Мисля, че не преча на никого, предполагам.

     - Не, не пречите, но... В крайна сметка, както искате.

   Бисер Владимиров се обърна и се отправи към работното си място, оставяйки бездомника на собственото му желание.

 

   Нещо отвътре обаче не му даваше мира. Представи си колко студ е насъбрал човекът от пейката, както условно го нарече, почувства със сърцето си болката от изолацията от целия заснежен, забързан от грижи, идеи и амбиции свят и спря. Подвоуми се за миг, след което се обърна рязко и се върна при странника.

     - Господине, пак съм аз. Не искам да ви притеснявам отново, а само да ви предложа нещо - Бисер свали якето си, а след него и пуловера отдолу, след което го подаде на човека от пейката. - Моля ви, вземете го, ще ви стопли поне малко.

     - О, какво да ви кажа! - скитникът взе пуловера и веднага започна да го облича. - Ами вие?

     - Не се притеснявайте, аз ще се оправя - Бисер Владимиров се усмихна приятелски, - а сега трябва да тръгвам, че закъснявам за работа. Довиждане.

 

   Младият мъж се отдалечи бързо, защото му оставаха точно три минути до началото на един съвсем нормален и по всяка вероятност мъничко скучен работен ден. Минута по-късно възрастен, белокос господин застана на същото място в градинката пред общината. Бръкна във вътрешния джоб на топлия си балтон и извади луксозна брошура в тъмночервен цвят. След това с широка усмивка я подаде на човека от пейката. Нали странникът без дом, в крайна сметка, е още един потенциален, безкрайно ценен гласоподавател.

 

 

 

 

 

© Явор Костов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??