Светове

         София – 2050 година. Всекидневието на старото време стана упражнение за новото. Трудностите се превърнаха в лекота. Настъпиха нови времена, в които жените завзеха света.
         07:00 часа... Двадесет и пет годишната Александрина Божилова се буди в тристайния си апартамент, готова да се изправи срещу поредния тежък ден. Слънцето не съществува – жалко, писателят е лишен от възможността да се впусне в сладки описания – защото всичко е различно...
         Синеоката дама пие ароматното си кафе, загледана в тъмносините цветове на облаците и минувачите по улица ,,Women World". Косите и́ – безкраен водопад, спускащ се по нежния и́ гръб – придават магична женственост на лицето и́.
         ,,Же-ни-те вла-де-ят зе-мя-та, же-ни-те вла-де-ят све-та, мъ-же-те от-да-вна ги ня-ма, на тро-на ще пи-ше ЖЕ-НА..." – тананикаше си, любувайки се на приятната гледка. Гласът и́ бе гладък, мек и звънлив.
         Мъжете – догарящ спомен в адска пещ. Сила, изгнила заради капризите на тези ,,нежни" същества. Звезда, която никога повече няма да заблести на небосвода...
         Жените окупираха всичко. Звучи нереалистично, но това е лицето на истината. Безсмислено е да се търсят причини за случки в предишни години.
         Дразнещ звук наруши тишината на Алекс. Телефонът и́, захвърлен небрежно на холната маса, звънеше като обезумял.
         ,,Кой ли ме търси?" - запита се тя, видимо разочарована от факта, че някой спука идиличното и́ балонче. Когато вдигна, усети болка в ушите, причинена от боботещ глас.
         – Александрина! Трябва да се явиш по-рано в заседателната! – изломоти гневна жена.
         Обзета от моментен импулс на недоумение, младоликата дама отвърна:
         – Защо?
         – Без въпроси! До час да си там! – завърши​ разговорът.
         ,,Добрее. Щом се налага, ще бъда там!", остави телефона на старата масичка. Алекс изпи кафето си, приготви се за работа и излезе от панелната, построена преди много време сграда. Возилото и́ – последен модел BMW – я поздрави на четири езика.
         Караща автомобил жена бе истински кошмар в миналото, но днес това бе статуквото...
         Александрина спря колата си на източния ъгъл на улица ,,Happy Women". Возилото заспа на мястото си, пожелавайки и́ приятна работа.
         Харизматичната дама влезе в масивната сграда ,,Happy World", върхът на която раздираше небесата. Приятно е да се наблюдава толкова изящно творение на изкуството.
         – Добър ден! – поздрави я секретарката във фоайето на първия етаж. Облечена в строга червена униформа, пазеше работното си място, което не трябваше да губи за нищо на света.
         – Добър ден! – отвърна и́ Алекс дружелюбно. ,,Няма нищо по- хубаво от учтиви хора", помисли си тя.
         В асансьора попадна на стари, сърдити жени, коментиращи зле работещия административен апарат на държавата. Не всичко в матриархат​а имаше сладникав вкус. Винаги можеше да се намери изгнила ябълка в златната паница.
         Вратите на ескалатора се отвориха на петия етаж. Бързайки, Александрина закрачи като олимпиец. Премина през безкрайно дълъг коридор и зави вляво към заседателната. Почука на вратата, както си му бе редът, и влезе.
         – Закъсня!!! – отблъсна я дрезгавият глас на госпожа Иванова – демоничната им предводителка.
         Калина Иванова – кошмарът в сънищата на всички. Управлявайки с железен юмрук, бе запазила името си в пантеона на великите предводителки.
         – Извинете! – сведе глава Александрина, почувствала се неловко. – Няма да се повтори.
         – Седни... – смотолеви старицата.
         Кръглата маса заемаше по- голяма част от заседателната. Сякаш в средата на стаята бе навита на кълбо огромна змия.
         – Ще завладеем единственото място, на което са останали мъжки индивиди. – започна госпожа Иванова. – Град Стралджа, област Ямбол...
         – Защо досега армията ни не го е завладяла? – изстреля въпроса си неопитната Йоана Петрова. За миг гърлото и́ се сви от притеснение.
         – Защото мъжете се бранят достойно... – счупи молива си деспотичната Калина. – Но този път ще хвърлим всичко, за да ги унищожим. – бръчките по лицето и́ затанцуваха лудешки танц.
         – Трябва да бъдем внимателни. Не трябва да правим грешни стъпки. – неуверена, Миглена се включи в разговора. Най-срамежливото дете в класа най-после вдигна ръка!
         – Ще бъдем внимателни​ и настоятелни! – обади се Таня, втората по възраст жена (след Калина).
         – На коя дата ще ги атакуваме? – попита Алекс. От гласа и́ долитна нежна твърдост.
         – На 8 март – деня на жената! Тогава ще завършим всичко... – В очите на Калина прехвърчаха искри. – Заседанието приключва! Свободни сте...
         Последната следа от мъжкия свят щеше да бъде заличена. Създаденото от силния пол бе обречено да рухне в бездънна пропаст...
         8 март 2050 година.
         Будя се в тристайния си апартамент. Постройката, обитавана от над петдесет семейства, е истински анахронизъм. Чувал съм, че появата и́ на бял свят датира от 80- те години на миналия век – времето на черно- белите снимки и спокойствието. Поне така са ми разказвали.
         Подготвям се за работа. Днес ще търсим начин за укрепване на нашите мъжки позиции. Ако не го намерим, сме обречени на безславна гибел...
         Улица ,,Хемус'' е истинска атракция. Преди години – забравих да ви спомена, че стартът на моя живот е даден през хиляда деветстотин деветдесет и девета година – тя представляваше една асфалтирана безкрайност, по която рядко се чуваше ревът на колите. Днес е рояк за нови технологични кичове.
         Докато допивам кафето си, забелязвам нещо нередно. Нещо, на което никой мъж не би искал да попадне...
         Обозначени с буквата W (Women) всъдеходи изпълват улица ,,Хемус''. Спокойствието се заменя с притеснение и бойна готовност. Решителният момент настъпи много по-рано!
         Грабвам оръжието и се втурвам надолу. Всичко или нищо!!!
         Пред очите ми се разкрива апокалиптична картина – мъже и жени се обстрелват с адски огън, напълно отрекли се от естеството на своята природа. Ужасен театър на ужасно време...
         Заемам позиция до Петър – в мъжкото градче няма приятели, всички сме семейство – който е видимо разтревожен от развоя на събитията.
         – Какво става, Петьо? – изкрещях с все сили, за да успее да ме чуе. – Как проникнаха в града ни?
         – Не знам! Просто успяха! Неудържими са! – гласът му излъчваше дивашка безпомощност. – Внимааа... – замлъкна.
         Всичко се случи за по-малко от секунда. Той скочи пред мен, за да ме предпази от куршум.
         Вцепених се! Най-добрият ми приятел загуби живота си пред очите ми. Дори не успях да проумея как можа да се случи това...
         – Не! Нееееееееееееее! – изревах към небесата. Сигурно съм стреснал Боговете.  
         Той си отиде. Един куршум – един ужасен куршум – отне живота на човека, който ме разбираше най-добре. Дори и да оцелеех, какъв смисъл щях да намеря в живота?
         Жените избиха събратята ми, но мен оставиха жив. Имал съм умение – да пиша, което щяло да бъде от полза от тях.
         Какво ти умение? Животът ми избухна в онзи ден и се разпиля сред лудата канонада от куршуми. В стените на съзнанието ми рикошират безпомощните викове на окървавени мъже, в чиито очи животът гаснеше като смачкания фас, който ми се усмихва от пепелника. Още не мога да забравя онзи миг...
         Жените завзеха света. ,,Women World'' ще съществува дълго. Но и неговият край ще настъпи. Всичко в този живот е преходно...
         Написах това, за да се освободя от кошмарите на онзи ден. Но мисля, че и този път не успях...

Димитър Драганов, 2060 година, ,,Women World’’