28.11.2012 г., 13:46 ч.

Светулката 

  Проза » Разкази
662 0 0
5 мин за четене

Аз сама не знам какво точно стана, но се появих на дъното на тази дупка като новородено, излизащо от утробата на майка си. С тази разлика, че нито една сълза не погали лицето ми, нито един вик не се откъсна от гърдите ми. Сякаш вече цяла вечност съм била тук и нищо нямаше значение.

      Голяма част от свободното си време прекарвах в изучаване на меката пръст, камъните и кореновата система на растенията, до които можех да достигна. Понякога дори се опитвах да рисувам с клечка в пръстта, но веднага започваше да се сипе проливен дъжд, размазвайки изкуството ми. И като започне така -  вали, вали, докато не се напълни с вода до шията ми, та едва да се крепя на върховете на пръстите си, за да не се удавя. После земята жадно поглъщаше прозрачната безвкусна течност, премлясквайки с наслада – а аз пак лягах на дъното, омазана до ушите в кал и останки от мъртви растения и животни. Очевидно ежедневието ми хич не беше пъстро, но за това си бях виновна само аз. Не бях достатъчно пъргава, за да изляза навън, нито достатъчно силна, за да скоча и да се набера на ръбовете й. Няколко пъти се опитах да изкопая тунел, но попадах на недружелюбни подземни обитатели, твърди скали и винаги завършвах начинанието си неуспешно и с разкървавени пръсти. За това след известно време спрях да се опитвам. И като че ли започна да ми харесва там. Лежах си така в калта ден след ден, месец след месец... От време на време по някое сухо кестеново листо падаше от горе и ме забавляваше с причудливите си форми, които ми бяха непознати, с мъхчето по долната страна и гръбнакът, който преминаваше през цялото листо и го крепеше за дръжката. Понякога ми приличаше на някоя древна риба, чиито останки са намерили; друг път пък си представях, че е писмо, надписано с невидими букви и изпратено специално за мен от някой важен човек. Може би някой, който да ме издърпа от дупката. Или ако не иска да се омаже с кал, просто да ми донесе стълбичка, или да ми хвърли въже. Да, ама листото си е листо и така и никой не идваше. 

   След листата започнаха да падат някакви малки бели кристалчета, май им викаха снежинки. Опитах се да ги ловя, но в момента, в който ги докоснех с пръсти се превръщаха в тъжни сълзички и падаха в калта при останалите такива. Един път едно от кристалчетата кацна на дрехата ми и за първи път успях да го погледна преди да се разтопи и да изчезне. Не приличаше на нищо, което досега бях виждала – толкова крехко, че не успя да издържи грубите ми ласки и се превърна в топъл дъх веднага, след като се наведох към него да му пожелая добър ден. Ах, защо не останете с мен тук долу?¢  Дълго се опитвах да ги пленя, но не ми позволиха. Малко след тях политнаха и ароматните листенца от цвета на люляка. Тях си събирах в шепа и дни наред не смеех да мръдна, за да не ги разсипя из влажната почва. Тъпчех ги по джобовете на жилетката и на панталона си, за да изпразня ръцете си за нова шепа свежест. Но уви, те изсъхваха със удивителна скорост и от тях оставаше щипка сухи люспички и споменът за дъхавия аромат.

    През ръцете ми бяха минали толкова пожълтели кестенови листа, капки скреж и цветни венчелистчета, че радостта ми беше краткотрайна – скоро забравих за всички тях и колко бяха еднакви. Не това исках да ви кажа. Всичко се случи, когато на свой ред из небето се понесоха семенцата на глухарчето. Все отдолу ги гледах как шляят из въздуха, все едно са на почивка на морето. Лениво се рееха, а вятърът ги готвеше за дълго и плодоносно пътешествие. Тях исках да достигна, но нито едно не пожела да ме посети на дъното на дупката. И така ден след ден вятърът отвяваше мислите ми като калинки. Малки и червени, с размазани точки и пречупени крилца.

Една ранна сутрин, лежейки безразлично в тъмната яма, аз чаках изгрева на слънцето. Не можех да го наблюдавам, но си знаех, че щом това, което виждах от долу се опъстри с цветове, слънцето вече е близнало с лъчите си всяко цветенце и тревичка. Стоях и чаках, лежерно и безчувствено, когато от черното небе се откъсна светещо късче и падна в ръцете ми. Дълго го гледах – беше малка топка светлина с крилца – и го нарекох Светулката. Въодушевена от новото откритие потрепнах, а светлинката плавно се отдели от ръцете ми, политна нагоре и се изпари в безвремието, сякаш че изобщо не бе съществувала.

  От този ден нещо в мен се пречупи като слънчев лъч паднал в реката. За първи път усетих дълбоко в гърдите ми някаква вибрация – постоянна и затопляща. Нещо като трепет, като морски бриз в перата на чайка. Исках отново да я видя, да се докосна до нея, отчаяно се нуждаех от късче светлина. Реших да я повикам с глас. Започнах да крещя – всеки ден, всеки час – виках, докато гласът ми не се заклещи на топка в гърлото ми, но без резултат. Плаках – плаках тихо, силно, а сълзичките ръмяха ли ръмяха, докато не се напълни проклетата дупка и без малко да се удавя отново.

Силно обезсърчена осъзнах, че ми е останал още един вариант – последният. И започнах да се моля. Но на кого ли да се помолиш, когато никога не си излизал извън дупката и не знаеш какво има отвън? Ето! Ще се помоля на невидимия свят, за който бленувам от както се появих тук. На неосезаемото, на това което е в главата ми и извън нея – на Всичко. Всеки ден хвърлях над главата си дума по дума, ред по ред, стих по стих, мисъл по мисъл. Та нали това е единственото, което не могат да ми вземат? Нека тогава го използвам за гориво, за тласък мощен. Молитва. Молитва. Молитва. Докато не се свърши няма да спра. Пък нека бъда като пясъчен часовник. Откакто го обърнах, думите все така си изтичаха бавно и непреклонно. Молих се песъчинка след песъчинка да намеря отново моята светлина.

   Минаха години, векове? Със тях се изтече и моята молитва. Но не изтече трепетът, не изтече желанието и надеждата. И точно когато щеше да падне и последната златна песъчинка, за да спре времето и може би да остане завинаги такова кално и безпрекословно, усетих как цялото ми тяло потрепери, енергия и еуфория избликнаха на лъчи през съзнанието ми и тогава ми стана ясно това, което винаги съм знаела, но не съм разбрала. Светулката не е изчезнала в безвремието, а е била винаги вътре в мен.

Бавно се разтопих до безплътност, издигнах се над дупката и се превърнах в слънчев лъч. 

© Аура Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??