Свобода

Поредният скучен час. Отново си драскам нещо в тетрадката без интерес. Тик- так, тик- так, часовникът отмерва последните минути от часа. Гласът на учителката отново прокънтява в ушите ми:
- Запишете си за домашно „Човекът е осъден да бъде свободен”.
  Надрасквам на бързо изречението, прибирам си нещата и тръгвам.
   Мисълта, която имаме за домашно се намества неканена в съзнанието ми. Оглеждам се около мен - всички изглеждат толкова скучни и безразлични. Толкова еднообразни и безцветни. Ами, ако наистина сме осъдени да бъдем свободни?
   Много от нас твърдят, че принадлежат на човешките правила и порядки, че спазват една строго определена рамка на държание. Да, вярно е, но в действителност всички сме свободни и равноправни личности. Дали все пак свободата не е присъда за хората?
    Автобуса спира шумно пред мен и вратите се отварят с трясък. Качвам се в студения автобус и се подпирам на стъклото. Песента на плеъра ми се сменя с някакъв акомпанимент на пиано. Оглеждам се- отново същите безинтересни лица, унили погледи. Същото сиво, глуповато ежедневие, дори моето е такова. Отегченост, монотонност, точно като опитни мишки в лаборатория.
   Свободата може да се превърне в най- тежката ни присъда. Желаем да бъде свободни и наистина сме такива, а в действителност, ако не успеем да използваме нашата свобода, тя може да се превърне в окови. Ще се лутаме като  слепци и никога не ще открием начин да се измъкнем. Животът ни  ще се превърне в безцелно ходене, обикновен и скучен без онези ярки багри. Ще станем точно като тези хора с които пътувам в автобуса към вкъщи- безцветни личности сливащи се с обстановката.
   Не ви ли се иска да се откроите, макар и с нещо мимолетно? Свободата може да помогне. Трябва да не се страхуваме, а просто да живеем така както желаем- без да спазваме правилата на обществото. Ние избираме начина ни на живот, как да пилеем свободата си…  Автобусът спира внезапно, вратите се отварят с трясък. Никой не слиза качва се едно момиче - изсухлени дънки, ярък суичър и широка усмивка. Всичкия я гледат лошо, наричат я „мъжкарана”, „грозотия”, „бунтарка”.. Но точно тази бунтарка използваше свободата си на максимум и си личеше - смееше се високо, от сърце, чист искрен смях. Тя не бе осъдена да бъде свободна - използваше присъдата си и я превръщаше в нещо с което можеше да живее. Много от нас не могат да го направят.
     Автобусът отново спря рязко и вратите се отвориха с трясък. Пуснах силна музика от плеъра, слязох и по пътя към дома ми не мислих изобщо.     

     Това е присъдата на всеки един от нас - да сме свободни. За съжаление, за почти всички ни тя е бреме, което носим от раждането до смъртта.