Поредният скучен час. Отново си драскам нещо в тетрадката без интерес. Тик- так, тик- так, часовникът отмерва последните минути от часа. Гласът на учителката отново прокънтява в ушите ми:
- Запишете си за домашно „Човекът е осъден да бъде свободен”.
Надрасквам на бързо изречението, прибирам си нещата и тръгвам.
Мисълта, която имаме за домашно се намества неканена в съзнанието ми. Оглеждам се около мен - всички изглеждат толкова скучни и безразлични. Толкова еднообразни и безцветни. Ами, ако наистина сме осъдени да бъдем свободни?
Много от нас твърдят, че принадлежат на човешките правила и порядки, че спазват една строго определена рамка на държание. Да, вярно е, но в действителност всички сме свободни и равноправни личности. Дали все пак свободата не е присъда за хората?
Автобуса спира шумно пред мен и вратите се отварят с трясък. Качвам се в студения автобус и се подпирам на стъклото. Песента на плеъра ми се сменя с някакъв акомпанимент на пиано. Оглеждам се- отново същите безинтересн ...