Нощта бавно спускаше черните си ръкави над планината. Слънцето се предаде с един последен лъч светлина, преди да падне под тъмния натиск зад хоризонта. Бавно, малко по-малко, веселите чуруликания замлъкнаха, заменени от мъртвешка тишина. Вятърът отдавна се беше отказал да навестява това прокълнато място. Самотната къща беше скрита навътре в гората, погълната от дърветата преди безпаметно дълго време. Стените бяха безлични, прозорците - покрити със солидно количество мръсотия. Останките от комина с нищо не издаваха, че вътре тлее искрица живот.

Самотата поглъщаше вътрешността на убежището. Една стая, събрала мъката на едно поколение и страданието на една измъчена до прага на нереалното душа. Камината беше опасана с паяжини и почти не се виждаше. Но паяци нямаше. Облицованите с дърво стени, бяха прашни, а дървесният цвят отдавна беше изчезнал и отстъпил място на сивотата. Имаше закачени две картини. Едната висеше накриво, близо до камината, с някаква неразличима рисунка на неизвестен автор. Недокосвана от човешка ръка от много дълго време. Другата, на отсрещната стена, беше единственото чисто нещо по нея. Бяха изрисувани млади мъж и жена, и две дребни дечица - на около 4-5 години - момче и момиче. Младо семейство, на фона на свежа и зелена гора. Рамката й бе протъркана, и оригиналният златист цвят беше изгубен. Един неизползван шкаф, малка масичка и стол бяха другите мебели. И на стола стоеше човек.

Мъж на средна възраст, с дълга брада и коса, мъртвешки затворени очи, облечен в дрипи и с отпуснати ръце. Дишаше. И ридаеше тихо. Изведнъж спря и отвори очи стреснато. Погледът му беше празен. Човекът отдавна беше се отказал от живота и тези черни очи просто се взираха в небитието. Надигна се тежко и се запъти бавно и сломено към картината. Погледна я, погали я, стисна силно рамката и започна да ридае...

Измина час и той отпусна ръце. Избърса си очите и се обърна с нежелание на другата страна. Към вратата. Сълзи се стичаха по палтото му и правеха тъмни вадички по прашната яка. Приближи се и отвори вратата. И отново ги видя. Трите дървени кръста на няколко метра от вратата. Два малки и един по-голям. Запъти се към тях. Сякаш мина цяла вечност преди да ги стигне. Приклекна, зарида тихо. Малко по-късно мъката надделя и той падна сломен по лице.

След още една вечност се изправи отново. Направи няколко крачки към гората и спря. Знаеше какво следва след това - щеше да бъде нападнат от ято гарвани и да бъде изяден парче по парче от тях. След което щеше да се събуди отново в същия стол, в същата колиба и единственото доказателство, че това не е било сън е, че щеше да усеща болката. Болката от тези гарвани, и от предния път, и от по-предния... Болката, която беше несравнима с тази в душата му. Искаше сърцето му да спре, да се самоубие. Но каквото и да направеше се събуждаше винаги в този стол - по един и същи начин. Беше прокълнат. Прокълнат от собствената си жена.

Още помнеше онзи ден, в който се прибра и видя вързаното си семейство. Не предполагаше, че ще стигнат преди него. Беше изнасилил и убил две от градските курви, защото те се съпротивиха, когато искаше да ги изчука и нямаше пари. Беше изхарчил всичко, за да се напие. Да удави неуспеха си в алкохола. Продаде всичко ценно, само, за да може да си купи кон и меч, за да тръгне с една шайка бандити да ограбват далечни села. Беше се сдобил с хубаво острие и жребец, но още при първия набег, убиха коня му, а той едвам се измъкна от озверелите селяни и се върна обратно пеш. Сам. Защото заловиха всички. Даде последния си сребърник за кана с пиво. По пътя за вкъщи му се бяха изпречили тези две кучки. И животното в него беше го превзело. Смътно си спомняше събитията, но знаеше какво е направил и бързаше да вземе жена си и децата и да избяга. Късно.

Когато се приближи и извади меча си, мъжът обезглави сина му. Жена му изкрещя. Неразбираеми викове излизаха от нейното гърло. Качулатият палач приближи момиченцето и миг по-късно още една глава се търкулна по пода. Бащата хукна и спря. Хладнокръвният убиец беше сложил острието до сърцето на жена му. И го гледаше предизвикателно. Тогава чу и думите:

„Не ще живееш и не ще умреш! Душата ти ще остане окована в тялото завинаги! Осквернен и пленен от тъга ти никога не ще напуснеш тази къща! Къща, която времето ще изхвърли. Прокълнат да си до края на света!"

И острието я прониза. Мъртвият й бесен поглед го събори на земята. Кръвта й се стичаше по гърдите. Палачът го погледна, усмихна се и си тръгна...

Отново стоеше на границата на времето. Вдигна ръцете си и ги погледна. Бяха тъмночервени от засъхналата кръв на жена му. Направи крачка напред и ято гарвани връхлетя върху него. Малко по-малко усещаше как животът го напуска от тялото му. Парче по парче светът се разпадаше... Накрая потъна в чернотата.

... И отвори очи и видя камината, покрита с паяжини...