Той ме наблюдаваше. Не котка, обграждаща своята жертва.

Но не с очите на приятел - с разбиране и търпение. Нито настоятолно, очакващо или пък изискващо. 

Той ме гледаше с желание и леко възхишение и пълно приемане. 

Топлината на погледа му се разливаше в тялото ми като балсам и ме опиянияваше.  Докосваше ме така дълбоко, както страст не бе го правила. Тя се пропиваше в кожата ми, стичаше се по жилките и и ме караше да разцъшна пред погледа му. 

На устните му бе намерила подслон спокойна усмивка. 

Дишането ми запази своя ритъм, когато той докосна глезена ми. Регистрирах чувството с крайчеца на съзнанието си. За мен светът обрисуваше топлината на тези очи, всичко извън нея не се случваше на мен.

Той нежно плъзна ръката си на горе и придърпа вниманието ми с пръстите си, които се движеха все по-нагоре... Но не бързаха, те изучаваха. Рисуваха заврънтулки и неправилни кръгчета върху чувтвителните ми крака. 

Дишах накъсано. 

Без да откъсва поглед, лицето му започна бавно да се спуска надолу. 

Очите му ме предупредиха. Аз знаех, че устните му ще докоснат уязвамия ми прасец и ще започнат това, което ръцете бяха започнали... 

И точното тогава, сред сладостното небесно блаженство, свършенството на мига бе нарушено от една мисъл, която изскочи в главата ми неканена. Земна, неуместна, засрамваща, но и неизбежна. 

Той разпозна паниката ми преди аз самата да успея. 

- Какво има? 

- Не съм си обръскала краката. 

- Знам. - гласът му бе пропит с излъчващото се от цялото му същество спокойствие. 

Но този път яснотата в погледа му ме смути, вместо да ме успокои. 

- Може би е по-добре да пропуснем... 

- Какво те притеснява? 

Той се бе надигнал, но все още държеше крака ми. Може би подозираше, че в противен случай ще го прибера под себе си. И беше прав. 

- Нали не мислиш, че Жулиета си е бръснала(е лишавала Ромео от своята естествена красота)? Или пък Елена от Троя се е притеснявала за своите крака?

Не отговорих. 

- През последните 100 години вкусовете на мъжете са се променили, предполагам. 

- Твоето тяло е свято. Всяко нещо е вече на правилното си място, иначе Бог не би създал телата ни такива. 

- Аз не смятам, че космите са задължителни. 

- Така е, ти имаш свободата да правиш каквото искаш със себе си. Но и бръсненето не е задължително. 

- Но ти ще ги усещаш, те няма ли да ти пречат. 

- Не - каза простичко той - Те са меки като коприна, детски, не биха ми пропречили никога. 

И двамата мълчахме. А аз не мислих, защото беше толкова лесно да му повярвам, толкова естествено да му се доверя.

Той проговори първи. 

- А сега се отпусни назад и ме остави да довърша, каквото започнах.