Свърталището на дявола (12-та част)

роман на ужасите

***

            Погребението на Стоян не мина по-различно от всяко едно погребение на това унило място. Дъщеря му и синът му пристигнаха от София и направиха цялата организация. Съседката Яна пък изпече баница и питка, Методи път закла агне и жена му сготви агнешка курбан чорба. Шествието до гробището също бе мрачно. Нямаше поп (селото нямаше църква, защото тя бе разрушена през петдесетте години, нато на нейно място бе издигната грозноватата сграда на бившия Културен дом, финансирана щедро от бащата на Яким - Златан) и ковчегът просто бе спуснат в гроба от няколкото гробари - местни хора, живеещи в няколкото ромски къщи в края на селото. След това по-голямата част от присъстващите се разотидоха, за да се заемат с ежедневните си задачи.

            Млабоколо, Мурджи и Краси Мърдата бяха от малкото, които се върнаха в къщата на Стоян за да поговорят с близките му. Млабоколо беше най-мълчалив и най-вглъбен и останалите отдаваха това на факта, че той, заедно с мъртвия, също бе пострадал от лудостта на Любен и навярно още не успяваше да се отърве от лошия спомен.

            Само че и други неща мъчеха Млабоколо.

            Сутринта той зърна духа на Стоян. Може би наистина това бе духа му и той го предупреди за нещо... а пък може би всичко това е дело на роднините на Яким. Каквато и да е причината за странната поява, трябва да се действа. И то не сляпо, а преднамерено. Съселяните му ТРЯБВА да се опълчат на злите сили и това не бива да става чрез необмислени нападения, както стори Любен, а с ясно изразена стратегия.

            Още от малък, Млабоколо вярваше в свръхестественото. Тогава бе видял дядо си Гошо в двора на къщата, точно в часа на неговата смърт. Дядо Гошо се появи изведнъж пред него, близо до старата чешма - блед, унил, пожълтял, безпомощен. Гледаше го с печални очи и не говореше нищо. След това мъжът се стопи във въздуха. А минути по-късно от къщата дойдоха писъците на баба му и страшната вест, че дядо Гошо е починал.

            Той разказваше на родителите и приятелите си за необикновената среща, но никой не му вярваше. Когато стана на дванадесет години, започна да пише разкази за призраци в една от училищните си тетрадки, която ревностно криеше от родителите си, че дори и от сестра си, която можеше да го натопи. Когато завърши училище и се хвана на "селското хоро", той преписа всичките си разкази на бели листа и започна да праща по държавните издателства. За съжаление получи отговор само от едно, който гласеше, че темите не са подходящи за издаване. Това сломи желанието на младия Григор и той захвърли тетрадката и листовете някъде из гардеробите.

            Въпреки това, вярата му в свръхестественото никога не го изостави - най-вече, когато нашумяха историите за Яким от странната голяма къща до гробището – и най-вече, когато на двадесет и осми август, хиляда деветстотин осемдесет и пета, всички в Долно Камово станаха по една или друга степен жертви на сатанинските сили. И тази вяра го правеше по-смел от другите.

            Когато седнаха край двете дървени маси в двора на Стоян, Млабоколо заплака. Беше му мъчно. Приятелят му Стоян бе умрял и повече никога няма да пият в магазина. Когато дъщерята Станка му поднесе все още топлата агнешка чорба, той хвана ръката й, стисна я и процеди през сълзи:

            - Можете да разчитате на мен. Да го знаете.

            - Благодаря ти - рече младата жена и дръпна ръката си от мъжа.

            След това Григор Млабоколо отхапа парче хлебец, сръбна от чорбата, наля си от каната с вино и отпи.

***

            В същия ден пред къщата на Яким отново спря камион, пълен с животни - крави, кози, овце, два коня, три магарета, кокошки, патици, свине. Двамата шофьори се захванаха да пренасят товара в двора, а отвън стояха Йоаким, Оксана и двете им деца. За около час шофьорите изпразниха камиона, след което отпрашиха в посока Горни Камово.

            Минаващите наблизо и съседите от околните къщи гледаха ставащото с нескрита боязън, дори страх. Няколко човека си спомниха първия път, когато на семейството бе доставена подобна пратка, като след това животните сякаш изчезнаха без следа.

***

            Яна вървеше в сумрака по утъпканите пътеки. Някакви гласове в главата й говореха, че трябва да се вмъкне в Къщата на Яким. От както видя призрака на прабаба си, тя имаше изконния стремеж да разгадае мистерията. По-рано бе звъннала на Явор, но не му бе споделила намеренията си. Той, естествено, щеше да я спре. В телефонния разговор той й разказа някаква странна история, как е видял Яким в мазето си и той му показал една топка, която забравил в къщата му като дете. Но Яна не вярваше друг, освен нея, да е виждал духове. Може би я плашеше, а може би е сънувал, помисли си тя след края на разговора – затова не биваше да му казва нищо. Дядо й и баба й също щяха да са против. Затова тя  се измъкна тайно от  къщата под предлог, че отива до външната баня да се изкъпе. Само че вместо да свърне към банята, тя излезе от задната част на двора и тръгна покрай гъститее шубраци, за да достигне до долната пътечка. И сега колкото повече доближаваше целта си, толкова по-ясно осъзнаваше, че онази зловеща сграда на хълма по някакъв начин е свързана с нейната същност.

            Мина моста, след това зашляпа по калния път между къщите. Когато след малко излезе на главното шосе, над което чернееше Къщата на Яким, сърцето й затуптя по-силно. Тръгна в онази посока.

            Облаците бяха перести, оранжеви на цвят и така постройката изглеждаше още по-зловеща. Някои прозорци светеха с бледа жълтеникава светлина, други тъмнееха като бърлоги на зверове.Тя закрачи към оградата и тогава видя, че двете врати - на двора и на къщата - зееха отворени.

            Яна влезе плахо през дворната врата. Тук беше невероятно тихо - не бучаха насекоми, не се чуваха птичите песни. Имаше някакъв особен, тежък, но не неприятен аромат. Неведомите гласове, приканващи я да продължи с мисията си, сега бяха по-гръмки. Тя пое по стълбите и след това влезе през входната врата. Собственикът на къщата, Йоаким Якимов, я чакаше в коридора.

            - Здравей - весело каза той, след това й подаде ръка за поздрав - Отдавна те чакам. Заповядай.

            Всичко тук беше странно. Яна не познаваше този мъж, но имаше чувството, че той й е изключително близък. Нещо в погледа му, в движенията му, в самата му същност, я привличаше неудържимо и тя точно в този момент бе твърде слаба, за да му устои.

            Покани я в стая с висок таван и невероятно странни фигури, пръстани навсякъде – по пода, по стените, дори над надвисналия полилей. Йоаким влезе заедно с нея, а след него се появиха Оксана, с двете им деца, както и мъж, който тя разпозна като кмета на Долно Камово. Йоаким държеше черна книга.

            - Ще пиеш ли кафе, момичето ми? - попита той с привидно приятелски глас.

            - Може - отвърна тя. Гласът й бе променен, много по-дрезгав от обикновено. Дълбоко в съзнанието й се появи лошо предчувствие.

***

            - Що ли не вдига телефона? - питаше на глас се Явор след поредния опит да се обади на Яна. Телефонът й от два часа даваше свободно. В десет вечерта Явор реши да пусне компютъра, за да й пише на Фейсбук (от няколко дена те станаха приятели в социалната мрежа и често си харесваха дадени публикации). И тогава дойде първата неприятна изненада.

            Тя го бе блокирала!

            Той не можеше да асимилира видяното. Не и тя. Не и тази, на която бе повярвал почти до болка. Явор взе отново телефона и й написа СМС:

            "Фактът, че си ме "разфренднала" във Фейсбук е красноречив, че повече не искаш да бъдеш с мен. Мога да те разбера, само че беше по-достойно да ми го кажеш очи в очи, за да останем поне приятели. А щом е иначе, няма смисъл да те търся повече. Ако ти се сетиш за мен, обади ми се."

            След това хвърли телефона на леглото и за кратко изпита успокоение. Но по-късно отново изпита гняв. Как е възможно жените да са такива лъжкини? Всеки път ли ще го прецакват? Какво му има? Та той е спокоен и практичен човек, готов за семейство, със стабилни доходи и собствено жилище. Как може някоя изведнъж да реши да си тръгне от него - без никакъв знак, без никакъв намек. Няколко дена е силно влюбена в него, след това изчезва яко дим.

            Утре ще отиде до нейната къща. Утре ще я намери и ще й иска обяснение! Независимо какво щяха да кажат баба й и дядо й.

            Катрина се върна усмихната и се изненада, когато видя Явор омърлушен. Беше изкарала много приятно с Димитър Мурджев - Мурти и сега с трепет си спомняше вълшебната разходка сред дърветата. Само че изражението на брат й не й харесваше.

            - Оная ме заеба - рече Явор още преди сестра му да е задала въпрос.

            - Сериозно ли? Защо? - тя бе изненадана, въпреки че щом видя физиономията на брат си, се подготви за всякакви лоши неща.

            - Не знам. До сутринта всичко беше наред. Беше весела, усмихната, както винаги. Преди малко реших да й се обадя, но на няколко пъти не ми вдигна телефона. Пратих й СМС, но нищо. После видях, че ме е махнала от Фейсбук.

            - Хм. Изглеждаше ми сериозно момиче. Да не се е случило нещо?

            - Какво да се е случило?

            - Ами например... - тя се замисли - нещо с внука на Яким.

            - Какво за него? Искаш да кажеш той да й е сторил нещо?

            - Или да е отишла в Къщата.

            - Не знам. Едва ли.

            - Имам странно предчувствие за тези инциденти. Според мен всичко идва от там. Ония хора са опасни, онова място също - тревожно каза Катрина.

            - И аз имам такова предчувствие, но не вярвам да имат нещо общо с Яна. Тая си ме заряза и туй и той.

            - Кой знае... - рече замислено сестрата и замлъкна.

***

            Митко Гошев мина зад бившия "кафе-ресторант Сухиндол" и спря до тротоара пред парка. На светлината на фаровете видя Млабоколо, седнал на една от пейките. С ръцете си държеше две чаши кафе и гледаше към него. Гошев слезе от колата, отиде до него и му подаде ръка.

            - Как си, мъжкар? - започна Млабоколо, който учудващо не изглеждаше пиян.

            - Аз съм добре, човече. Въпросът е ти как си?

            - Там е проблемът, че не съм много добре. Ходи до магазина, вземи си кафе, после се върни, седни на пейката и ще ти разкажа за какво иде реч.

            - Не е ли късно за кафе? - запита Гошев.

            - Ако не пием кафе, требва да пием ракия - шеговито отвърна възрастният мъж.

            Полицаят набързо отиде до магазина, все си кафе, след което се върна. Григор започна:

            - Не знам к'во ти е мнението за 'сичко, което става тук, ама аз съм сигурен, че са намесени дяволски сили. Казвам ти го на тебе, щото знам, че ти си най-стабилния тук и само ти можеш да направиш нещо.

            - И какво искаш да направя?

            - Искам да събереме хора и да нападнеме ония горе. Ама трябва да сме добре организирани и да сме сериозни.

            - Добре, разбирам те. Само че не може току така да нападнем хора, без конкретна причина. Разбираш ли?

            - Е ‘се едно нема причина. Виж к’во става в селото, старши. Откак’ дойдоха тия руснаци, почна да става страшно. Нема кой друг да е виновен...

            - Чакай, чакай, чакай! Знам за какво говориш Гриша, но в случая ние нямаме аргументи, за да го направим. Нямаме доказателства, че те са виновни за изчезванията и убийствата. Ако организираме хората и нападнем това семейство, след това те могат да ни съдят. И ако, не дай си боже, спечелят делото, ние може да се озовем по арестите и затворите, а едва ли някой друг в селото би се решил да организира инициатива. Затова, приятелю, трябва да се действа разумно. Дори бих казал, стратегически. Трябва да ги нападнем със собствените им оръжия, да ги победим чрез техните дяволски сили.

            - Да – съгласи се Млабоколо и остана замислен.

            - Обаче не знам как ще се случи. Все още не знам.

            - Аз знам. Врял съм и съм кипял в такива работи, Старши. Даже съм писал разкази за тех. Затова ме слушай. Ще започнеме от историята на Яким Дърводелеца.

            - От историята на дядото на Йоаким?

            - Да. Мисля че знам некои неща, които може да ни послужат. Само требва да си сериозен, щото иначе се развалят работите. И когато требва, да събереме хората и да действаме.

            Митко Гошев отначало погледна Млабоколо недоверчиве, но след това му подаде ръката си за съгласие.

            - Лошото е, че в Долно Камово, а и в другите села, нема църкви и ако се наложи да се дири поп, требва да се ходи до Костинброд и Своге.

            - За какво ни е поп, Гриша? Ако ще се борим срещу зли сили, ще ни трябва свещеник-екзорсист, а аз изобщо не знам къде има такъв. В София със сигурност има, но за да се направи такъв акт, трябва разрешение от Вселенската Патриаршия в Истанбул, ако не се лъжа. И ще отнеме месеци, даже може...

            - Не, не. Друга ми е идеята, Старши. Ти си по-учен от мене, имаш Интернет. Казвали са ми, че там ги има 'сичките тия ритуали и могат да се свалят...

            - Абе луд ли си? Даже да ги свалим от Интернет, кой ще ги чете? Ние нямаме никакъв опит с това нещо, даже и не знаем как се използва. Ще се изложим на голям риск и почти сигурно ще има лоши последствия.

            - Аз ще го четем - смело отвърна Млабоколо. - Ти само свали каквото можеш, другото че оставиш на мен.

            - Не, не. Абсурд.

            - Нема какво да губим, Старши. Немам приятели, немам семейство, немам пари. Нищо не става от мене. Само се наливам по кръчмите с ония гадове и това е - очите на Млабоколо се навлажниха - Така че нема какво да губим, ако аз четем. Е, то може да не се стигне до там, ама за 'секи случай да си ги имаме.

            - Силно се надявам да не се стига до там - съгласи се полицаят. - Имам приятел свещеник, който е на служба в едната свогенска църква, на Орлин. Ще го помоля да ми даде сайт, от който да сваля ритуала. Може би няма да ми откаже, но не мога да бъда сигурен, защото това са опасни занимания.

            - К'вото стане, Старши. Ние требва да действаме както можеме. И да събереме сериозни хора.

            След това двамата отново си стиснаха ръцете. Млабоколо тръгна по рушащите се алеи на някогашния парк и се изгуби в тъмнината. Митко Гошев остана замислен, поемайки кафето на малки глътки.

***

                - Ето ти кафето - зад Яна се извиси гласа на Оксана. Жената й подаде поднос с чаша, от която излизаше ароматна пара.

            - Благодаря - тя взе чашата и отпи.

            - Седни на дивана, момичето ми - Йоаким посочи голям кожен диван зад масата.

            - Не, не. Само ще изпия кафето и си тръгвам.

            - О, в никакъв случай - злорадо се засмя мъжът. - Дошла си ни на гости и няма да те пуснем толкова рано. Така че сядай и пий кафето. След това ще ти предложим и други лакомства.

            - След малко имам среща с приятеля ми. Друг път ще дойда за повече.

            В това време вратата се отвори и влязоха двете деца на Йоаким и Оксана. Те държаха стари газови фенери.

            - Оставете ги на масата, деца. Когато кака ви Яна изпие кафето, ще ги запалим и ще отидем оттатък.

            - Тръгвам! - Яна стана изведнъж и се запъти към вратата, но преди да я отвори, кметът я избута настрани и тя се блъсна в стената...