Свърталището на дявола (9-та част)

роман на ужасите

Нова глава

1

***

            Хората над четиридесет години знаеха добре историята на Яким Георгиев (известен и като Яким Дърводелеца) и на жена му Роза, но не желаеха да я разказват на никого. Дори не коментираха помежду си случилото се, сякаш се надяваха то да бъде забравено завинаги. Още по царско време, през хиляда деветстотин тридесет и шеста година, в село Долно Камово (което тогава е носело името Ахмедовци) се е нанесъл търговецът Златан, заедно със семейството си, който купил много земи в местността Върли дол, както и няколко декара точно до гробището, в които да сади грозде. Той имал три винарски изби в софийски села и изнасял вино за чужбина. В първата година уважаваният търговец живял под наем в малка къща до реката, а на втората повикал множество строители, които да изградят къща в хълма до гробището.

            Голямата постройка била завършена през лятото на тридесет и девета и се извисявала над селото като малък царски дворец. По думите на хората, Златан наел пражки и виенски архитекти, които обогатили красивата фасада с многобройни статуи, колони, капители и балюстри по терасите или под прозорците. Хората в селото изпитвали респект, уважение, дори гордост, че в Ахмедовци се извисява подобен палат, който би могъл да засенчи всички богати къщи в близката и по-далечна околност.

            След това за Златан и семейството му започнали да се възнасят все по-причудливи слухове - че бил прекалено странен, че са го изгонили от някакво село и затова е дошъл тук, че слагал във виното разни упойващи вещества, че съвсем преднамерено пожелал да построи къщата до гробището... - но сериозните хора приели слуховете за част от многобройните такива, типични за малки населени места, в което се е нанесъл непознат големец. Но това не попречило на Златан да бъде добър търговец, популярен дори и отвъд граница.

            Когато комунистите дошли на власт, отнели земите на Златан и забранили със закон търговската му дейност. Той бил яростен противник на тогавашната власт и по тази причина през хиляда деветстотин четиридесет и осма го вкарали в в зловещия трудов лагер Куциян, после в по-малък лагер в околностите на Своге. През петдесет и втора излязъл на свобода и се върнал в Ахмедовци, което вече било прекръстено на Горно Камово. Говорело се, че през това време жена му Милка чистела сградата на общината и така изкарвала хляба за себе си и децата им Яким и Петка.

            След лагера, Златан се променил коренно - вече бил привърженик на комунистическата власт. Като авторитетна личност, той организирал и платил събарянето на църквата, а с материалите от нея подпомогнал строителството на други обекти, като паметник на Ленин или паметна плоча на загиналите партизани. Сетне тръгнали и други слухове - че се е свързал с Дявола и започнал да прави магии, че искал да възкресява починалите хора в селото. Говорело се дори, че в някакви огромни сакове му пращали трупове на хора, убити в лагерите и затворите.

            През шестдесет и трета година намерили Златан и Милка в гробището, убити и обезобразени по неописуемо жесток начин. Милицията обвинила синът им Яким - вероятно защото в деня на убийството той се върнал от Пловдив, където следвал във Висшия селскостопански институт. Яким бил отведен в свогенския участък, където след няколко дена бил пуснат под предлог, че нямало доказателства да е извършил деянието. През това време сестра му Петка организирала погребението на родителите си, като настоявала изрично гробовете им да са в края на гробището, в непосредствена близост до къщата.

            След смъртта на Златан и Милка, Яким прекъснал следването си и заживял в Долно Камово, където се хванал на работа като главен счетоводител в ТКЗС. Петка пък работела във фабриката за хартия, намираща се в горната махала. Още тогава усилено се заговорило, че Яким (на когото незнайни доставчици също му носели сакове с вонящи пратки), прокопал тунели до гробището, за да взема трупове от там и с тях да прави сатанински експерименти. Освен това, според някои жители на селото, Яким е убил майка си и баща си, за да извършва експерименти върху труповете им. Разбира се, нито един от тези слухове не бил потвърден, за нито един слух не се намерило доказателство, но приказките на хората ставали все повече и повече и звучали все по-страховито.

            През шестдесет и трета година и Петка била намерена убита и силно обезобразена, на същото място, където намерили родителите й. През това време Яким бил женен за местна хубавица на име Роза и двамата имали едно дете. След погребението милиционерите отново извели Яким, но след няколко дена отново го пуснали заради липса на доказателства. Случаят се покрил за обществеността, като не била дадена никаква информация за евентуалния убиец, и дори не е излязла статия във вестниците.

            От онзи ден хората започнали да се страхуват от Яким. Страхували се и от жена му и детето му. Той никога не говорел за убийствата и даже в редките случаи, когато някой го питал какво се е случило, той сменял темата. Към седемдесет и четвърта напуснал ТКЗС-то под предлог, че си е намерил по-добра работа. Месец по-късно Роза също напуснала работа, а синът им завършил училището и отишъл да следва в София, след което повече не не се върнал в Долно Камово. Никой не знаел с какво са се занимавали Яким и Роза след като напуснали работа - те почти не излизали от къщата, освен когато ходели до магазина. В същото време дрехите, които носели, били все вносни и маркови. През осемдесет и първа Яким купил нов Мерцедес - автомобил, характерен за българския елит.

А странните пратки продължавали да пристигат в къщата му и до ден днешен никой не научил какво точно са съдържали.

            След осемдесет и втора година започнали убийствата, изчезванията и проявите на психоза у жителите на Долно Камово. През онзи период много жители разказвали, че са видели дух в гробището или полуразложен труп, който крачел бавно в гората, а някои дори съзирали хора, за които се знаело, че са умрели преди години.

 Няколко човека изчезнали безследно.

 Борис Пешака излязъл в двора да полива градината и не се върнал повече, Мария Арнаудова за последно била видяна да напуска смесения магазин с един хляб и два домата, а младият Станко, синът на Мая и Асен Витнаови, който работел като тракторист в ТКЗС, един ден не се прибрал. Всички знаели, че виновен за кошмарите е Яким, но никой не смеел да се оплаче на институциите.

 През осемдесет и пета Роза била намерена мъртва под един мост - обезглавена, разкъсана, обезчестена. Яким не бил сред заподозрените, а случаят отново се покрил. Според думите на тогавашния кмет, Гроздан Манев, Яким се движил из селото с ехидна усмивчица и нагли закачливи очи, сякаш казвал на всички "Нищо не можете да ми направите, глупаци". Това отключило агресията в някои от жителите и те решили да прогонят зловещия си съселянин. Първо пожелали да поговорят мирно с него и отишли до дома му, но след оправданията му, че не бил виновен за нищо и че бил "голям човек, с когото всеки трябвало да се съобразява“, те го нападнали с брадви, кирки и чукове.

            Но през същия онзи кошмарен ден, на двадесет и осми август, който хората в Долно Камово нарекли "Кървавия вторник", се случило нещо, което никой от нападателите не бил очаквал. Първо, от вътре се възнесли умопомрачителни виещи звуци. Изведнъж се разразила буря, която накарала новодошлите да изпуснат оръжията си и да отстъпят назад. Невидими сили отблъснали бунтовниците, повалили ги със сила на земята и за секунди окървавили телата им. Някои съседи се втурнали на помощ, но и те бивали пометени от нечовешката мощ. А самият Яким стоял горд пред къщата си, недокосван от бурята, и крещял непознати думи с изключително силен, демоничен глас.

            Вече започнало да се свечерява, когато той тръгнал към центъра на селото. Всички, които разказвали тихомълком тази история се кълнели, че подир него вървели неземни създания. Някои хора ги описвали като духове, други твърдели, че били възкръснали мъртъвци от гробището, трети дори били убедени, че след Яким крачел самият Сатана, заедно с ордата си от злокобни ухилени същества. Повечето хора събрали най-ценния багаж и напуснали домовете си с автомобили, каруци или пеша. Имало и смелчаци, които решили да останат, за да се противопоставят на уродливите сили.

            Милицията била уведомена за страховитото настъпление и органите й пристигнали в селото около полунощ. Според писмените показания на кварталния полицай Атанас Стоянов, Яким, заедно с няколко души, маскирани като страховити същества, гонели възрастни мъж и жена. А зад тях, около главния път, лежали обезобразени тела.

            Стоянов извадил служебния си пистолет и стрелял в Яким, в момента, в който той хванал възрастната жена. Яким имал изражение на хищник, бил целият в кръв, а очите му били червени и сякаш светели. Когато Стоянов застрелял Яким, маскираните същества като в синхрон се хванали за коремите си и се запревивали по асфалта. А щом Яким се строполил бездиханен на земята, всичките същества (които според Стоянов били около дузина) също паднали безпомощни на земята.

            Докладите по случая, съхранявани в архивите на РПУ- Своге, се разминавали от показанията на Атанас Стоянов. Когато милиционерите пристигнали в Долно Камово, намерили всичко на всичко осем трупа, единият от които бил на Яким. Няколко години по-късно Атанас Стоянов разказал на Митко Гошев, че следователите и новинарите умишлено скрили истината за огромната трагедия, за да не се предизвика напрежение. Но Стоянов изтъкнал с тревога и нещо друго. Когато на другия ден, заедно със спецчастите се върнал Долно Камово, около трупа на Яким имало само четири тела и те не били с маски. А след направена експертиза се оказало, че това са трупове на отдавна починали хора. Като доказателство, разследващите посочили множеството осквернени гробове в гробището.

            Никой - дори кметовете на селото и на община Своге - не реагирал, когато във вестник "Работническо дело" и по новините на Първа и втора програма се появила информацията, че "само" седем души са убити в Долно Камово - от внезапно полудял техен съселянин. Според Районната дирекция на вътрешните работи в София-окръг, случаят бил приключен и онова, което жителите на Долно Камово най-малко имали нужда, било разгласяването на истината за зверствата. Ала през онзи злокобен ден над триста души напуснали селото и заживели в Своге, София, Костинброд много други селища.

            Такава е историята, която местните хора разказват на доверените си лица доверени лица, включително и на старши сержант Митко Гошев. По знайни или незнайни причини, полицаят им вярваше. Знаеше, че в тези истории има истина, колкото и да звучат нереално, невероятно. Напълно разбираше страховете на жителите на Долно Камово. Съзнаваше и причините за последвалата злоба у тях, най-вече в мутренските години. Побоищата в местната кръчма бяха жестоки, изнасилванията, престъпленията и проявите на агресия - ежедневни. Трудно му беше да контролира нещата, да озаптява изпадналите в дива ярост камовчани. Едва след време, благодарение на изключителното му мъжество и силен характер, хората започнаха да се съобразяват с него и да го уважават.

            В днешните дни, когато Долно Камово бе в опасност, Митко Гошев отново трябваше да показва мъжество.

...следва продължение...