из цикъл "Смърт"
***
Безшумно се плъзна по пода и се стопи в мрака като дъх от целувка.
Аз се вгледах пред себе си, но нищо не открих, освен блед намек за пълнолуние.
Тогава се заслушах в шепота на прашинките по стъклото и протегнах ръка за сбогом.
Чакаше те дълъг път, Сянко, и аз знаех това. Нали от там се връщах?
Може би аз самата вече се бях превърнала в сянка?
Разперих мислите си като крачета на паяк и бавно пропълзях на стената.
Можех да те уловя в капана си, но имаше ли смисъл?
Сянката не е сянка, ако няма светлина, на която да се вижда.
Както и мракът не е мрак, ако няма сенки в него...