из цикъл  "Смърт"

***

Безшумно се плъзна по пода и се стопи в мрака като дъх от целувка.

Аз се вгледах пред себе си, но нищо не открих, освен блед намек за пълнолуние.

Тогава се заслушах в шепота на прашинките по стъклото и протегнах ръка за сбогом.

Чакаше те дълъг път, Сянко, и аз знаех това. Нали от там се връщах?

Може би аз самата вече се бях превърнала в сянка?

Разперих мислите си като крачета на паяк и бавно пропълзях на стената.

Можех да те уловя в капана си, но имаше ли смисъл?

Сянката не е сянка, ако няма светлина, на която да се вижда.

Както и мракът не е мрак, ако няма сенки в него...