Студено ми е. Замръзвам. Ръцете ми изстиват. Пресъхнах. Няма вече сълзи. Няма го морето, в което се давех по-рано... Това беше най-сладката смърт. Раждах се, за да умра отново. А сега го няма... Няма го и слънцето, което да залезе над това море. Всичко пресъхна. И остана само студът.
Не бях такава. Не съм... Поне ми се иска да вярвам, че не съм такава. Искам да вярвам, че всичко това е един лош сън... Събуди се!... Кошмар, в който на моменти се задушавам... Сякаш някой е седнал на гърлото ми. Трябва да се събудя... Събуди се!...
Има дни, в които почти успявам. Наполовина будна съм и усещам света около себе си такъв, какъвто беше преди, такъв, какъвто го харесвах. И това ме кара да вярвам, че един ден ще се събудя напълно... Но има и такива дни... в които кошмарът е по-страшен от всякога. Мигове, в които самотата те вледенява и те е страх да не се превърнеш в една от онези ледени фигурки и да не се счупиш... защото ако това стане, ако се счупиш, никога няма да можеш да се събудиш... Събуди се!
Студено ми е. Нямам сили да търся огъня, да се сгрея... а ми е така студено. Кога всичко се обърка? Кога оставих студът да скове душата ми... да скове всичко наоколо? Не мога да помръдна. А трябва... Трябва да се движа, да бягам, да се боря... да дишам!... За да успея рано или късно да се събудя... Защото знам, сигурна съм, че това е сън... трябва да е сън... Просто... просто трябва да се събудя...
Събуди се!
© Елица Всички права запазени