Може би моята съдба е да съм плаваща лодка, която никога не акостира, а нейната безбрежна любов е търсенето, пътят, морето.  Скитница във времето. Нереалността на пропуснатите възможности е геният на моя все още ненаписан роман.  Не знам колко незаченати деца имам и колко несъстояли се сватби и разводи притежавам в миналото си, но днес знам, че ме боли само за едно – боли ме за онази Антония, която не изслушвах, която не подкрепях в моментите, когато трябваше тя да отстоява решенията си, която не утешавах, когато сълзите изгаряха със солта си очите ù – тези добри, плахи и меланхолични слънца в една по-благородна вселена. Ако ù бях останала вярна приятелка тогава, какво ли щеше да е различно от сега?

Често се задушавам във виелица от размисли. Къде сгреших и защо? Как можех да постъпя по-достойно? Чувствам се виновна, когато се ядосам на някого, щом подиря справедливост в съзнанието си при очевидно нечестна ситуация. Протестирам срещу нещата, които ме нараняват, а в мен в същото време пуска корени усещането, че съм грешна в гнева и яростта си. После се питам: Защо да съм виновна… защо да се покайвам… Вярно е,  че има Бог, който да съди. Но и Бог ни е дал познанието (всъщност Адам и Ева са го откраднали, но Всевишният все пак ни го е оставил, не си го е прибрал) и това значи, че можем да се възползваме от него, както сметнем за добре.  Да оцениш житейския си опит и да определиш някои епизоди от него за добри, а а други – не и някои актьори за положителни, а други  - не – не е ли и това част от процеса на познанието? Кой ни налага да се самоизяждаме от чувство на вина, когато се разочароваме не по християнски, или по не по мюсюлманси или по будистки? Какво значи да си добър християнин? Да обичаш по предписание ли?

Има само една истина  - ЛЮБОВТА. Но любовта, която се учи, която  се отглежда в нас с внимание и наблюдение на база житейски опит, а не със сляпо доверие на прашни книги, претендиращи да са заветни на по-мъдри от нас сили. Майната им на рекламираните  светини, които се менят с времето и дори променят поляритета на ценностното си значение със смяната на властта. Не съм атеист. Но аз се кланям пред непреходността. Поклон пред  вечната душа и пред всички нейни грешки. Поклон пред уроците на съдбата. Само Бог е безгрешен! А ние сме хора!

Антония може да бъде себе си, може да бъде и другите. Когато ù омръзне да се адаптира към нищото на другите, тя се връща отново при всичкото на себе си. Тихо открехва вратата на стаята с вълшебства и започва да твори – тя е магьосница. В нейната страна на чудесата се случват всички онези сцени от живота ù, в които е „сгазила лука“, но този път сцените са сладки, весели и щастливи… правилни и благословени от светлината. За да е повече време гостенка на фантазиите си, тя ги скатава на уединено място в гърдите  и продължава с тях приключението към правдата и красотата в сънищата си. Понякога си спомня на сутринта как е летяла над реки и морета, високо над върхарите на дърветата, а друг път влиза в дома си от мечти чрез силата на думите, на изповедта и на вярата в листа хартия – достоен неин другар.

Един път копнежът ù по щастие е в рими, друг път в проза, но винаги е искрен, изстрадан, изплакан в послание към нейните читатели, които четат душата ù, а не състоянието на банковата ù сметка, квадратурата на апартамента ù или престижа на длъжността, която заема на работното място. Всеки път, когато някой посети късче от сърцето ù с един прочит дори, тя се усеща по-малко сама и повече потребна на света.

Хората около нея често я титуловат „ненормална“. Преди години ù ставаше криво от мнението на другите, но в последни дни като че ли тази романтична амазонка се гордее да бъде извън нормата. След няколкостотин залеза и изгрева, познанието ù се разшири и тя не доби рентгенови очи, нито - други комикс свръх сили, но рецепторите по кожата ù започнаха да разобличават скритите сигнали на неувереност и страх в същите тези нейни съдници, които всъщност винаги са ù завиждали за лукса да бъде ексцентрична.

Така тя осуетяваше и отчаяните им опити да я затворят в кибритените кутийки, където всеки „здравомислещ“ заживява. Тя осъзна, че на всички тях тайно им се е искало десетки пъти да си позволят малко от нейната ненормалност. Но предразсъдъците им надделяват винаги.

Тогава реши – нека бъде извън порядките, но да не излиза от територията на съвестта си, дори  това да ù коства да бъде изолирана от комфорта на гората от дистанционно управлявани хора.

Може би моята съдба е да съм плаваща лодка, която никога не акостира. А може би тази лодка никога не пуска котва и не спира за отдих по бреговете на Рая, защото в синьото море има безброй удавници, молещи се за заблудена лодка, която да ги спаси от бедствието на неразрешените им дилеми.

Ние тихо и несъзнателно вървим по пътя си, индивидуално начертан за всеки от звездите.

И когато ни се струва, че сме се отклонили от него, точно тогава се превръщаме в съучастници на изпълнението на нечия мисия в живота. А тази непозната нам мисия е всъщност част от нашата собствена, което разбираме, едва след като преминем през тунела на светлината, връщайки се обратно при Създателя.  Всеки носи белега на трудно изпълнимите задачи.

Дългът ни е да сме неразбрани, в повечето моменти от битието ни – самотни, но винаги готови да обичаме. Да грешим, за да ценим повече любовта. Да съжаляваме, за да искаме да вземем правилните решения следващия път. Да бъдем просто човеци, уплашени, но и вдъхновени, разочаровани, но и в порив към нова кауза, вечно търсещи и вечно творящи себе си по свое усмотрение.