Кого сега съдиш, човече?
Старият съдия седна до дънера, не върху него. На земята седна. Облегна се.
Беше си обещал да не пуши. А как му си искаше!
Прочете набързо новините от седмичника в пощата и после го остави до входа за подпалка на печката; наслуша се на радиото, дето бръмчеше вместо умрелия котарак на верандата, сега беше време за него самия. Обичаше на залез да гледа как се рути къщта, как всичко, създадено от неговото време, отива на кино. Каква красота само! Пеят птички, разногласни, краят на юли е, всички са възторжени и някак очакват да се роди – нещото, за което са създадени.
По дяволите всичко това! През юли растат само мечтите – каза си. – И късните череши. За мечтите не беше сигурен.
Беше гневен. Защото не искаше живот на кино. Замижа. Изправи се, тежко и едва-едва. После рязко седна. И се върна някъде. Една елипса го отведе първо в крема на еклерите, които обожаваше като дете, а после отвъд това, към пухкавия крем на миналото... Искрящ като пяната пред нозете му, тази в ...