Това е един много стар мой разказ, който не съм публикувала и реших да споделя...
Той седеше на скалата, а под него с мъртвешки очи го гледаше пропастта. Един самотен облак се луташе по небето, сякаш търсеше нещо, което осъзнаваше, че не съществува.
Той седеше на скалата. Някаква необяснима сила го беше довела тук и нещо неназовимо изпълваше мислите му като лунна светлина – нощта. Един спомен внезапно бе излязъл от своята дългогодишна кома и сега търсеше своя дом.
Той седеше на скалата. Едно малко и обло камъче се отрони и полетя в пропастта. Някой заплака. Скалата? Да, той чу плачъта ù. Тя плачеше за малкото камъче...
Той седеше на скалата. Споменът се вкопчи здраво в мислите му и започна да ги изсмуква, защото беше страшно жаден.
Той си спомни съвсем ясно за онази непозната страст, която дойде неочаквано като буреносен облак и помрачи небето на неговото смирение и спокойствие. Беше преди години. Тя го обичаше толкова силно и той вярваше, че няма по-щастлив от него на земята. Тя го бе ...