Това е един много стар мой разказ, който  не съм публикувала и  реших да споделя...

  Той седеше на скалата, а под него с мъртвешки очи го гледаше пропастта. Един самотен облак се луташе по небето, сякаш търсеше нещо, което осъзнаваше, че не съществува.

    Той седеше на скалата. Някаква необяснима сила го беше довела тук и нещо неназовимо изпълваше мислите му като лунна светлина – нощта. Един спомен внезапно бе излязъл от своята дългогодишна кома  и сега търсеше своя дом.

   Той седеше на скалата. Едно малко и обло камъче се отрони и полетя в пропастта. Някой заплака. Скалата? Да, той чу плачъта ù. Тя плачеше за малкото камъче...

   Той седеше на скалата. Споменът се вкопчи здраво в мислите му и започна да ги изсмуква, защото беше страшно жаден.

   Той си спомни съвсем ясно за онази непозната страст, която дойде неочаквано като буреносен облак и помрачи небето на неговото смирение и спокойствие. Беше преди години. Тя го обичаше толкова силно и той вярваше, че няма по-щастлив от него на земята. Тя го беше избрала измежду толкова по-привлекателни, по-красиви, по-интересни момчета от него. Той не можеше да разбере с какво я бе пленило неговото непоносимо мълчание.  Викаше му се, но мълчеше. Плачеше му се, но мълчеше. Той бе свикнал да мълчи още от малък.

   Мълчеше, когато го питаха къде е неговият татко, защото майка му беше казала, че татко му е убиец. Мълчеше, когато го питаха защо мама никога не се усмихва. Мълчеше, когато децата го сочеха с пръст и викаха: „Това е синът на убиеца”. Мълчеше, когато той отрони своята първа сълза за едно прегазено кученце, а децата му се подиграваха и казваха, че синовете на убийците не могат да плачат и това не е сълза, а сополче. Мълчеше, когато го обвиниха в кражба, мълчеше, когато за първи път го пребиха по-големите момчета...

Мълчеше, когато първата му приятелка, която толкова много обичаше, я погребаха – изнасилена и пребита от един маниак като баща му. Мълчеше, когато на абитуриентския бал никой не искаше да танцува с него - синът на убиеца.

    Мълчеше и сега, когато се разхождаха с нея из планината. Тя го разбираше и за нищо не му се сърдеше, само тя можеше да разговаря с неговото безмълвие. Вървяха за ръка и си говореха със звездите, а луната ги подслушваше... В близката хижа всички вече отдавна спяха, но тя и той не искаха да се прибират още, защото имаше метеоритен дъжд и искаха да го гледат и да се сбъднат техните желания. Изведнъж, незнайно откъде, дотича едно кученце. То тръгна след тях, защото се беше изгубило.  Те вървяха с Нея ръка за ръка, а до тях щастливо махаше с опашката си бялото кученце. Той погали кученцето и неочаквано след толкова години от очите му се отрони сълза. Сълза? И нещо страшно, нещо по-силнo от самия него го завладя.

 „Изтрий сълзата, убий сълзата” – викаше някакъв зловещ глас в него. Имаше нещо, което бе оставил в него татко му и не можеше да се скрие... Нещо силно и злокобно. Нещо по-силно от него, с което той искаше, но не можеше да се пребори.

   „Убий сълзата” – някакъв странен, натрапчив и нахален глас изпълваше ума му, усещаше как го затрупва Лавината на злото и не можеше да излезе от нея. Той си спомни за своята първа детска сълза, за прегазеното кученце. „Убийците и синовете на убийците никога не могат да плачат... убий сълзата... Кученцето - то е виновно за тази сълза. Убий сълзата, ти не можеш да плачеш... Убий кученцето...”

    Някаква непозната страст завладя ръцете му и той изведнъж пусна ръката на момичето, хвана кученцето за опашката, избърса тази проклета и може би последна сълза от очите си и преди още да осъзнае какво прави, замери бялото кученце в черната пропаст.  И тогава видя една истинска, топла, чиста и незабравима сълза в очите на момичето. Тя се отрони бавно и се стопи малка снежинка в топла длан. Той се опита да хване пак момичето за ръка, но нещо му попречи, нещо в нея се беше пречупило завинаги. Тя искаше да му даде ръката си, но не можеше, нещо между тях се бе откъртило и бе отлетяло завинаги в пропастта на неизбежното и неназовимото. Тогава Тя се затича, избяга и той вече никога не я видя.  Търсеше  я навсякъде, но тя бе изчезнала безвъзвратно от неговия свят заедно с неговата жалост.  

После всичко тръгна с някаква непонятна инерция. Бързо си намери друго момиче и незнайно защо той стана ловец и всеки ден убиваше животни.  А другата се смееше и казваше: „Убий тази сърна заради мен, убий тази лисица за, да ми подариш кожата, убий... ”Без да знае защо, той се ожени за другата. Инерцията на живота го завъртя в някакъв вълшебен водовъртеж, той стана един от най-добрите ловци, забогатя от бракониерство и какво ли още не и съвсем забрави за кученцето и за Нея. А в един слънчев и хубав ден другата внезапно го остави и замина за чужбина с друг, по-богат от него.

   Той продължи да убива животни и да подарява кожи на подобни момичета като другата. Много момичета идваха при него и много често ги сменяше. Той си мислеше, че тези момичета са като неговите жертви и не осъзнаваше, че жертвата беше самият той. Не осъзнаваше самотата си и не искаше да погледне истината в очите.

   Той седеше на скалата. Беше същата скала, от която бе хвърлил кученцето и бе станал за първи път като баща му – убиец. Някаква неназовима сила го бе довела тук. Споменът все по-силно го изсмукваше и му тежеше. Споменът за Нея. Той беше толкова хубав и толкова тъжен. Беше се стъмнило вече, а той все още седеше на скалата. И изведнъж се загледа надолу в пропастта. Там някъде дълбоко в нея блестеше едно мъничко езерце като сълза. Нейната сълза? Сълзата на онова момиче, което истински го обичаше. А в тъмното всяка скала приличаше на скелет, сякаш това бяха скелетите на убитите от него животни.

А долу в пропастта малкото езерце още по-примамливо блестеше и все повече заприличваше на нейната сълза, която сякаш го викаше. Той протегна ръце към небето и прошепна своята първа и последна молитва. Едно самотно облаче, осветено от лунната светлина, приличаше на кученцето, което той бе убил. То слизаше все по-надолу към него и сякаш искаше да го докосне с опашката си.

   „Аз съм син на убиец” - закрещя той.

„Никога и никой не ме разбра, че и аз съм човек, че въпреки гена на баща ми, аз бях добър човек. Само Тя ме разбра, но аз я изгубих завинаги...”

„Аз нямам право да плача и аз не мога да плача, защото вече нямам сълзи”...

„Ти трябва да умреш” - закрещя нещо разрушително в него. Той беше толкова самотен и толкова слаб, че започна да повтаря този глас, без да знае защо.

 „Аз трябва да умра” - закрещя нещо разрушително в самия него.

И той внезапно стана и се хвърли в пропастта - там, дето някога бе хвърлил бялото кученце и полетя надолу към малкото езерце, където може би щеше да се слее с нейната Сълза.