Сълзите на една истинска газела

                             (Кратък откъс от „Ловецът“)

При едно от многобройните ми влизания в Сахара, моите хора ми казаха, че един от арабите казал, че в съседния район имало стадо газели и че ако проявявам интерес, мога да отида на лов. Приех не толкова заради лова, колкото заради възможността да видя още един район от пустинята, в който не бях ходил.

Заедно с един арабин, който познаваше отлично тази част на пустинята, с един от новите лендровери тръгнахме още призори  към мястото, където би трябвало да открием стадото газели. Този път, за разлика от “гърмящата” водопроводна тръба(това е друг случай на лов на пустинни зайци в пустинята), имах на разположение прекрасна ловна пушка.

След стотина километра наистина видяхме цяло стадо. Разбира се, още щом ни видяха, газелите веднага побягнаха, а ние  препуснахме с Лендровъра след тях.  Арабина шофираше и то превъзходно, а аз стоях до отворения десен прозорец със заредена, готова за стрелба пушка. Избрахме една от газелите и започнахме да я преследваме. Тя бягаше с около шейсет – шейсет и няколко километра в час, но шофьорът не я изпреварваше, а караше на 30-50 метра  след нея, като ми каза да не бързам да стрелям.

След като пробяга доста километри, тя явно се измори и скоростта, с която бягаше започна да намалява. По едно време започна да сплита краката си, дори падаше, но бързо се изправяше и продължаваше да бяга. Накрая, изчерпала и последните си сили, направо се  строполи на земята. Опита се пак да стане, но успя да застане на колене, след което отново падна и замря. Арабинът спря колата на около десетина метра, а  аз, с пушка в ръка, слязох от колата и тръгнах към нея. Едва дишаше, а цялото й съвършено тяло се тресеше от конвулсии.

Вече бях на една ръка разстояние от нея, когато това прекрасно животно, явно разбрало моята близост, едва успя  да обърне главата си и впери очите си в мен. Но това, което видях… От красивите й големи очи течаха истински сълзи. В тях имаше толкова болка,  мъка и отчаяние, че направо се стъписах.

Гледах очите й и не смеех да мръдна. Явно силите ѝ бяха изчерпани докрай, защото дори не помръдна когато я погалих по главата – само продължаваше да ме гледа и да…плаче.

За най-голямо учудване на арабина, тръгнах към колата. Оставих пушката на задната седалка, обърнах се и продължих да наблюдавам газелата. Очите ѝ продължаваха да  са вперени в мен, както и моите в нея. Арабинът се опита да ми каже нещо, навярно, че сега е моментът да я застрелям, но без да го погледна, с жест му дадох да разбере, че не бива да говори.

След няколко минути газелата, макар и със залитане  се изправи, забави се за миг и побягна. Едва когато започна да се слива с пясъците, казах на шофьора, че сме приключили с лова. Той ме гледаше с недоумение, но посмя да каже и дума.

Все пак, за да не ми е жал, че не съм гръмнал с хубавото оръжие, което ми бяха осигурили, спряхме преди да се приберем и изгърмях патроните по разни мишени, при което точните ми попадения бяха придружени от възторжените викове на шофьора. Когато приключихме, той все пак не се въздържа и ме попита:

“Защо кибир мудирът не застреля газелата?”

Не му отговорих нищо, защото едва ли би разбрал защо не съм го направил. Аз обаче знаех много добре и бях щастлив, че съм постъпил така.

Колкото и странно да звучи, но аз съм убеден, че в дадени ситуации по време на лов, истинският ловец има и истинско сърце в гърдите си, а не само някакъв анатомичен орган.