Сълзите на самотното куче

   Бяха онези соц времена, когато нямаше много, имаше малко, но някак достатъчно да сме щастливи деца.

  Бяхме при баба за лятото в малката  виличка в гората над Панчарево. Всеки ден слизахме за хляб до фурната за два бели за нас и два черни за кокошките. Така ни заръчваше баба, даваше ни две платнени торби да носим и малко стотинки, за да платим. Продавачката се казваше Валя. В моите детски очи беше много красива. Синеока, висока и изправена зад щанда и с много дълга руса коса, вързана на опашка. За мен тя бе смела и сръчна жена, която ловко изтегляше парещите самуни от щайгата и ги мушкаше в торбите ни.

   И тръгвахме нагоре към баба, но за детските ни очи светът беше пълен със скрити чудеса. Всеки път решавахме да поудължим пътя на връщане. А по стръмното с този ухаещ хляб, за къде да бързаш. Чупехме едри залъци от типовия и се смеехме.

  Един ден свърнахме наляво от фурната по павирана уличка, без тротоар, цялата в сянка от  дървета и храсти, които я ограждаха. Беше тихо и тайнствено.  Спряхме пред храсталак и цъфнала шипка. Тя бе наведена над стара кована вратичка, сякаш да я скрие.

 Погледнахме през заврънкулките от ковано желязо, боядисани със зелена боя, отдавна излющена на места. И изведнъж зад нея се приближи старо рунтаво куче с черно бяла вълниста козина, дълги висящи уши и черен тъжен поглед. Бутнахме вратата и тя тежко изскърца. Отвори се. Кучето ни гледаше безмълвно. Веднага отчупих едър комат от черния и му го хвърлих. То, горкото прегладняло го изгълта бързо. Решихме да надзърнем в дворчето и да видим има ли някой. Къщичката беше стара, порутена и със затворени капаци. Явно нямаше никой и то от дълго време.

 - Брей рекохме си - само живее тук.

И решихме всеки ден да минаваме  и да го храним.

 Качихме се горе и баба попита:

 - Деца, защо само един черен?

А очите и се смееха. Знаеше, че сме го изяли по пътя.

 - Утре ще купите три! - заръча.

 После всичко и разказахме.

 - О, знам я тази къща, отдавна е самотна. Мъж и жена са живели, но къде са сега, никой не знае - приключи баба и отиде да довърши гозбата на печката.

  На другия ден кучето ни чакаше зад портата. Веднага я бутнахме и му подадохме комата. Изяде го сладко. А ние гледахме. И изведнъж то се приближи и прегърна голите ми крака. От очите му закапаха едри сълзи. Детското ми сърце се сви от мъка.

  Цяло лято го хранехме и когато наближи 15 -ти септември, помолихме баба да се грижи.

Грижихме се и на следващото лято. По - късно баба почина внезапно и не знаехме какво ще се случи, когато отидем на училище.

  Минаха  много години, кучето отдавна го няма. Улицата е все същата със стари, дълбоко вкопани в пръстта павета. Портичката вече е друга. Вижда се, че къщата е постегната, има други стопани. Но кучето и сега ми липсва, прегръдката му около слабите ми загорели крака, благодарните му сълзи. Иска ми се да го видя отново.

  Сега вече и аз съм баба. Внуците идват на гости. Фурната я няма. Хляба купуваме от супермаркета, навътре в селото( отдавна квартал на София). Ходим заедно на покупки и винаги минаваме по тази уличка, нищо, че удължаваме пътя си. Не мога да не мина оттам и да погледам това дворче, където разбрах какво е да си сам и да нямаш.

  Внуците ми надничат, любопитни и тревожни от разказа ми. В своята къща имат куче и папагал. Внукът ми се грижи за пет кокошки и петел. Растат в съвсем други времена, но знаят, че не само хората плачат. Знаят, че за някой комат черен хляб може да бъде всичко, за друг просто- парче хляб.