Бяха онези соц времена, когато нямаше много, имаше малко, но някак достатъчно да сме щастливи деца.
Бяхме при баба за лятото в малката виличка в гората над Панчарево. Всеки ден слизахме за хляб до фурната за два бели за нас и два черни за кокошките. Така ни заръчваше баба, даваше ни две платнени торби да носим и малко стотинки, за да платим. Продавачката се казваше Валя. В моите детски очи беше много красива. Синеока, висока и изправена зад щанда и с много дълга руса коса, вързана на опашка. За мен тя бе смела и сръчна жена, която ловко изтегляше парещите самуни от щайгата и ги мушкаше в торбите ни.
И тръгвахме нагоре към баба, но за детските ни очи светът беше пълен със скрити чудеса. Всеки път решавахме да поудължим пътя на връщане. А по стръмното с този ухаещ хляб, за къде да бързаш. Чупехме едри залъци от типовия и се смеехме.
Един ден свърнахме наляво от фурната по павирана уличка, без тротоар, цялата в сянка от дървета и храсти, които я ограждаха. Беше тихо и тайнствено. Спряхме ...