Сълзите на самотното куче
Бяха онези соц времена, когато нямаше много, имаше малко, но някак достатъчно да сме щастливи деца.
Бяхме при баба за лятото в малката виличка в гората над Панчарево. Всеки ден слизахме за хляб до фурната за два бели за нас и два черни за кокошките. Така ни заръчваше баба, даваше ни две платнени торби да носим и малко стотинки, за да платим. Продавачката се казваше Валя. В моите детски очи беше много красива. Синеока, висока и изправена зад щанда и с много дълга руса коса, вързана на опашка. За мен тя бе смела и сръчна жена, която ловко изтегляше парещите самуни от щайгата и ги мушкаше в торбите ни.
И тръгвахме нагоре към баба, но за детските ни очи светът беше пълен със скрити чудеса. Всеки път решавахме да поудължим пътя на връщане. А по стръмното с този ухаещ хляб, за къде да бързаш. Чупехме едри залъци от типовия и се смеехме.
Един ден свърнахме наляво от фурната по павирана уличка, без тротоар, цялата в сянка от дървета и храсти, които я ограждаха. Беше тихо и тайнствено. Спряхме пред храсталак и цъфнала шипка. Тя бе наведена над стара кована вратичка, сякаш да я скрие.
Погледнахме през заврънкулките от ковано желязо, боядисани със зелена боя, отдавна излющена на места. И изведнъж зад нея се приближи старо рунтаво куче с черно бяла вълниста козина, дълги висящи уши и черен тъжен поглед. Бутнахме вратата и тя тежко изскърца. Отвори се. Кучето ни гледаше безмълвно. Веднага отчупих едър комат от черния и му го хвърлих. То, горкото прегладняло го изгълта бързо. Решихме да надзърнем в дворчето и да видим има ли някой. Къщичката беше стара, порутена и със затворени капаци. Явно нямаше никой и то от дълго време.
- Брей рекохме си - само живее тук.
И решихме всеки ден да минаваме и да го храним.
Качихме се горе и баба попита:
- Деца, защо само един черен?
А очите и се смееха. Знаеше, че сме го изяли по пътя.
- Утре ще купите три! - заръча.
После всичко и разказахме.
- О, знам я тази къща, отдавна е самотна. Мъж и жена са живели, но къде са сега, никой не знае - приключи баба и отиде да довърши гозбата на печката.
На другия ден кучето ни чакаше зад портата. Веднага я бутнахме и му подадохме комата. Изяде го сладко. А ние гледахме. И изведнъж то се приближи и прегърна голите ми крака. От очите му закапаха едри сълзи. Детското ми сърце се сви от мъка.
Цяло лято го хранехме и когато наближи 15 -ти септември, помолихме баба да се грижи.
Грижихме се и на следващото лято. По - късно баба почина внезапно и не знаехме какво ще се случи, когато отидем на училище.
Минаха много години, кучето отдавна го няма. Улицата е все същата със стари, дълбоко вкопани в пръстта павета. Портичката вече е друга. Вижда се, че къщата е постегната, има други стопани. Но кучето и сега ми липсва, прегръдката му около слабите ми загорели крака, благодарните му сълзи. Иска ми се да го видя отново.
Сега вече и аз съм баба. Внуците идват на гости. Фурната я няма. Хляба купуваме от супермаркета, навътре в селото( отдавна квартал на София). Ходим заедно на покупки и винаги минаваме по тази уличка, нищо, че удължаваме пътя си. Не мога да не мина оттам и да погледам това дворче, където разбрах какво е да си сам и да нямаш.
Внуците ми надничат, любопитни и тревожни от разказа ми. В своята къща имат куче и папагал. Внукът ми се грижи за пет кокошки и петел. Растат в съвсем други времена, но знаят, че не само хората плачат. Знаят, че за някой комат черен хляб може да бъде всичко, за друг просто- парче хляб.
© Люси Атанасова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Благодаря, Мом за коментара и любими.
-
Боже, колко ми е позната тази история. Как ходих за хляб до селската фурна. Само, че двора го заобикаляме понеже живееха хора и кучето им все ни лаеше и налиташе. Как само ми липсват тези безгрижни години.
-
Благодаря, Димитър за оценката на разказа и и за споделеното от Вас.
-
Безценен житейски урок за малкото момиче което сте били
Със сигурност Ви е направило още по добър човек , наистина състраданието за мен е най-силното човешко качество и ... просто Ви благодаря че споделихте . Аз имах подобна история от преди година и половина ... Само че кучето скиташе и се озова в двора ни където имаме кучета . Търсих много време стопанина му но никой не писа, та към ден днешен след като го оставих уж временно в двора на къщата на баща ми ( с право казват че няма по постоянно нещо от временното ) то живее там и ме чака всеки ден към обяд да ида и да се разходим до гората , са му купя храна и да му оправя в къщата ако е разбирал :д Голям приятел ми е иии... Просто реших да споделя мъничка част от нашата история... Като благодарност че споделихте ( и се извинявам ако пиша тук тук тук там като сменящи се декори на сцена просто направих паралел между двете истории и ми стана едно хубаво -
Благодаря, Веси! Благодаря, че се спря при мен😊
-
страхотен разказ, уникална разказвачка и талант. Ще прочета и другите ти произведения, здраве и живот, мила!
-
Илиян, силно съм трогната от оценката за разказа ми. Вашите думи ме развълнувахте и благодаря от сърце. Бъдете здрав и все така добър човек!
-
За нищо, заслугата е изцяло Ваша! За 20 години тук да имам-да нямам 5-6 коментара, но Вашето слово ме докосна и не можах да отмина. Бъдете благословена!
-
Илиян, много благодаря!
-
Велико!!
-
Благодаря, Коста😊
-
Прекрасен разказ, наистина ми напомни за едни други времена. Вярно аз не съм живял чак тогава като в разказа но и 90 години в моето село имаше още фурна и ходехме за хляб. Вдъхнови ме за разказ за това време. Благодаря ти имаш моя глас, и ти пожелавам успех!
-
Благодаря, Васко 😊
-
Върна ме в бабината къща, със усмивка и тъга!!!
-
Благодаря, Жени за милите думи😊
-
Люси, какво хубаво нещо си написала... Нямаше ме известно време и ти ми поднесе една много хубава изненада.
-
Благодаря, DPP😊
-
Зачудих се какво толкова се е диплило под разказа, а то соца
Не видях в текста превъзнасяне по него.
На мен ми напомни за моето детство, за това колко са чисти и милозливи детските сърца, за положителното в живота. Хареса ми много!
И успех, Люси! -
🙂Битката за него ни кара да го ценим, Люси.
Не защото ще умрем от глад, а заради всичкото послание, което носи. От тези преди нас, за тези след нас...
Не ни прави хора днес, дори той не може.
Затова написах сравнението с Библията.
Хубава вечер от мен.🙂 -
Благодаря, Ивита! Хлябът ни прави хора.
-
Благодаря, Миг31!
-
Къде ме върна, Люси?!
Никога не мога да забравя хляба, останал без коричка.
Приличаме си с животните, колкото и възвишени да се мислим, колкото и венци на природата да си присвояваме, където и да полетим...Ако ще до Андромеда...
Прочетох разказа, хареса ми. Прочетох и коментарите.
Мисля, че човек може да стъпи на Библията, за да стигне хляба, но никога на него, за да вземе Библията.
Успех! 🙂 -
Разкошна творба наситена с топъл уют на човечност ! Благодаря! Ходенето за хляб в нашата махала си беше цял ритуал! По селата се работеше мнооого и няма значение , че си възрастен или дете ! В нашето село правеха най вкусният хляб в околията! Майка ми и баща ми се скъсваха да ходят на почивки, сватби, кръщенета , новобрански, сборове и родови срещи! А сега какво ...банани, фалшив хляб (от украйско зърно) фалшиво месо , фалшиви ценности, изкуствени вируси ...тъпи интелектуалци и безкрайно много погребения!!
-
Благодаря, Акеми😊
-
Глас, Люси.
-
Лека нощ на всички! Благодаря за коментарите, дори и за тези, които не касаят посланието на разказа ми. Харуки Мураками-любим и велик за мен писател е казал:"Ако не можеш да го разбереш без обяснения и с обяснения няма да го разбереш"
-
Люси, извинявам се, че ще ползвам коментарното поле, за да "кажа" нещо на khanas (Анани Ананиев). Ако възрастта, която сте посочил в сайта е действителната Ви, когато започна т.н демокрация сте бил на 12 години, тъй че ми е много интересно какви спомени имате от соца и защо непрекъснато противоречите и обяснявате на хора, които са живяли доста по- дълго при предишната система какво е било.
-
И все пак нямаше гладни, нали Анани? А на някои щастливци като мен даже Тоблерон им носеха в края на всеки месец.
-
Кокошките не са ли хора, Анани?! Омесвахме хляба с малко вода и коприва и ушите им пращяха - гълтаха като невиждали и снасяха яйца като гранати.
-
Анани, не съм нарекла хляба дребнавост и си личи от разказа ми.По време на соца нямаше с какво друго да ги храним във вилната зона. Сега внукът ми си храни кокошките по съвсем друг начин. Сега има всичко.
-
Благодаря, palenka! Някои помнят опашки и се чудят за хляба и други дребнавости ...Аз помня кучето и прегръдката му и разказвам на внуците си.
-
Защото децата ще чакат за един хляб повече, баба каза!
За кучето, което живее само. Като във филма с Ричард Гиър, само че там чака стопанина си на гарата, а тука в къщата.
Има едни мили думички: животинка, човещинка. Това разбрах от разказа. И ми се прияде циганска баница.
извинявам се, гледам филм и мислех, че съм написала Р Гиър, добре, че погледнах.
пп
и чета новини, отдала съм се на интелектуален разврат
пп
кривак, никой не го приемал за зле, там дечурлигата играехме на ластик, дама, докато си пазехме ред. В краен случай се месеше у дома. -
И сега ще излезе, че в София през соца е било по-зле от Габрово. Чудна работа. Иначе запасяването в петък с продукти го помня, защото в събота и неделя магазините не работеха.
Иначе хлябът всеки ден пристигаше от хлебозавода малко след като магазина в квартала ни отвореше и беше топъл - първо, второ и типов хляб. Също и киселото мляко. Помня го. А живеехме в краен квартал. В центъра не знам как е било. -
Анани,изобщо не виждам сантимент към соца и не питая такъв. Но , че съм била щастливо дете- не крия. Посланието на разказът е съвсем друго. Спирам с коментара за соца.
-
Чакането по над 2 часа съм го преживял и аз - кошмар, но... нямаше опашки поне пред гюмовете...
Казано без носталгия, просто факти.
Обаче темата не е тази, затова смятам повече да не квакам извън нея.
Извинявай, Людмила, и отново, браво за разказа! -
Кривак, аз съм чакала по толкова за хляб. В София, ж.к. Люлин, всеки петък. Ако не купя в петък за събота и неделя оставахме без хляб. И хлябът не беше изобщо топъл.Чакала съм преди това и за топъл ръчен хляб в центъра на София. Тогава беше топъл, но чакането пък не беше единствено в петък, а всеки път се чакаше да го изкарат. Може би някой друг е чакал тогава за хляб във вашето семейство. Но тези факти за мен не пречат на това разказът да е затрогващ. Честно казано по-голямо впечатление ми направи историята на кучето, отколокото това какъв вкусен е бил хлябът. И сега има вкусен хляб - вероятно за това.
-
В коя част на страната си живял, Анани, че си чакал 2ч. за хляб?
Все едно, аз съм живял на Марс. За банани по Нова Година се чакаше на опашка, ама пък за хляб - не помня такова нещо. -
Анани,и ние чакахме на опашка, но опашката не е повод за разказа. Благодаря,че си го прочел.Уверявам те,че всичко, написано е истина.
-
Благодаря, П.Антонова и Георги!
-
И на мен ми хареса!
В това предизвикателство определено се включиха стойностни творби, което е много хубаво.
Поздрави с пожелания за успех! -
Не знам какви са тук страните на монетата и не ме интересува, конкурсите не ме касаят, но разказът много ми хареса! Типов хляб 15 ст бял 34 или 36 беше, но бяха по килограм. И ги купувахме топли както ги вадеха от фурната.
"Само живее тук"
Успех! -
Благодаря, Надя! Разказът е тъжен, но е истина от първата до последната дума.
-
Разплака ме Люси! А "не са очите ми на мокро място" - Пеньо Пенев.
-
Благодаря, Ина и Ники 😊
-
Много хубав разказ, Люси!
Успех! -
Успех, Люси. Много хубаво си разказала историята- надникнала си в очите на детето, на кучето, на живота.
-
Благодаря, Валя и Безжичен 😊
-
Много хубав разказ, успех.
-
И от мен! Браво!
-
Благодаря, Лина 😊
-
Глас!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
