Плаче ми се... а сълзите не идват. Скрили са се някъде дълбоко в гърдите ми и не издават нито звук. Запасили са раничките си с малки парченца болка и са тръгнали на път. Някъде далеч от мен, към някой друг, който ще си научи урока, ще разбере болката, ще я осмисли.
Колко години минаха? 6? Бъркам се вече. Пресмятам наум всички пъти, когато съм плакала за теб. Помниш ли онзи – първия? Когато четях писмото ти и сякаш четях себе си? Когато те срещнах в душата си? И плачех. Не знам защо... Бях се намерила. А после години наред плачех, защото трябваше да се пусна... Приемането е най-трудното нещо. Да се разделиш с чувствата си, с очакванията, с това, което може да ти даде другият. Да се разделиш с миналото си, с душата си, да я разкъсаш, за да оцелееш....
Плаче ми се, а сълзите ме оставиха. Омръзна им да ме чакат. Омръзна им да ме гледат как страдам. А на мен все не ми омръзва да те търся... И без сълзи, и с половин душа, и пак, и пак.... Плаче ми се.
© Деси Всички права запазени