Борислав се въртеше неспокойно в леглото. Подранилата горещина на юнската нощ му пречеше да заспи, но знаеше, че и това лято няма да успеят да си купят климатик. Издръжката на дъщеря му, приета да учи в Англия, се оказа по-голяма, отколкото очакваше. Вероника беше пълна отличничка и щеше да се бори за стипендия от университета, но за всичко се изискваше време и те с жена му трябваше да се поизмъчат, докато това стане възможно. Сякаш не му стигаше тази грижа, ами в последно време го нападна натрапчив кошмарен сън... Изви главата си над лявото рамо, а то се повдигна рязко и едновременно с нея. Не разбра кога това движение е станало негов тик. Отметна чаршафа и се измъкна тихо през широко отворената врата на терасата, за да не събуди жена си. Въздухът пареше от нагрятото острие на въпроса, който очакване върху него да се стовари тежкия чук на категоричния отговор: Нима наистина беше писано след един месец да умре?! Точно на четиридесет и четвъртия се рожден ден? Кой напъха в главата му тази щуротия? Сякаш го беше прочел някъде, или е чул пророческите думи. Знаеше дори, че ще бъде в автомобилна катастрофа. Не помнеше някоя врачка да му е предсказвала това. Какво се случваше с храбрия човек, за когото се мислеше? Може би е дошло времето да посети психолог и да потърси помощ. Запали поредната цигара, дръпна дълбоко няколко пъти и се запита наистина ли се страхува от този сън. Затова ли не смее да заспи сега? Пак ли ще сънува кошмарите, подгонили го в полето между обърнатите заплашително една срещу друга илюзорни плоскости на Действителността и Измислицата? Никога не беше вярвал в сънища, дори се присмиваше на лековерието, с което хората търсеха някой да им ги разтълкува. Какво го промени така неузнаваемо сега?
Беше излязъл навън само по долнището на лятната си пижама и хладният език на появилия се изневиделица среднощен вятър го близна по рамената. Спъна се в разкования от едната страна дървен праг на влизане от терасата в спалнята и се зарече, че в събота ще отдели време и ще го закове най-после. Отпусна се внимателно до жена си. Знаеше, че Ирина спи дълбоко и едва ли е усетила, че е ставал. Подложи ръце под главата си, затвори очи и се опита да прогони всички негативни мисли. Но тревогите на живота го тушираха отново на тепиха си и станалото вече перманентно притеснение го принуди да се вторачи отново в тъмното. Фирмата, в което работеше, затъваше с всеки изминал ден. Започнаха да бавят заплатите им, а от три месеца ги „хранеха“ само с обещания. Добре, че баща му остави в наследство стария си камион. Това му позволяваше да припечелва по нещо допълнително и да не разчита само на несигурната плащания в завода. Вече се носеха слухове, че той е пред затваряне и предстоят масови съкращения. Откъде щеше да намери сумата, покриваща семестриалната такса на дъщерята? Предишния път беше потърсил помощ от братовчед си, който имаше малко заведение и доказваше, че е взел нещичко от търговския нюх на рода им. Но сега, сега как щеше да излезе от трудната ситуация?
Напъха под бузата хладния долен ъгъл на възглавницата, въздъхна няколко пъти, в опит да се освободи от тежестта на мислите си и отново затвори очи. Упорстваше като човек, решил, че в два по среднощ няма за къде повече да отлага съня си. Дишането му постепенно се успокои и стана почти незабележимо. Прииска му се да се гушне до голия гръб на Ирина и се протегна да я докосне, но усети как нейната половина на леглото започна да се движи и отдалечава като в някакъв неразбираем номер на цирков маг. Напипа нещо, което започна бързо да се нагорещява под пръстите и скоро изпоти целите му длани. Нещото беше кръгло, стисна го още по-здраво и разбра, че в ръцете си държи волана на камиона. Пред него се ширна стръмно надолнище и той инстинктивно отдръпна крака си от педала на газта. Усети, че машината започна да буксува и да затъва така, сякаш е попаднала в тресавище... После изведнъж се освободи от лепкавата паст, готова да я погълне, и се устреми с бясна скорост напред... Камионът се удари с трясък в огромното дърво, изпречило се на пътя и се разцепи на две. Почувства как душата му се издига нагоре и видя кръвта, бликнала след удара. Точно тогава чу отново гласа, прозвучавал десетки пъти през последните месеци: “Аз ти казах, но ти не искаше да повярваш, че тази вечер ти е последната! Утре вече няма да те има на Божия свят, момче! Предупредих те, но ти предпочете да си останеш Тома неверни... Ха-ха-ха...!“ Смехът беше смразяващ като изстиващата локва кръв под тялото му. А преди да тръгне към отвъдното, видя как Ирина тича по белия път и протяга към него тортата, която беше направила за рождения му ден, с горящите върху нея 44 свещи ...
– Бориславе, чуваш ли ме, събуди се, моля те..!
Жена му беше запалила нощната лампа и го побутваше притеснено, а с другата си ръка галеше напрегнатото му лице. Той отвори очи неразбиращо и му трябваше време да излезе от клопката на изтощителния повтарящ се кошмар.
– Пак ли същият сън ти се яви? Казах ти да се обадим на психолога, който ми препоръча сестра ти. Ти не искаш да споделяш такива неща, но докога ще продължава това мъчение? Нека го потърсим още днес, моля те! Като специалист, знае как може да ти помогне, учил е за това човекът! Ето, че и рождения ти ден наближава, нека се опитаме да го отпразнуваме по-спокойни! А, какво ще кажеш, миличък?
Привлече я с изблик на нежност към себе си и зарови лице в червеникавите ѝ коси. Ирина имаше право. Както винаги, рационалната ѝ мисъл откриваше вярната посока и можеше да ѝ се довери. Взел това решение, той се успокои и скоро заспа, без да сънува повече нищо до края на нощта.
* * *
Психологът беше човек на възраст и Борислав от пръв поглед откри голямата прилика между него и починалия си преди години баща. Имаше същите рижи мустаци и проницателни сини очи, с които обичаше да се вглежда в пациента си, сякаш прави рентгенова снимка на преживяванията му. Специалистът успя да отключи вътрешната му забрана за непринуден контакт, превърнал в шперц натрупаната през десетилетията професионална опитност. Не разбра по какъв точно начин го предразположи към себе си и то така, че да му разкаже подробности от младите си години, които не беше споделял с никого досега. Чака цяла седмица, докато се отвори свободен час в графика и успее да го приеме, но веднага разбра, че си е заслужавало.
– Е, разказвай, как мина срещата ти със специалиста? - започна направо и с явна нотка на загриженост в гласа жена му.
– Днес всичко беше с цел да ме опознае и научи колкото се може повече неща за мен.
Знаеш, че не съм от приказливите, но човекът направи така, че аз почти не млъкнах. Имам усещането, че може и да помогне. След няколко сеанса ще бъда по-сигурен възможно ли е това да се случи.
– Аз пък цял следобед четох в интернет и си записах няколко практични съвета от хора, преодолели подобни натрапчиви и плашещи сънища. Нека опитаме и с тях, че то, знае ли човек от какво може да му мине! И да не забравя – половин час преди да си легнеш, трябва да пиеш успокоителен чай. Купих ти няколко, защото ми беше трудно да избера кой да взема. Единият е дори японски, приятелката ми каза, че го препоръчват на курсове по хомеопатия, но нека изборът е твой и пробваме с този, който най-много ти харесва на теб. Знам, че не обичаш да се лекуваш с билки, може би, защото не им вярваш, но обещай, че още тази вечер ще започнеш лечението! Аз ще имам грижата да ти запаря чая, според дадените инструкции. Няма да ми откажеш, нали, скъпи?
Гласът ѝ затрепери неестествено и той усети, че тя е готова дори да се разплаче, от което разбра, че е използвала цялата си женска настойчивост, за да го убеди. Гледаше го влюбено и всеотдайно, но в погледа ѝ откри сянката на страха, който се мъчеше да прикрие. Разбра, че не трябва да упорства и бързо избра единия пакет от билките, с който щяха да положат началото. Докато вечеряха, избягваха тактично да повдигат темата, а после решиха да си пуснат един от филмите, станали им любими още през студентските години.
Ирина имаше навик да става рано, свършваше доста неща, преди да тръгне за работа, но и заспиваше бързо. Така стана и тази вечер, съпругата му не успя да догледа филма и се потопи в сладък сън, отпускайки глава на рамото му. Пренесе я лесно от дивана до спалнята, беше силен и мускулест, в разцвета на мъжките си сили и осъзнаваше, че никак не му се умира „млад и зелен“, както би казала неговата, доживяла 97 години, баба по майчина линия.
Чаят беше запарен, вече напълно изстинал и прецеден. Борислав го изпи послушно, без да е нужно да дава отчет на заспалата си жена. Трудното щеше да дойде после, когато си легне и започне да сънува същия кошмар. Сети се, че от суеверие не отбеляза четиридесетия си рожден ден, но след един месец имаше желание да покани роднини и приятели за предстоящия си празник и да се напие с тях подобаващо. Излегна се до Ирина с мъничко завист, че има такъв здрав и непробуден сън, придърпа с умиление леката завивка над голите ѝ рамене и облегна главата си на горния ръб на таблата на леглото. Многото емоции, както и разговорите с психолога явно го бяха изтощили. Страхът, че ще заспи беше избягал някъде надалече и той бързо се унесе и започна да сънува с лека усмивка на лицето. Този път се видя, че кара стария им фиат, преминавайки през острите завои на планинска местност. Но някаква сърна притича, появила се изневиделица на пътя и, за да не я убие, той наби рязко спирачките... Уплашен подскочи и удари главата си във високата дървена част, на която се беше облегнал.. Разтри мястото след удара и, след като отново затвори очите, легнал вече на своята възглавница, в съзнанието му се разнесе оня, същия прокобен глас: „Хей, човече, запомни, че тази вечер ти е последната! А утре вече няма да те има на Божия свят!“
* * *
Беше започнал да отслабва от това безсъние и от подранилите летни горещини. Но след десетина дни усети в себе си промяна към по-добро. Психологът го посъветва да си вземе две седмици отпуск и да ходи всеки ден при него на сеанси. Вечер пиеше от успокоителния чай, който му купи Ирина. В завода бяха получили нова голяма поръчка от чужбина и изплатиха забавените им заплати. Добри новини идваха почти всяка вечер и от Вероника – тя вземаше с високи оценки семестриалните си изпити в университета и надеждата ѝ придобиваше очертанията на изпълнима мечта. Натрапчивият и плашещ го сън започна да избледнява в съзнанието му и да се появява все по-рядко. Вече не го виждаше в цялост, а само някакви откъслечни фрагменти, които губеха силата на внушението и въздействието си върху него. Така започна последната седмица преди четиридесет и четвъртия му рожден ден.
Телефонът иззвъня и Борислав видя на дисплея изписано името на дъщеря си. В ухото му звънна въодушевеният ѝ глас:
– Току-що разбрах, че наистина ще имам стипендия, тате! Това е направо прекрасно! Знам колко се тревожеше за издръжката и исках първо на теб да съобщя новината! Започнах да работя и почасово като сервитьорка в кафе-клуба на университета. Изплатиха ми вчера заплатата от третия месец, аз си събирах паричките и имам голяма изненада за теб и мама. Да ти кажа ли каква е?
– С какво още искаш да ме зарадваш, Рони? Ти си нямаш представа колко щастлив баща ме правиш, момичето ми!
Нещо в гласа му трепна и той усети как по лицето му се разля подранила усмивка. Тя изпревари думите на Вероника.
– За твоя рожден ден ще ми дойдете нагости и ще го отпразнуваме тук, тате! Не сте били никога в Лондон, нали? Ще пътувате на мои разноски и ще можеш да се увериш, че малката ти принцеса е пораснала! Така и злокобният сън, за който ми разказа мама, няма да се сбъдне! Ще видиш, че това ще бъде най-щастливия ти рожден ден, който и тримата ще запомним!
© Мария Панайотова Всички права запазени