По някакъв нелеп начин свързах появата на онази непозната в бара с Лу Саломе. Нямам представа как се появи в главата ми подобна фикс идея. Определено беше красива и определено нереална, за да имам достъп до някакви илюзии; дори не съм си го представял като възможен вариант. В подобни състояния изпадам, разглеждайки картини на Мане (по-точно Олимпия), на Енгр или блестящите, изпълнени с неистова тъга скулптури на Камий Клодел. Прекалено са ефирни, за да предизвикат нещо по-различно от възхищение, а най-малко сексуални асоциации. Тъгата е много познато състояние при сблъсък с прекрасното, понеже по принцип е недостъпно. При този предварително отказан достъп, без друго се оказваш в ролята на наблюдател. Поради което предпочетох да пусна бариерата. Тази бариера е предохранителна за лудости и илюзии. До тук.

После избягах, после вероятно съм заспал. Или може би се появи отново същата халюцинация – презумпция, че още съм жив. Не каза нищо; мярнах само завесите, които се спускаха зад онези захлопващи се врати, но вече знаех, че е Лу Саломе.

Тя споменаваше разни други неща, от които нищо не помня, защото отвъд тишината на бариерата всички призраци се крият зад паузите и петолинията. Това е една премълчана история с много премълчани страници.

Нямам намерение да последвам Ницше в лудостта, нито Паул Ре в смъртта, защото съм прекалено здравомислещ за подобна развръзка. Дори ужасно здравомислещ.  Но в полунощ след всеки залез на Плеядите чувам песента на Заратустра, когато всички скачащи извори* свалят звезди в сънищата на влюбените. Понеже не мога да си измисля реалност, измислям си сънища. Понеже бързам преди реалността, винаги успявам да догоня измислиците.** Това е моето преимущество и компенсация за всички невъзможности. Лесен начин да си създам душевен комфорт. Когато наоколо се оформят празни пространства и виждам наоколо отдалечаващи се силуети, което значи че призраците са се разбягали, бързам да се потопя в съня. Това го постигам лесно; изработил съм си техника за заспиване. И до сега не съм наясно дали живея в реалността или битувам в съня. Тези сънища си ги рисувам сам; те са предварително планирани. Вероятно съм единствен на света, който е в състояние да го прави. Аранжиментът е по собствен вкус; искам това или онова и то идва. В това отношение нямам проблем, защото около мен винаги е тихо и тази тишина също си измислям сам. Мога да я имам дори, когато наоколо се блъскат тълпи от временно присъстващи.

Понякога имам навих да ходя отвъд и там си намирам приятели, защото в реалността дистанциите са достатъчно непреодолими. Казват, че било лудост и в този смисъл вероятно съм луд, което никак не пречи на здравомислието ми. Тя идеално се комбинира с него. Разбира се, говоря си сам, не само защото разговорът с умен човек е приложим като битуваща реалност. Например, ако трябва да се самоубивам, никога не бих го направил, не само поради своеобразен мазохизъм, но и защото ще се лиша от сънищата. Предполагам, че мъртвите не сънуват и това е една странна хипотеза. С настъпващото утихване по периферията, нещо утихва в душата ми. И става съвсем, съвсем тихо.

Тази Лу Саломе не е същата и не зная какво търси при мен. Виждам я, когато наднича зад завесите и усмивката ù пълзи по стената в обратна посока; това са едни отдалечаващи се усмивки, понеже всяка лудост ги има в изобилие. Красиви и чезнещи. Доколкото си спомням, беше друга и пееше в сънищата на Ницше и Ре, поради което единият полудя, а другият се самоуби. Аз няма да го направя, не само защото ми липсва достатъчно лудост, но по принцип, избягвам подобни драматични крайности. Прекалено са банални.  Всъщност, не ми достига размах и това е отбелязано някъде в приумиците на Бото Щраус – претенции, че в лудостта се изисква размах. Поради недостиг на размах, не мога да пиша и стихове, макар че Рилке, бягайки от своята Лу, едва ли е особено разтревожен от тази моя неспособност.

Но тъй като не бързам за никъде, има вероятност, да стигна на време. Определено нямам представа къде ще стигна. Зная, че където и да е то, никой не ме чака и пристигайки на мястото, ще открия зад кулисите следа от усмивка; тези фантоми винаги се появяват  в дистанцията между Андромеда и Косите на Вероника.

Надничайки в сънищата ми Лу Саломе (онази другата), казва, че ме обича. Подобни декларации съм слушал и друг път и би трябвало да повярвам, защото са по своему невероятни. Приемам философски подобен експеримент не само поради факта, че всяка лудост си има достатъчно очарование, но и защото във всяка философия съществува достатъчно лудост. Това е нещо обратно на констатацията на Ницше, тъкмо поради което никак не е невъзможно.

Но в коридора отекват стъпки и някой чука на вратата. Тя е онази Лу (не същата), която чакам отдавна и която знам, че не съществува. Тъкмо поради което я чакам. Коридорът по принцип е неизменен - отвъд всяка реалност – с безброй захлопнати врати, зад едни прихлупени хоризонти от меланхолиите на Де Кирико с налягали сенки в онази мраморна неподвижност на безумието; те лежат там – виждам ги. Няма такъв коридор и няма такива врати, понеже всички коридори са еднакво студени и вратите – еднакво захлопнати. Усмивката на Лу се плъзва към мен и застава низко върху стената, защото самата Лу е някъде другаде - в онова измерение, където  достъпът ми е отказан. Но не мога да се лиша от вниманието ù, въпреки че съм винаги лишен. Искам да я докосна, но ръката ми пропада в нищото. Леглото до мен е празно и усмивката виси в пространството; няма по-тъжен епизод от една висяща усмивка. Тя не е тук сега и винаги. Онази заобленост на плътта – събрала всички топлици на битието, някак странно се разпада при всяко усилие да я хвана. Така и не продължавам да го правя.

Разговорът между нас би трябвало да прозвучи по следния начин: „Обичам те, желая те” и пр. – такъв, какъвто е разговорът между влюбени – тоест - никога нелишен от баналност. Но няма такъв разговор и няма такава баналност, поради което ужасно ми липсва. Липсващите баналности не мога да компенсирам по никой начин. Понякога е съвсем за предпочитане да се отъркаляш в тревата или да се изпикаеш насред улицата,  ето защо практикувам съвсем друго. Безкрайно съм сериозен и никога не си позволявам волности. Това е причината онази нежна заобленост, придружаваща усмивките да остане недокосната. В състояние съм да проумея бунтовете на Фриц Цорн, който, умирайки, въстава против Бога. Но Бог явно не е виновен за нашите пропуснати мигове.

Но най-досадното е, че тази измислена Лу Саломе все повече започна да ми липсва. Не мога да я материализирам, нито да я заменя с друга, защото всяка подобна замяна ми се представя като обикновен ерзац, който не бих могъл да възприема. Оказвам се в ролята на онзи лудия Пигмалион, който издялан скулптора и се влюбил в халюцинацията си; дори принудил Афродита да му съдейства. Дори се почувствах ограбен, макар че никой не ме е ограбвал. Дори потърсих жената от бара, но когато я намерих, се оказа, че не е същата. Нямаше нищо общо с досегашните ми представи. Явно бях жертва на халюцинация или прекалено объркана фантазия.

„Ти кого търсиш” – попита ме тя, когато я заговорих.

Веднага разбрах грешката си. Досадата си е досада.

„Търся Лу Саломе” – обясних аз – но я няма никъде.

„Аха, значи все пак не е Савската царица.”

И така, провалът е достатъчно очебиен, за да бъде пренебрегнат. Измислям си сън; то е все същият сценарий.  Полетът от тринадесети етаж би бил вълнуващо приключение, ако ги нямаше последствията; това не се вписва в сценария и не е препоръчително. Понякога сънувам полет и се оказва, че някой от близките ми е умрял. Не вярвам в пророчески сънища. Опитът да се преодолее гравитацията е свързан с редица неудобства; приемам аксиоматично, че е така и бягам в друга посока, поради наличие на съблазни от неподозиран характер.

А иначе, тези сънища не са нито еротични, нито музикални. Пробвал съм и едните, и  другите (предимно някога), което не ме направи нито музикант, нито Казанова; резултатът е неубедителен. Напоследък експериментът е със затихващи функции, понеже “духът на Шопен премина през света като привидение***” и зъзнат всички ноти в тишината на петолинията. Което, разбира се, няма нищо общо с цикличните застудявания и усмивката на Лу Саломе.

Надничам в безумствата на Заратустра и виждам тишина. Нощ е.**** Търся Лу Саломе, понеже трудно се приспособявам с разстоянията между галактиките. Намирам следи от нейната липса. Чувам шепот от мълчания и това не е тя. Някой се движи из стаята и това не е тя. Някой ме вика през дистанциите и това не е тя.  Тя е, разбира се, но нямам спомен от полета на совите; чакам я. Събирам всички времена и пространства, защото вселената е още млада. В дъното на тунела нещо се вижда. Влаковете тръгват в обратна посока и гарите са занемели в своята недостатъчност. Има едни диагонални светлини, налягали в тъгата на семафорите. Приветстват ме всички крайъгълни камъни. Пероните трупат мъгли в очите на самотниците. Изгревите са белязани с отсъствия.

Понякога ми се събужда...

*        Ницше

**      Я. К.

***    Франц Лист

****  Ницше  (Заратустра)