Крис се отпусна в топлите завивки. Навън започваше да се разразява буря. Ясно чуваше поривите на вятъра и виждаше нахлуването на отблясъците от далечните светкавици. Утрото щеше да бъде свежо, беше последната му мисъл преди да се унесе.

          Писък на ужас и отчаяно стенание го събуди. Изправи се и седна в леглото, опитвайки се да осъзнае ситуацията. Заслуша се в тишината. Нищо, само поривите на вятъра и приближаващите гръмотевици. Бавно съзнанието му се връщаше от онова полубудно, полуспящо състояние. Явно е бил кошмар“ - помисли си Крис и се върна в топлите завивки. Едва що затворил очи, стенанието долетя отново. Един шепнещ глас молеше за помощ. Гласът беше толкова тих, все едно го чуваше с ума си, а не с ушите. Отново се изправи в леглото. Ето, отново се повтори. Този път ясно долови стоновете, идващи от към кухнята. Запали нощната лампа, обу чехлите и се отправи към източника на шума. Бавно пристъпи в коридора, светна лампата и се загледа в затворената врата. Стенанието се усилваше. Сърцето му биеше учестено, пулсът се беше ускорил и беше почти забравил да диша. Някакъв студен полъх обхвана първо краката му, изкачи се по тялото, докато не го превзе целия. Започна да трепери.  Извади от килера месарския сатър и с бавни движения се пресегна да отвори кухненската врата. Натисна бравата внимателно, но в този миг сякаш някой я издърпа от ръцете му и я удари с все сила в стената. Заедно с шока го удари силната струя на вятъра и капки дъжд. На светлината от коридора успя да види отворения кухненски прозорец. Пое си дъх и сам се засрами от себе си. Явно Ина, съпругата му, го беше оставила отворен преди да отиде за нощна смяна. Опита се да овладее треперенето си и да успокои лудото препускане на сърцето си. Затвори прозореца, взе един парцал и забърса капките по пода и перваза. Посегна да остави сатъра в мига, в който токът спря. Започна да псува наум и пипнешком изрови свещ. Запали я, изпуши една цигара, колкото съвсем да се успокои и реши да си легне отново.

         Бурята вече вилнееше със страшна сила. Гръмотевиците се редуваха една след друга и се забиваха някъде, много близо до дома му, може би в парка отсреща. Вятърът превиваше клоните на дърветата, като ръце на чудовища. Явно беше изморен, за да си втълпява такива неща. Трябваше да си почине, защото утре го чакаше напрегнат ден в кантората. Загаси цигарата, взе свещта и се отправи към леглото. Когато мина покрай банята, реши да се облекчи. Остави горящата свещ на казанчето, свърши си работа и посегна да се измие. Още не беше отвъртял кранчето, когато един неочакван полъх загаси свещта. „Мамка му“ изруга Крис и се съсредоточи върху миенето на ръцете. Внезапна светкавица озари помещението и Крис видя в огледалото срещу него не само своя образ, но и образа на една жена зад гърба си. Извърна се моментално и заопипва празното пространство. Страхът отново се надигна в него. „Помогни ми!“ - този път стенанието се чу някъде съвсем близо до него. Той се притисна панически до стената и направи пълна обиколка на банята- всичко беше познато. Но онези очи? В краткия миг светлина не беше успял да види добре лицето, но видя очите- очи пълни с ужас. Те го гледаха от някъде, преследваха го, беше сигурен, че са тук, в банята, с него. Приклекна ниско срещу огледалото, а писъците се засилваха, вече не бяха просто стенание. Те идваха от огледалото и се забиваха директно в съзнанието му. Обхвана главата си с ръце и закрещя „Спри, спри, спри!“. Нова светкавица. В огледалото вече не беше само женския образ, имаше и един неясен силует, който дърпаше жената за косата, влачеше я по мокрия асфалт. Крис изпита моментална болка в областта на гърба, като от ожулено. Неясната фигура замахна с нож и той усети неистова агония в областта на бедрото. Ето, жената пищеше, протягаше ръце, те излизаха от огледалото, приближаваха се към него, почти го достигнаха и…

         Светлина обля банята, токът беше дошъл. Крис седеше свит като дете в утроба на студения под в банята. Плачеше, а се беше и изпуснал в гащите, въпреки, че се беше облекчил миг преди това. Помещението беше празно, а огледалото отразяваше единствено неговото изкривено от ужас лице. Трябваха му петнадесетина минути, за да се опомни. Пусна душа и се пъхна под врялата вода. Трепереше целия, дали от страх или от студ, все още не можеше да определи. Остави водата да отмие и последните следи от кошмара и я спря чак когато потече студена вода. Наметна топлия халат и седна в хола пред телевизора. Посегна да си налее чаша уиски, но се спря. В кантората беше пил две чаши с колегите и явно беше прекалил. Да, може би този кошмар се дължеше на поетото количество алкохол. Пусна телевизора и се загледа в някаква комедия. Неусетно умората и преживените емоции го надвиха и той се отдаде на неспокойна дрямка.

         „Помогни ми, още не е късно! Помогни! Помогни! Помогни!“-долетелият шепот го сепна. В хола беше тъмно, телевизорът не работеше, явно токът беше спрял отново. Бурята продължаваше да вилнее, а гласът отново се появи. „Няма да стана, няма! Всичко е от проклетото уиски!“ - опита се да се успокои Крис, но писъците ставаха все по-ясни, а призивът за помощ все по-настойчив. „Няма да отида пак там, няма да вляза в банята. Махни се, разкарай се, изчезни“- крещеше обзет от ужас. Придърпа едно одеяло, зави се и потъна дълбоко във фотьойла. Въпреки това усети познатия хлад да го обгръща, усети вятъра, яростните капки дъжд, долови аромата на земя. Гласът крещеше, вибрираше навсякъде около него. В един миг всички врати в къщата се отвориха, а огледалото в банята избухна на милиона парченца, които се посипаха върху него. Въпреки тъмнината, във всяко парченце можеше да види изкривеното от болка лице на жената, грозните рани по цялото ѝ тяло и неясната фигура, която нанасяше безмилостни удари с нож. Изпита болка, агонизираше, видя собствената си кръв да се стича около него. Искаше да стане и да избяга, краката не го държаха. Фигурата не преставаше да кълца жената и с всеки удар писъците замлъкваха, ставаха все по-тихи, а силите му го напускаха. Изтърколи се от канапето и започна да се влачи по пода. Болеше. Крещеше или поне си мислеше, че крещи. Парченцата от огледалото излъчваха неясна сребриста светлина, почти като мъгла. Трябваше да се отдалечи от тях, от гласа, от светлината. В неясните вече образи, видя как силуетът замахна за последен път и нанесе удар в сърцето на жената. Светлината изчезна, гласът замлъкна, болката спря, тъмнина.

         Тъмнината бавно се разсейваше, погледът му с мъка успя да се фокусира. Очи, но този път познати, загрижени очи, не онези студени, ужасени очи от огледалото. Разпозна я, беше жена му.

          - Къде съм?

          - В болница. Всичко е наред, спокойно. Какво се случи?

          - Не знам, странно е. Как попаднах тук?

       - Съседи са те чули да крещиш. Намерили са те да лежиш в коридора между етажите- жена му замълча за миг - Лежал си върху парчета от огледалото ни в банята. Нарязал си се целия, но най-фрапиращо е парчето забито в областта на сърцето ти. За щастие стъклото е ударило едно от ребрата. Ще се оправиш.

       - Не знам как да ти обясня, толкова съм объркан…

     - Не сега, почини си. Лекарите казаха, че имаш нужда от пълна почивка. Ето взех ти вестник и кафе. Аз ще отида да се обадя в работата ми и да си пусна десетина дни отпуск. До скоро, мило.

     Крис целуна жена си и я изпрати с поглед до вратата. Нямаше логично обяснение на снощните събития. Дали не полудяваше? Или просто бе прекалил с алкохола? Връщането към събитията от изминалата вечер му причини главоболие. Реши, че ще го обмисли на по-късен етап. Изправи се в леглото, отпи с наслада от кафето и отвори вестника. Статията на първа страница го шокира.

„Намерен е труп на млада жена в парка на квартал „Люлин“. Тя е убита по особено жесток начин. Смъртта е причинена от прободна рана в сърцето, но преди това са ѝ били нанесени множество прорезни рани по цялото тяло.“

От снимката го гледаха същите онези очи, само че бяха спокойни и усмихнати.