От известно време Чапкъна, старият рибар, осъзна нещо което му убягваше досега. А именно, че не само той, както си мислеше преди, а и всички останали хора по тоя широк свят се клатушкат в огромното море от незнание и несигурност, точно по същия начин, както той с малката си дървена сеферка, една от малкото останали на рибарският кей в селището.

Беше нещо като един по-широк поглед. Много моряци и рибари го придобиват след години прекарани в нищото, и с идването на неизбежната мъдрост, че от теб нищо не зависи.

И тогава започна да съжалява хората.

Те на свой ред, като му видеха раздърпаните дрехи, и неугледният вид, на свой ред също го съжаляваха, и така между него и хората се настани една дружеска атмосфера на състрадание, и търпимост.

Чапкъна обичаше да сънува, а после да разказва това, което е сънувал.

Понякога се събуждаше посред нощ, запомняше докъде е стигнал, пиеше една ракия в тъмното, говорейки си с тъмнината, или на себе си, или на кой знае кого, а после отново заспиваше и продължаваше съня си пак от там от където го беше прекъснал.

Сънуваше цветно, сънуваше виолетово, сънуваше цветове, които не беше виждал, сънуваше жени в които ти се иска да потънеш, сънуваше пристанища където никога не е бил. Сънуваше светове.

А после се чудеше кое е било сън, и кое истина, бъркаше реални спомени със сънищата си, и обратното - сънищата с неща действително преживени, и случили се, и така той заживя в два свята.

Може би това е белега на старостта.

Останалите рибари си го знаеха, че е малко чалнат, но тъй като същото можеше да се каже за всеки един от тях - пройдохите от рибарското селище, с вечният административно неустановен статут, те си го търпяха, и се радваха на компанията си, на вечерите пред бараките, пръснати до кея, на ракията и нарязаният домат за салата след залез слънце, на комарите и прибирането на мрежите преди това.

Те живееха на ръба на земята, на един пясъчен нанос, който можеше да мине както за море, така и за земя.

Те живееха в два свята, с единият крак тук, и с единият крак там, и нито в единия, нито в другия.

Точно както Чапкъна и неговите сънища.

Тая нощ Чапкъна пак беше сънувал.

Но тази вечер Чапкъна не сънува жени и някакви си цветни алегории, а сънува апостол Петър. Отдавна не беше сънувал апостоли, между другото, но като си говореха, Петър още не беше станал апостол, а си беше прост рибар от Бетсаида, и се мъчеше да лови риба в Галилейското езеро.

Ама нито мрежите му мрежи, нито лодката му лодка, а пък и рибата хич я нямаше - да го съжалиш.

Имаше хубава брада, още черна, загоряло лице, и гледаше с добър поглед, леко усмихнат.

Със изгорелите от слънцето дрехи, донякъде прилича на мене, помисли си Чапкъна.

Седяха, кърпеха мрежите пред неговата барака, а навън слънце и жега, и камънак, да се пръснеш.

Огледалото на езерото светеше в далечината, и сякаш имаше и две слънца. Едно от горе, и едно от водата.

Малко подухваше. Това му е хубавото на всеки бряг.

Говориха си за риба, за това онова, за жените, за децата, имаха се.

По едно време Шимон, защото той така се казваше тогава, и още не му бяха лепнали новия прякор, стана от дънера, на който беше седнал за да си изправи кръста.

  -И тебе ли те боли, попита Чапкъна.

   -Уф, и още как, опъна се Шимон, чак му изпукаха кокалите, мамка му и живот...

     - Така е, съгласи се Чапкъна, защото и той вече беше влязъл във вълната на състрадание към всичко живо.

   -Искаш ли една чаша вино, попита Шимон, да наквасим устни.

  -Вино не пия, отговори Чапкъна.

   -Май от него вдигаш кръвно, каза Шимон.

    -Вдигам кръвно, потвърди Чапкъна, дай по-добре една вода.

Шимон се вмъкна в тъмното на бараката, разтрака се и излезе с една кана и две глинени чаши.

      -Виж Чапкън, каза му Шимон, така както се беше изправил и посочи към езерото.

Виждаш ли двете слънца- едното истинското, и едното отражението.

      -Аха, каза Чапкъна, още като дойдох ми направи впечатление.

    -Красиво, нали?

     -Красиво.

      -Едното слънце отгоре, другото отдолу, и ние между тях, Чапкън, ние сме мостове, да знаеш. Тия дето живеем между два свята, между истинското и отражението, и нито в сигурността на единия, нито в удобството на другия, ние сме мостовете, ще знаеш.

   -Азър, за туй ни болят кръстовете, каза Чапкъна вместо "амин", и се събуди.

Странен му се стори тоя сън.

Най-малкото различен, но сънищата са си сънища, има ги всякакви.

Събуди се рано, още беше тъмно, тихо навън, и само гларусите бяха почнали със сутрешните си приветствия.

Сложи греблата в лодката, и отиде да провери мрежите в езерото.

Повърхността на езерото беше гладка, тъмна като кожа, и когато загребваше той оставяше следи като трапчинки по водата. Гребеше бавно и му беше хубаво. Слънцето скоро щеше да се покаже от изток, имаше луна, и той се зарадва, че е жив, че е стар, зарадва се дори на това, че е рибар, и че все още може да се радва на всичко.

Провери мрежата, имаше риба, и започна да я обира.

В този момент той разбра, че има много.

Имаше и себе си, имаше и приятелите си, имаше и своите сънища, дето не знаеше дали са сънища, или са чиста действителност.

Чапкъна запомни и тоя сън и оттогава той започна да говори малко по малко за тия негови сънувани мостове пред тайфата. Изтърваше се, дето се вика.

Смяташе, че те - живеещите между земята, морето, и небето, хора на границата на света, те ще го разберат.

И те разбираха, и се смееха, и им ставаше и тъжно, и весело от историите на неговите сънища, които той така охотно разказваше вечер пред бараката, като някой древногръцки прорицател, застанал там на брега в изтърканите си дрехи, между двете залязващи слънца.

Само дето му смениха прякора и от Чапкън го кръстиха Моста.

Но той не се сърдеше, защото това Чапкън и без това вече не отговаряше на новото му отношение към живота.

Чапкън, разбойник, той беше преди.

Сега беше стар и добър.

А пък те и Шимон прекръстиха на Камък, ама и той не се сърдеше.