Сутрин, когато слънчевите лъчи пронизваха стъклото на прозореца и галеха нежно челото му, ревнивата Муза го будеше. Усмихваше се топло и пъхваше писалката в ръката му. После му шепнеше тихи слова. Тя го обичаше много силно и се страхуваше да не го загуби. Живееше за него.

За студента Музата беше необходимост, защото благодарение на нея светът му ставаше все по-пъстър с всеки изминал ден. Той дори не се и замисляше какъв би бил животът му без нея. Тя винаги беше до него, а думите й бяха като въздух, чрез който диша светът му.

Един ден Музата се разсърди на студента, защото се бе усмихнал на дъждовните капки, които се надпреварваха да го целуват, и го остави да се скита сам, а тя се прибра вкъщи.

Тези нейни сърдения бяха чести и тя знаеше, че той не може без нея, че ще се върне тъжен и отчаян, за да слуша приказките й.

И Музата го чака дълго, но той не се прибираше. Тя кръжеше из стаята, търсеше го сред завивките, пъхна се между дрехите му в гардероба и все поглеждаше към писалката с умиление.

Минаваше полунощ, когато ключа се завъртя в ключалката. Музата чакаше с трепет лампата да освети лицето му. В този миг го чу да се смее. Сърцето й се сви, когато след неговия смях чу чужд, непознат, женски...

Студентът наля чаша вино на девойката и Музата гледаше как той въвежда непознатата в своя странен пъстър свят.

Музата крещеше и плачеше. Кръжеше около студента, но той вече не я чуваше. Беше вслушан в приказките на момичето за чудните места, които неговият странен свят не познаваше.

Ревнивата Муза го обичаше твърде силно. Нежното й сърце не можа да понесе безразличието на студента и се скъса на две. Едната половина падна в чашата на младежа и той я отпи заедно с виното. Взе писалката и започна да пише чудни истории за непознати места. Другата половина момичето вдиша с дима от цигарата си. Погледна към студента и вече знаеше, че го обича. От днес живееше за него.