~Глава първа~

Безименната

Всичко беше тихо. Кристалните води на езерото стояха неподвижни, сякаш замръзнали във времето, отразявайки разперените клони на дърветата над себе си. По небето се гонеха множество бели облачета, които съвсем не предвещаваха буря или каквото и да е било.

- Хмм. – рязкото нарушаване на тишината накара някаква птица от близкото дърво да отлети уплашено. Мъжът се размърда на мястото си, поставяйки дълга тояга върху кръстосаните си крака, и отпусна отново ръцете си върху тях, без да отмества поглед от обекта на вниманието си. – Днес май ще вали. – очите му се присвиха леко срещу момичето, което продължаваше да стои неподвижно на ръцете си върху дървото, което плуваше свободно във водата, и той се подсмихна. – Съгласна ли си с мен, Шана?

Тя се размърда внимателно, извивайки се предпазливо, за да може да погледне за един кратък миг небето. Бързо се върна в предишното си положение, а лактите й се изпънаха точно преди да изгуби равновесие.

- Не мисля, но на това място винаги може да завали, дори и при липса на едно облаче. – отвърна тя след няколко мига, отново неподвижна. – Колко още трябва да стоя така?

- Колко още можеш да стоиш? – изсмя се мъжът, а момичето затвори очи.

- Не особено дълго. – изпъшка тя. – Изтръпнаха ми ръцете.

Старецът се засмя отново и отвърна от нея очи, заглеждайки се някъде встрани. Минутите се нижеха бавно, а ръцете на момичето трепереха все по-силно. Леки вълнички започнаха да се появяват около дървото във водата, образувайки уголемяващи се кръгове по цялата му кристална повърхност.

Неочаквано едната ù ръка поддаде, тя загуби равновесие и въпреки опитите си да се задържи над водата, цопна шумно в нея, хвърляйки пръски чак до брега. Когато се изправи закрачи бързо към плиткото, отмествайки дългата черна коса от лицето си. Излезе на брега, цялата подгизнала и с прилепнали по тялото дрехи,  а старецът вече се бе изправил и се бе подпрял на тояга си с усмивка.

- Какъв бе смисъла на днешния урок, Учителю? – въздъхна тя, изстисквайки косата си, а след това и дрехите, доколкото бе възможно.

- Търпение. – отвърна той със спокойния си глас. Светлосините му очи я гледаха топло, някак прекалено задълбочено, прекалено разбиращо. Сякаш знаеха и виждаха неща, за които никой друг не подозира. – Постоянство и упоритост.

- Как стоенето с главата надолу над езеро ще спомогне за търпението или постоянството ми? – повдигна вежди Шана, тръгвайки след него по пътеката, покрита с ниска трева и разхвърляни безразборно храсти.

- Всичко с времето си, Шана, всичко с времето си. – с въздишка отвърна той, вдигайки за момент глава нагоре, след което я извърна към момичето. – Помниш и какво ти казах онази вечер?

Момичето престана с опитите си да изстиска и последната капка вода от блузата си, и срещна погледа му. За момент се вгледа в светлите му, бездънни очи, в бледата, набръчкана кожа и сивата, вързана на опашка коса, и накрая сви рамене.

- Помня всяко нещо, което си ми казвал някога. – лекото повдигане на едната му вежда я накара да извърти очи и да се подсмихне. – Да, да, помня и че ми каза, че съвсем скоро нещата ще се променят. Съвсем скоро ще свърши живота ми такъв, какъвто го познавам. – той кимна бавно, без да продумва. – Какво не ми казвате, Учителю? – въпросът ù не го изненада, той дори не трепна, просто се усмихна. – По какъв начин ще се промени? Към добро или към лошо? Какво се предполага, че трябва да направя аз?

- Твърде много въпроси задаваш, Шана. – нищо в начина, по който говореше, или начина, по който се движеше, не се бе променило, но момичето усети нещо различно в това как думите излизаха от устата му. – Хайде, - той се извърна неочаквано към нея и ù се усмихна, поставяйки ръка върху рамото ù. – Трябва да се преоблечеш, а после ще вечеряме. След това ще получиш отговор на някои от въпросите си.

Очите ù се разшириха от изненада и тя кимна бавно, твърде заета да си припомня множеството неща, които искаше да узнае. Почти не бе забелязала, че дърветата бяха оредели и двамата вече приближаваха малка къщурка, над която бяха разперили клони няколко от по-високите дървета. Беше на един етаж, дървена, с равен покрив, върху който Учителят често я караше да стоят с часове, правейки някакво упражнение или говорейки за едно нещо или друго. Любимото ù място обаче беше навеса отпред, където около дървените греди, които го поддържаха, се бяха увили дълги зелени растения и съвсем наскоро сините им цветове бяха цъфнали, превръщайки предната част в най-красивото и уханно място наоколо.

- Аз ще приготвя вечерята, иди се преоблечи. – старецът я потупа леко по рамото и без да чака отговор започна да изкачва стълбичките, подпирайки се на тоягата си. Шана го последва бавно, спирайки се до една от колоните и протягайки ръка да докосне мъничкото цветенце. Наведе се към него и вдиша от аромата му, усмихвайки се леко. – Шана! – чу се гласът на Учителя отвътре и тя се засмя тихо, хуквайки към вратата. Когато влезе в малката стаичка, се зае да се съблича, захвърляйки мокрите дрехи на облегалката на дървения стол в ъгъла. Извади друг чифт от раклата до леглото и се зае да ги облича.

            Когато влезе в съседната стая, малко по-голяма от нейната собствена, мъжът вече се бе настанил на земята до кръглата масичка, върху която вече стояха две чинии и голяма купа с похлупак. Шана се седна мълчаливо до него и го погледна.

- Да започваме? – предложи тя, опитвайки се да разгадае погледа му. Той просто кимна.

Вечеряха в мълчание, както винаги, и когато свършиха и момичето раздигна масата, старецът вече се бе настанил под навеса върху една грубо скована дървена пейка, и гледаше отнесено пълната луна, която осветяваше цялата поляна пред къщичката.

Когато Шана се присъедини мълчаливо към него, настанявайки се на парапета до покритата с цветя греда, той се размърда и насочи вниманието си към нея.

- Прекрасна вечер, нали момичето ми? – попита той, все още гледайки нея. Шана за момент стрелна с очи обсипаното със звезди небе и кимна. – Опасявам се, че това е последната ни вечер заедно. – думите му я накараха да се извърне рязко към него, ококорила очи, и да отвори уста, без да успее да изрече и дума.

- Защо? – успя да каже накрая. Изправи се и пристъпи към него, настанявайки се на свободното място на пейката.

- Така трябва да стане, Шана. – той се усмихна топло, поставяйки ръката си върху нейната и продължи, премествайки поглед към редицата тъмни дървета в далечината. – Когато те взех с мен съвсем малка, знаех, че един ден това ще стане. Моята задача бе единствено да се погрижа да си добре и да си подготвена да поемеш по пътя си. – момичето мълчеше търпеливо, без желание да го прекъсне. Беше чувала тази история много пъти, но сега щеше да бъде различно. Щеше да бъде за последно. Защото той никога не я бе лъгал, не се бе шегувал с нея за такива неща, нямаше и да го направи. – Всеки един наш урок, всяка една моята дума или отговор – всичко това е било изказано или направено с причина. Ако си ме слушала внимателно и си усвоила всичко, което съм те карал да правиш – ти си повече от готова. – той направи нова пауза, отдръпвайки ръката си от нейната и отпускайки я в скута си. – Утре сутринта ще напуснеш завинаги околностите на Кристалното езеро, Шана, и ще заминеш за Тенар. Ще потърсиш тамошния храм на Вита, или по-точно ще потърсиш Дира. Тя ще погрижи за безопасния ти път до главният храм на Вита в подножието на планината Шантан. Утре призори ще намериш всичко необходимо за пътя си до вратата.

- Но, Учителю, защо не дойдете с мен? – наивно попита тя, карайки го да се усмихне насреща ù. Сухата му, леко набръчкана ръка погали леко бузата ù и тя сведе глава.

- Това е последната ми вечер тук, малка моя. – отвърна тихо той. – Съвсем скоро Адин ще ме прибере и ще се срещна с богинята Майка. – Шана вдигна рязко глава и го погледна невярващо. Старецът остави ръката си да се дръпне от лицето ù и стисна нейната. – Няма смисъл да тъжиш, Шана, това е повод за радост! Какво по-голямо щастие от това да прекарам живота си, учейки теб, а след това да се събера в едно с богинята Майка? Хайде, усмихни се! Радвай се за мен!

            Шана направи опит да се усмихне, но не успя съвсем, затова просто сведе поглед към земята и въздъхна. Наистина след утре нищо нямаше да е такова, каквото беше преди.

- Обеща ми отговори. – след няколко минути мълчание се обади тя. – Ще си изпълниш ли обещанието?

- Разбира се. – засмя се той. – Но внимавай много как задаваш въпросите си, Шана. Внимавай какво питаш, за да не останеш разочарована от отговорите, които получаваш.

            Няколко мига тя го гледаше, обмисляйки както думите му, така и своите, и накрая попита:

- Как е истинското ми име?

- Истинското ти име е така, както го чувстваш. – усмивката му се разшири. – Така, както се наричаш сама. Така, както те наричат другите.

- Това не е отговор на въпроса ми. – тя скръсти ръце и го погледна настоятелно. – Имам някакви спомени за времето, когато са ме наричали с друго име, но не мога да си спомня точно как.

Старецът се усмихна доволно, кимвайки одобрително.

- Забравих колко ранни са спомените ти. Малко хора изобщо си спомнят времето преди да проходят, а ти имаш отпреди това. Но добре. Наричаха те “Безименната”, “Онази, която няма име” или “Онази, чието име никой не може да знае”. – Шана се намръщи срещу него, стискайки устни.

- Но това е безсмислено. Дори да сте ме намерили пред входа на храма, оставена в кошница, защо точно “Безименната”? Ето че ти си ми дал име, защо тогава са решили да ме нарекат така? – въпросите излетяха от устата ù преди да ги е осмислила и старецът се усмихна насреща ù.

- Защото никой никога няма да узнае истинското ти име. Хората наричат с имена нещата, които познават. Небе, земя, човек. Все неща, които са им известни, които са опознали и наименували. Ти никога няма да бъдеш наименувана с истинското си име, защото никой никога няма да узнае същността ти. Никой не е способен да я разбере.

- Всяка жрица или жрец има име. Защо аз да нямам? Аз дори още не съм такава! – възкликна тя объркано. Изправи се на крака и заснова напред-назад, кръстосвайки ръце пред гърдите си. – Какво не ми казваш?

- Казах ти всичко, което ме попита. – отвърна със спокоен глас той. – Това, че отговора не ти хареса, не мога да променя. Предупредих те.

- Какво трябва да направя когато стигна в храма? За какво всъщност отивам там? – продължи тя, преструвайки се, че не е чула забележката му.

- Ще влезеш в храма на Вита и ще вземеш символите ù. Ако успееш, значи си наистина тази, която си. – Шана се спря на място и го погледна с леко стиснати устни. – Ако не ти позволи, ще излезеш и ще трябва да избираш – да останеш там и бъдеш нейна жрица или да напуснеш и да започнеш някъде живота си като обикновена жена.

            Настана продължително мълчание, през което двамата се гледаха, и накрая Шана му обърна гръб, впервайки поглед в обграждащите ги дървета. Лунните лъчи ги осветяваха леко, карайки ги да проблясват на моменти, когато се отразяваха в повърхността на насъбралата се в листата им вода. Мястото с право си бе наречено Кристалното езеро. И денем и нощем всичко изглеждаше така чупливо, така нежно и красиво, сякаш наистина бе кристално.

- Не бъди такава, Шана. – обади се зад нея гласът на мъжа. – Не искаш да се разделим с обърнати гърбове, нали? Хайде, помогни ми да стигна до стаята си. Имам да ти дам още нещо.

Момичето въздъхна едва чуто и се обърна, пристъпвайки мълчаливо до него. Помогна му да се изправи и го повече навътре в къщата, към вратата на стаята му. Бутна я с една ръка и тръгна през сумрака навътре, намирайки края на леглото без особено усилие. Остави го да седне и се върна да вземе свещта от масата, за да запали фенера до прозореца му. Когато го направи, той продължаваше да си седи на леглото, но до него стоеше полуотворена някаква дървена кутия.

Когато забеляза, че тя се е загледала в кутията, той се покашля и потупа мястото до себе си. Шана побърза да се подчини и го загледа в очакване. Той отвори капака на кутията, оставяйки го встрани, и извади от вътре тънка сребърна верижка, на която висеше някакво странно украшение. Сребърната му повърхност се извиваше в различни дъги и завъртулки, толкова фино изработени, че спираха дъха, а в самия му център имаше някакъв син камък, който изглеждаше почти като истинско око. Цветовете му се преливаха толкова естествено, че Шана едва се въздържа от желанието си да протегне ръка и да се увери, че това всъщност не е истинско.

И въпреки цялата му изкусност, нежната му красота, украшението беше съвсем мъничко.

- Прилича донякъде на символа на Вита. – отбеляза възхитено Шана, без да отделя очи от него.

- Точно така. – усмихна се доволно мъжът, откопчавайки сребристата верижка. – Но не е абсолютно същия. Беше в кошницата, в която бе открита. – Шана най-сетне вдигна очи, за да го погледне и примига озадачено. Той се усмихна на физиономията ù и ù направи знак да се обърне. Повдигна леко косата ù, при което тя бързо я прехвърли през рамо, и закопча верижката около врата ù. Потрепващите му ръце се отдръпнаха и той я изчака да се обърне, свела поглед към символа.

- Какво е? – попита накрая тя.

- Само ти би могла да кажеш. – отговори ù той, връщайки капака на кутията на мястото му и подавайки я на момичето. Тя я остави на земята до леглото и му помогна да си легне, докато той я следеше с отнесен поглед как духа пламъчето на лампата и стаята потъва в тъмнина.

-Учителю? – Шана се бе приближила до леглото му, разчитайки единствено на слабата лунна светлина, навлизаща през един от прозорците, и после бе приклекнала до него, докосвайки с пръсти ръката му. – Наистина ли ще си отидеш или го каза просто, за да тръгна?

Известно време не получи отговор и стреснато се зачуди дали да не запали отново лампата и да провери защо не ù отговаря, когато накрая тихият му глас я накара да се отпусне от облекчение.

- Съвсем скоро ще се срещна с Вита, момичето ми. Може би не утре, а на следващия ден. Но ти трябва да заминеш. Обещай ми, че утре при изгрев слънце ще напуснеш това място, без да се обръщаш.

- Аз…

- Не бива да се колебаеш, Шана! Такава е съдбата ти! – порица я меко той.

- Да, Учителю! Ще го напусна! – въздъхна примирено накрая.

- Добре тогава. Сбогом, Шана, и на добър път! Не се обръщай назад! И помни всеки един от уроците ми!

            Шана стисна силно очи за миг, възпирайки сълзите си и усети как той стисна леко ръката ù, след което я дръпна, отпускайки я върху гърдите си. Очите му се затвориха и той се усмихна, а момичето се изправи и се насочи към вратата. Спря се за миг на прага ù, отваряйки уста, но в последния миг се отказа и излезе, затваряйки след себе си.

*  *  *  *  *

      На другата сутрин Шана се събуди малко преди изгрев слънце и тихо се зае да се облича и да събира малкото вещи, които щеше да вземе със себе си. Когато нещата й най-сетне бяха събрани в стара, но все още читава кафява торба, тя открехна вратата, стараейки се да избегне скърцането на пантите, и се промъкна в съседната стая. Входната врата беше открехната и първите слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха през процепа, падайки точно върху нещата, които Учителят ù бе обещал, че ще я чакат на сутринта.

      Приближи се и приклекна до тях, проверявайки ги. Храна, някои принадлежности за приготвянето ù, някаква синя пелерина, която не бе виждала преди и писмо, запечатано с червен восък. Върху писмото имаше и бележка.

     “Когато пристигнеш в Тенар и намериш храма на Вита там, дай това писмо на жена на име Дира, тя ще се погрижи за по-нататъшното ти пътуване.

Ще намериш кон, завързан за едно от дърветата отвън.

Пази се и не забравяй на какво съм те учил!”

      Шана остави бележката настрани, стискайки силно устни и прибра внимателно писмото в торбата си, след което се изправи и я преметна на гръб. Хвана с дясната си ръка другата и се огледа за последно, с ръка на дръжката на вратата. Помещението си оставаше тихо, подредено, вратата, водеща към стаята на мъжът, който я бе отгледал от бебе, си стоеше затворена, а той самият може би бе заспал вечния си сън зад нея. Нещо, в което тя нямаше право да се увери, защото бе обещала. Още откакто бе станала достатъчно голяма, той я бе накарал да обещава отново и отново, че когато дойде времето, тя ще тръгне, без да се обръща и без колебание. И тя бе обещавала всеки път, че ще го направи.

      И времето бе дошло. Времето да изпълни обещанието си.

      Открехна вратата и излезе под навеса, присвивайки очи срещу слънцето, което бе започнало да се подава едва-едва иззад дърветата. Сините цветчета изглеждаха някак повехнали, натъжени от заминаването ù, като самата нея. И въпреки това – все така красиви и уханни.

      Шана слезе по стълбичките и се огледа, за да забележи завързания за едно високо дърво кон – оседлан и нетърпелив за път, ровещ с копито в зелената трева и пръхтящ постоянно.

      Когато тя се приближи до него и остави торбите на земята, животното вдигна глава и я погледна с огромните си черни очи, изцвилвайки предупредително. Шана протегна бавно ръката си, позволявайки му да я подуши и внимателно се пресегна да погали гривата му. След няколко минути животното вече стоеше по-спокойно на мястото си и търпеливо я изчакваше да нагласи товара на гърба му. Накрая тя пъхна крак в стремето и се покатери на гърба му, учудвайки се от сигурността на движенията си. Не бе яздила от много дълго време, но сякаш това нямаше значение.

      Сръга леко коня в хълбоците и той запристъпва нетърпеливо напред, отдалечавайки я завинаги от къщата. Едва в началото на широката пътека, криволичеща през дърветата на север от езерото, тя дръпна юздите на животно и се извърна назад, вглеждайки се за последно в дървената къщичка. Слънчевите лъчи вече огряваха навеса и сините цветчета изглеждаха сякаш по-ярки от всякога. Никога не бе мислила какво я очаква след като напусне това приказно място. Не мислеше, че дори ще го напусне някога. И ето че сега бе време да поеме по нов път, по непозната пътека, без да знае какво я очаква дори на първия завой.

- Хайде, конче. – въздъхна накрая тя, извръщайки поглед към пътеката и сръгвайки отново животно. – Да вървим да посрещнем съдбата си.