Сърничката
Малката сърничка още помнеше сълзата в окото на умиращата си майка. Ловец я уби и отнесе. Бяха още топли дните. Беше научила от майка си къде тревата е най-сочна, къде водата е най-бистра. Но стана студено. Все по-трудно се намираше храна. Все по-самотна се чувстваше и по-често лежеше на поляната, където загина майка ù.
Милата малка сърничка... Един ден усети, че силите я напускат. Дойде и легна тук. Като че ли майчината сълза я топлеше... Заваля сняг. Заспа. Не усещаше нищо. Събуди се от топлина, от докосване на нещо меко, от непозната миризма се събуди. Лежеше до камината на един дом. Галеха я ръцете на малко момиченце. Свикна с милувките на тези ръце. Скоро вече вървеше в стъпките на детето. Хранеше се от ръцете му. Вярваше му. Обичаше го. Всички хора не бяха лоши.
Зимата отмина и един топъл ден момиченцето я целуна, погали я и я пусна на свобода. Гората я прие, сякаш я чакаше.
Тревата, водата, поляната бяха същите. Животът продължаваше. А тя, тя беше пораснала млада сърна.
Често излизаше на края на гората. Виждаше момиченцето, което маха за поздрав.
Днес дойде пак, но не беше сама. Доведе и малкото си сърненце. Искаше да му покаже спасителката си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Харита Колева Всички права запазени
