Слабостта, с която ги обичах

   Пишех за тези, които нямах, със слабостта, с която ги обичах. Създадох им образи, които те нямаха. Рисувах ореоли от думи. Светлина обливаше имената им. Красота капеше от всяка частичка, с която ги бях градила.

    „В друго време и в друг свят” може би щяха да бъдат мои – със слабостта, с която ги обичах. Може би и аз бих била тяхна... Аз ги бях измислила и като такава можех да бъда единствено тяхна... създателка, създателка на същества, които могат да говорят, виждат и чуват, но не и да бъдат реални така, както бяха написани, изживяни и дълго копняни.

   Аз повярвах в техните лица – със слабостта, с която ги обичах. Повярвах на думите си дотолкова, че те бяха неоспорима истина за мен. Повярвах в качествата, които сама им измислих. Повярвах в цветовете на очите им, в силата на любовта им, в бездействащите им думи...

    И пътищата пред очите ми се сляха – със слабостта, с която ги обичах. Нямах нищо истинско. Измислих си романи, в които да живея. Измислих си хора, от които да черпя вдъхновение. Измислих си тъга, за която да пиша.

     А тях никога не ги е имало другаде. И само в буквите на страниците ми живееха със слабостта, с която ги обичах.