Най-накрая и аз се сдобих със собствен апартамент. Заветната панелка – една от десетте най-разпространени мокри соц-мечти навремето – вече е моя. Вярно – гарсониерка, но кой ти я дава! Като ми писне да се правя на социално животно, заключвам се и после с войскови подразделения не могат да ме изкарат оттам. Вътре мога да си излудявам колкото си искам.

И тъй, седя си значи пред  TV-то, белким стане чудо и обявят 500%-но повишение на заплатите, когато на вратата се звънва. Още няма 20:00 часа, така че се предполага, че още не е започнало работното време на серийните убийци, изнасилвачите-рецидивисти, обирджиите и други там разни приятни хорица. Ето защо отварям, нищо неподозираща.

Насреща ми – мъж, обаче на светлинни години от образ, който да ме накара да се усмихна мило. И още преди да съм си отворила устата, този тип ме закарфичва със странен въпрос:

„Извинете, колко крушки имате в хола?”

А стига бе!

По инерция отговарям:

„`Ми... три.”

„А колко от тях светят в момента?”

Взех да мигам на парцали и да се чудя. Помислих си, че човекът вероятно е луд, а като си знам късмета – при всички случаи е и опасен. И тъкмо започвах да мятам погледи наоколо за нещо тежко и евтино, с което да го светна, ако случайно прещрака съвсем, когато той най-сетне благоволява да ми обясни, че бил съседът ми от горния етаж. Докато се прибирал, му се сторило, че у тях свети, и го стегнало шубето. Така си е – шубето е голям страх! Даже Булгаков го е осъзнал, но той смята и, че е порок. Аз не съм толкова крайна, ама пък минавам за млада още. Предполага се, че тепърва ще се запознавам с човешките пороци.

Засега обаче се запознавам само с тези на комшулука.

Рано на следващата сутрин ме събужда кански писък. Или някой го дерат жив, или току-що е намерил цялата си фамилия в банята, зверски изклана от неизвестен психопат. Скачам и хуквам към вратата така, както съм си - по гащи.

Оказва се комшийско хлапе от долния етаж, на което никак, ама никак не му се ходи на училище и явно държи всички в радиус от два километра да го разберат. Майко мила! Къде са сега братята американци да чуят това?! Звукови оръжия ли, човече! Е..м ти оръжията! Те това тука му е майката. Пусни го да вресне из Близкия Изток и да видиш как Осама бин Ладен сам ще се моли на Буш да го окошари! Майката на изчадието обаче проявява тотално неразбиране към проблема, обърсва на отрочето си два мераклийски шамара, та поне да реве с основание и го натъпква в асансьора, скърцайки със зъби. Те това е възпитание! Започвам да си спомням защо нямам деца.

И, докато обмислям на прага този проблем, от съседния апартамент надниква дребен, прогресивно оплешивяващ тип с налудничав поглед, в който свети стряскаща амбиция.

„Съседке, да сте ми виждала пижамата?”

В един идиотски момент започвам сериозно да се съмнявам, че най-малкото ме е треснала зверска амнезия. Обаче тоя наистина не го познавам, пък и хич не мяза на някого, който ще ме заинтригува дотолкова, че да поискам да видя пижамата му, все едно колко водки съм одрънкала преди това. (М...а му! Че пия – пия, ама чак толкова не мога да изпия, без да умра от отравяне.)

Освен това съобразявам, че стърча пред него по бельо и затова се опитвам да мина само с едно пестеливо „не”, но той сякаш не забелязва това и настъпва: „Ама, съседке, чакайте да ви кажа!...” И, докато се крия зад вратата, разбирам, че пижамата му хвръкнала от простора за пране, та дали случайно не е потърсила писта на моята тераса. Ами не, не е. Измъквам се някак си и пак си лягам. Не за дълго обаче.

Около час по-късно отново ме събужда нещо, но този път е... блеене на овце?!... Мигам още сънена под завивките и си мисля: „Овце на булеварда?!... Не може да бъде! Сигурно сънувам още...” Да, ама не. (Ако Петко Бочаров взима по левче за авторски права над тоя израз от всеки, който го използва, досега да е ударил о земята дори Бил Гейтс по доходи.) Оказва се, че точно под терасата ми е паркирал камион, пълен с пухкави бели овчици. Само дето не запях от балкона „Заблеяло ми агънце”.

Може би трябваше да си купя високопланиска хижа. Ама съм чувала, че и там бродят стада.