За щастие или за нещастие от години насам, традицията повелява да прекратявам връзките си в началото на годината. Януари е към края си, а аз все още обвързана, всеки ден се събуждам и ме терзае въпроса "Къде греша?". Най-гадно е, когато всичко върви, но трябва да го направиш, за да не избягаш от себе си и да не изневериш на принципите си. Добре, че в случая нищо не върви.

            Цяла седмица по пътя за работа репетирам виновен монолог, като изпитвам известни колебания за заключението... Трябва да е нещо, което да не засегне зарязвания. Обичайно споделям, че вината е изцяло моя и не заслужава човек като мен, а нещо много, много по-добро. Честно да си кажа, се съмнявам да се намери, но уж искрено им го пожелавам.        

            И така, моментът настъпи. Облякох мъничка черна рокля (не твърде дълга, за да намекне, че съм избрала отшелническия живот и не твърде къса, за да демонстрирам достойнство и висока самооценка), която да подчертае най-доброто и да остави следа в съзнанието на бъдещия бивш, че винаги съм била готина и добре изглеждаща. Прическа, грим и голи рамене са задължителни при раздялата (само за жените, де)! Отивам на уреченото място в уречения час и чакам нетърпеливо, като отново преговарям. Младежът се задава в далечината, а аз заемам уверена поза и се гледам кифленската в маникюра. Преди да успея да кажа "Добър вечер", той вече взима думата и ми споделя, че трябва да поговорим. Изтръпнах. Топли и студени вълни.. Сърцето ми се побърка. Обърках се съвсем и забравих целия си заучен рецитал. Какво ли имаше да ми каже.. Боже, дано не ми предлага брак, че не съм облечена подходящо, а и толкова скромно предложение, надали заслужавам..  Вярно, люта съм малко.. повече, но кво пък, имам си и положителни качества - фотогенична съм и даже забавна понякога. Отърсих се от терзанията си и го загледах въпросително. Кратко неловко мълчание. И тъкмо се реших да го питам какво ще правим тази вечер, защото ми е леко хладно,  а не съм облечена подходящо за навсякъде, когато си отвори устата и ме шамароса словесно:                

"Беше ми много приятно с теб, но най-добре е да си останем само приятели.."

            Постарах се да не си подритна увисналото чене. Нямах отговор в ситуацията.. То всъщност нямаше и въпрос.. Съвсем ясно човекът си каза какво иска и аз нищо не мога да направя. Да плача ли, да се радвам ли.. Да си тръгна ли демонстративно и да му кажа, че е глупак или да се държа възпитано.. И без това майка ми не го харесва, не вярвам да ме упрекне за просташкото ми държание, което истински обмислях да изложа на показ и да вкарам в действие.. Все пак загърбих желанието си да му споделя, че въпреки хубавата му брада, той не е никакъв мъж за мен, а и по принцип. Благодарих му за откровението, обърнах се и си отидох. Около два часа по-късно, осъзнах какво се е случило. Изпитах смесени чувства. Хем ми беше гадно, че съм сама, хем ми падна камък от сърцето, че не трябва да зарязвам аз.. И изведнъж ме прониза безжалостно страшната истина - АЗ БЯХ ЗАРЯЗАНА! Стана ми толкова тъжно, че за малко да заплача... После се сетих, че не ми е присъщо да се държа като тийнейджърка и да страдам за някакъв си. Набрах един-два номера, а след това нямам никакви спомени.. Явно съм си изкарала добре.                   

            Рано или късно, искам - не искам, моментът на осъзнаването настъпи.. Думите му кънтяха из черепната ми кутия и ме караха да се замисля за много неща.. Бях ли унизена или това е нещо съвсем нормално за хората в 21 век и няма от какво да се притеснявам или да страдам. В днешно време жените правят първата крачка, жените предлагат брак, жените подаряват цветя.. Жените понякога са повече мъже, но все още дами .. или поне някои. Защото съвременните жени са именно такива - успели, самоуверени, независими, силни, нежни и красиви. А мъжете.. тях не ги разбирам много, но и те като нас не са създадени да бъдат разбирани, макар , че какво им е сложното.. Мусака, двуцифрено число и дистанционно, понякога им стигат, за да бъдат щастливи.. Но явно и това е временно.

            Животът е странен.. А съдбата още повече.. Напомня ни, че не можем да си играем с нея и точно, когато сме готови да извадим картите от ръкава си и да ги хвърлим на масата, тя сменя играта.. А ние се оказваме прецакани или в случая зарязани.

            Една позната ме посъветва да не давя мъката, а да я излея върху лист. Било страшна терапия. Доверих ѝ се, но все не намирах удобно време да споделя на хартията какво чувствам, а пък и "мъка" е прекалено силна дума.

            Падна мрак и преди да ми стане самотно, се надвесих над белия лист, въоръжена с черен химикал и хиляди неформулирани думи и мисли, които от дълго време не ме оставяха да спя. Мисълта капеше, после течеше, а в един момент, без да осъзная бях изписала десетки страници. Бяха последни минути от януари. Зачудих се време ли е за равносметка или направо да преминем към поредното лъжливо ново начало.. Стрелките препускаха неуморно, а аз не бях сигурна дали съм готова за февруари. Месец, изпълнен със събития и лицемерие. Ще се обичаме, ще бъдем самотни, ще бъдем влюбени в алкохола, ще бъдем националисти... ще бъдем клишета. Имам около седмица да си избера позиция и ожесточено да я защитавам в интернет, защото там се борят съвременните бойци с каузи и без каузи.

            Уеднаквиха се цифрите на дисплея на телефона. Пожелах си щастие и целунах часовника три пъти. Да, хората все още го правят и вярват. Оставаше ми да чакам да се случи. Музата се спусна отново с котешката си походка и продължих със заниманията си върху листа. Не усетих времето, докато измежду щорите започнаха да се прокрадват слънчеви лъчи. Реших да не лягам, защото имах 2 часа до работа и само щях да объркам организма си. Тръгнах по-рано. Античният, едва движещ се автобус, ме подсети, че трябва да съм много благодарна всъщност, че съм родена в това време, когато имам право да избирам и да бъда непостоянна в избора си, защото има още свободни рибоци в морето, но все пак не трябваше да забравям, че не съм единствената женска кротушка. Най-същественото, което научих на практика е, че ако не ми се вози в разбрицания автобус, спокойно мога да сляза и да изчакам следващия.. а мога и да ходя пеша.. Между другото така е и с мъжете..

             Пак клише.. Все се гоним с тях из булеварди, страници и редове.. Бягам от тях като дявол от тамян. Но понякога им се отдавам и танцувам с тях, когато никой не гледа. Разказвам на хората колко лошо е да им бъдем роби и как трябва да намерим наш собствен начин да бъдем оригинални и различни... Лъжа хората, а лъжа и себе си. Клишетата са част от живота ми. Те са цвят, аромат и тръпка. Те са намачканата хартия до кошчето под бюрото. Те са плюшените сърца и червените рози.. Щастието е клише. Любовта също. Заобиколени сме от клишета.. И колкото и да се гоним и да бягаме от тях, те винаги ще намират начин да ни догонят с чадър в проливен дъжд, да ни хванат под ръка, да ни изпратят до вкъщи, да ни целунат по челото и да ни пожелаят приятна вечер..

            Истината е, че е все тая кой ще направи първата крачка. Няма значение дали е изтъркано или не. Няма да стана по-малко дама, ако направя жест за някого. Важен е начинът, по който ни карат да се чувстваме. Не е срамно да обичаш, нито да не обичаш. Но лично аз почти съм прогонила тази дума от речника си, просто защото е обезценена. Много по-важно и ценно за мен е човек да ме вдъхновява и окрилява.             

            Избрах си позиция за празниците - ще бъда себе си. Нямам половинка за празника, но пък имам литър вино, кутия цигари и дузина приятели, с които да ги споделя и на които нямам търпение да разкажа историята, която ще разказвам и цял живот - как извънредните новини прекъснаха централната ми емисия или как бях зарязана.

            И все пак не можех да оставя на спокойствие младежа.. Трябваше да осъзнае постъпката си. Изпратих му бележка с надпис:  

            "Благодаря ти, че ми даде урок, да не позволявам на никого да взима пръв думата! Бъди щастлив и не робувай на клишетата, защото са скапани!!"

            Чудех се дали да не допълня, че това не е краят.. Но реших, че е добре да затворя страницата и да започна нова наново - без лъжи. Предпочитам тези, които постъпват мъжки... а за останалите.. - по-добре това да е краят.             :)