Сюжет за малък разказ

         С моя приятел Ангел пишем разказ. Той се е изтегнал на леглото в ергенската си квартира, а аз съм се настанил пред компютъра му.

          – Какво ще кажеш за историята на човек, който убива друг, само защото той е убил пред него куче – подхвърля той.

          – Нещо за греха и изкуплението?

     – По-скоро за възмездието и оправданието – продължава той, без да се интересува от мнението ми.

         – Ама че история – въздъхвам аз. Но темата вече ме е обсебила и аз затраквам по клавишите...

           ... Момчил пътуваше на автостоп, но този път шофьорът зави по черния път към селото и го остави на разклона. Не спираше да вали и след като почака малко, той метна раницата и закрачи към развалините на някаква бивша фабрика. Вътре беше мрачно и мръсно, но той си намери едно закътано място и приседна. Поне беше сухо. Сега просто щеше да изчака, докато трафикът от автомобили се усили, и щеше да продължи по пътя си. Извади книга от раницата си и я разтвори.

         И тогава го видя: беше дребен мъж на средна възраст, слаб и брадясал, който го наблюдаваше сред руините. Мъжът го прецени бързо и свали ръката, в която държеше дебело парче желязо.

         – Дай да ям! – каза властно той – пари не ща!

         Момчил се огледа наоколо, после извади плика със сандвича от вътрешния джоб на якето и го хвърли към човека.

         Докато оня ядеше, Момчил си наложи и бавно започна да чете...

         – Чакай! – прекъсва ме любопитно Ангел – брадатият убиецът ли е?...

         ... Брадатият въздъхна тежко и бавно приближи към Момчил.   

         – Какво четеш? – попита той.

         – Роман – отвърна Момчил.

         – Не е роман, нали виждам – отговори мъжът.

         Момчил се поколеба. Не обичаше да говори за себе си, но в случая бе като хипнотизиран от настойчивия поглед на мъжа.

          – Това е наказателният кодекс – отвърна неохотно той. – Студент съм...

         Мъжът приближи още повече. Постави ръце върху раменете му и дълго гледа в очите му. Имаше нещо тъмно и виновно в погледа му. Като на куче. И нещо дълбоко първично и зло. Като на вълк. Момчил наведе глава и тогава усети специфичната миризма, която идваше от крачолите на брадатия. Бяха черни почти до коленете. Догади му се и той бързо се дръпна назад, за да не припадне. Напипа водата и пи. После се облегна на някакво парче бетон.

         Човекът клекна срещу него и обхвана с ръце коленете си, които трепереха.

         – Убих човек – каза той. – Искам да знам какво ме чака, защото сигурно ще се предам. И ти след малко ще ми кажеш. Но първо ще ме изслушаш... – гласът на брадатият стана изведнъж дрезгав и сух...

         – Стани от компютъра – казва ми Ангел. – Искам аз да довърша историята.

         – Много обичам животните – започна тихо брадатият. – Особено бездомните кучета. Аз съм отрасъл на село, а живея в голям град – и той махна неопределено на изток. –  Те са пролетариата на животните в големия град, знаеш ли какво е пролетариат? Не знаеш, обзалагам се – човекът ме погледна с тежкия си поглед и се усмихна кротко. – Това значи да си свободен и да нямаш нищо. Да не бъдеш роб, да не принадлежиш на никого. Но да нямаш нищо. Разбра ли?...

         Кимнах с пресъхнала уста. Само да не ме попита какво работи баща ми. И колко плаща за обучението ми...

         Не попита.

         – Затова обичам уличните кучета – натърти човекът, – те нямат нищо. Не хвърлят с кофи излишната храна, не получават всеки ден нови и безмислени играчки, и най-важното, никой никога не ги наема на работа...

         – Бях свикнал с беднотията и тя вече не ме притесняваше, не ме плашеше, както някога, когато бях по-млад – човекът срещу мен сякаш ми повтаряше мислите. – Приемах просяците и клошарите като брънки от организирана банда за просия и затова не ги чувствах бедни. Но вярно, никога не бях се замислял за бездомните кучета. Тях още никой не беше организирал нито за добро, нито за зло. Те бяха невинни. Гладни и невинни... А може би и те имаха банди нощно време, нападаха и убиваха,  докато ние спокойно спим...

         Човекът отново погледна Момчил в очите:

         – Разбираш ли, те са като хората, с различни характери. Имаше един много разсеян, Бимбо, хвърлях му храна, а той ме гледаше в очите, въртеше опашка и ми благодареше, благодареше... Другите псета му я изяждаха. Глупаво куче, ще кажеш, но благодарно...

         Кракът ми беше изтръпнал, но не посмях да мръдна...

         – Нали знаеш как някои от тях лаят след колите и скачат – продължи Брадатия. –  Не беше Бимбо, друго куче беше, хвърли се към джипа и му издра вратата. И оня от джипа спря и отиде да си погледне вратата. Кучетата бяха направили кръг и започнаха неистово да го лаят. А само Бимбо стоеше в средата на кръга и въртеше опашка. И му се усмихваше. И оня беше побеснял, но всъщност беше много спокоен. Извади от багажника една бухалка, приближи до Бимбо и замахна... Знаеш ли колко е здрав черепът на едно куче?! Карал ли си камион, блъскал ли си куче!... Главите им са по-твърди и от бронята на танк! А оня млатеше и млатеше, а черепът на Бимбо още не беше се пръснал и когато най-сетне хвръкна кръв и мозък... аз бях изкъртил знака „Стоп“ и му пръснах черепа...

         – Спри с натуралистичните подробности – бях се надвесил над Ангел и четях какво пише – на кого е необходимо чак това, ясно е...

         Но Ангел не ме чува...

         ... – а черепът на тоя изрод беше като куха орехова черупка, която дълго време е лежала в тинята... Беше черна отвътре и мозъкът му беше черен, и кръвта му беше черна...

         Брадатият ме погледна страшно.

         – Знаеш ли, че монасите по манастирите имат обичай след три години да изравят починалите братя и ако на някой черепът му е черен, веднага го заравят обратно, а ако е бял, значи е свят и го внасят в костницата на манастира. А на тая дебела гад черепът ú беше черен от мига, в който умря.

         Една гръмотевица трясна внезапно и пръсна мозъка на насъбралите се облаци. Внезапно Момчил изпита усещането, че това е сън, който ще помни цял живот, когато се събуди...

         Когато дойде на себе си, брадатият беше изчезнал.

         И двамата с Ангел дишаме тежко.

         – Какво ще стане после? – пита Ангел. – Нали си юрист. Интересува ме могат ли да го оправдаят, това е идеята..

         – Може да го оправдае единствено Достоевски – казвам, – но той отдавна е мъртъв. Може съдът да приеме, че е извършено при афект, но и това е спорно. В закона е казано – „за да защити живота и честта на свои близки или роднини“... Но това е куче, очевидно става дума за човек, не може да се приложи. Колкото и да му е било близко...

         – Но все пак оня е извършил престъпление, а човекът се е намесил.

         – Убийството на куче не е престъпление по нашето законодателство – казвам, – а и не се е намесил да го предодврати, а за да го накаже едва след извършването му. И наказанието е несъразмерно.

         Ангел мълчи, очевидно не му харесва моето правно тълкуване.

           – А ако избяга и се укрие?

         – Много добре знаеш, че това не е спасение. За самата душа на човека, имам предвид. По-добре е да си излежи наказанието.

         – Но той няма вина!

        – Има! Тук правилото око за око, зъб за зъб не важи. Ангеле, осъзнай се, та това е само едно улично куче, не може току така да въздаваш смърт на един човек, па макар и изрод,  само защото...

         – Да убиеш невинно куче по такъв начин е немотивирана жестокост – казва Ангел. – А жестокостта на нашия човек е мотивирана. Той е обичал кучето. И Бимбо го е обичал. Разбираш ли! Били са приятели! Приятели!

         Няма какво да кажа. Поне засега.

         – Не може ли поне да не убива човека? – питам. – Да си вменява чак такъв грях. Например само да му строши краката или ръката само...

         – Това вече е твой разказ, не е мой – казва Ангел. В гласа му има твърда нотка и едва доловима агресия.

         Не искам да се караме.

         – Добре де... Как предлагаш да завърши? Да го оправдаят, да му дадат лека присъда или да избяга?...

         – Това е по твоята част – измъква се Ангел. – Мисли!

         Бях нагазил в неприятни води. Щом има убийство на човек, трябва да има и някакво наказание, осъзнаване, покаяние, изкупление и опрощение.

         Погледнах написаното досега. Някъде брадатият беше казал, че ще се предаде сам, искаше да знае само какво го очаква...

         ... Момчил така и не можа да даде съвет или поне прогнози на брадатия си приятел. И не го видя повече. Така и не разбра в кой град и съд го съдиха, оправдаха ли го, или беше наказан. Централният печат и телевизиите нищо не споменаха за убийството, много странно, сякаш беше незначителен миг от живота и смъртта, който ни се случва всяка минута. А да търси по местните вестници на петнайсет окръжни града, беше безсмислено. Момчил скоро забрави за това, казусите, с които трябваше да се справя в ежедневната си адвокатска практика, бяха толкова много и толкова обсебващи, че почти бяха изтрили спомена за оня ден.

         Само понякога, когато имаше тежък морален проблем в работата, Момчил си спомняше преживяното и започваше да спори мислено с Брадатия за смисъла на това, което беше сторил. Можеше ли сам да се възпре тогава и защо не се намери ръка, която да го отклони. Никой ли не е застрахован от такова ужасно изпитание. Какво би направил самият той в такава ситуация, би ли изтръгнал бухалката от ръцете на дебелия и поне би ли извикал полицията. Защото Момчил подсъзнателно чувстваше, че не би имал силата съзнателно да убие. Макар че понякога много му се искаше. И наистина, когато чуждата агресия започваше да го притиска неимоверно, Момчил си представяше наум как двамата с Брадатия вървят рамо до рамо по улицата с лостове в ръце и избиват „лошите“. Черепите им се пръскаха и отвътре черупките им бяха черни, мозъкът им и кръвта също, а крачолите на Момчил почерняваха и се сплъстяваха. И Момчил се чувстваше психически дълбоко удовлетворен. Но странно, винаги след такъв кошмарен ден, рано сутрин, когато негата на първите слънчеви лъчи го унасяше, се появяваше един и същи светъл сън: Момчил сънуваше Бимбо, кроткото куче-приятел, да му се усмихва с лека насмешка и се събуждаше внезапно и безкрайно щастлив, че не беше убивал наистина...

         – От дете си представям как убивам убийците на кучета – казва тихо Ангел – и някой ден може и да го направя...

         – След десет години Момчил среща Брадатия – казвам аз.  – Знаеш ли го онзи клошар, с двете малки кученца, дето винаги са с него върху кашона, на който лежи пред Кукления театър? Един такъв с черна дълга сплъстена коса и брада. Не е много стар.

         – Всеки го знае – казва Ангел. – И защо точно пред Кукления театър?

      – Не знам – казвам, – може би за да плаши децата или да ги учи на състрадание, не знам. Може би защото минават повечето жени и те са милостиви, и оставят по някоя пара...

         Ангел ме слуша внимателно.

        – Това е Той – продължавам, – нашият човек. Осъдили са го на петнадесет години, излязъл е предсрочно. Трябвало е да плати най-малко сто хиляди лева кръвнина и са му взели всичко. Няма жилище, никакви имоти и вещи. Жена му го е напуснала, а децата се срамуват от него.

         – Може да не е клошар – възразява Ангел. – Може да е отново човек.

        – Не може – казвам, – той се идентифицира с Бимбо. С кучето. Той иска да бъде куче. Това е неговото наказание. Той иска този кучешки живот. Да бъде свободен и да няма нищо. Разбирам го. Понякога и аз искам да убия някой и да бъда куче. Нали и ти искаш?

         Ангел нищо не отговаря.

         И двамата се чувстваме потиснати. Откъде бяхме тръгнали, докъде стигнахме.

         Знаех си, започнеш ли темата за вината, винаги стигаш до изкуплението. Кофти тема.

         – А можеше все пак да не убива човека, а? В разказа.

         – Добре де – казва Ангел. Беше се предал. – А ти какво предлагаш?

         – Не знам – отвръщам, – не ми хрумва вече нищо. Освен да се обадя на жена ми и да я питам. Жените имат усет за такива неща. Може би тя ще предложи нещо по-добро.

         Ангел ме поглежда учудено. Той не е женен и никога не би му хрумнало подобно нещо.

         Обаждам се на Галя. Започвам да ú разказвам накратко сюжета.

         Когато стигам до натуралистичните подробности, усещам как устата ми лепне. От кръв, прехапал съм си устните.

         – Престанете с тия глупости – виква тя, – не можете ли да не измисляте подобни гадости!

         – Но това е животът, моля те, представи си, че ти си на улицата и пред теб убиват с немотивирана жестокост едно куче и му пречупват гръбнака, и му размазват черепа, а ти какво ще направиш!?...

         Жена ми замълчава за миг в слушалката. Усещам как бие сърцето ú.

         – Не знам – казва бавно тя. – Ще се опитам да му изтръгна бухалката... ако мога.

         – А ако не можеш...

         – Ще се разрева – казва тя, – това ще направя. Престанете моля ви...