Тайната на имението Калуидж (4-та, последна част)        

         ужаси, мистерия

***

  Събудих се в бодро настроение. Стаята бе светла и множеството прашинки танцуваха на слънчевите лъчи, проникващи свободно и отразяващи се в червената стена отсреща. Сетих се за вчерашния разговор с госпожицата и за миг потънах в униние, но след това си казах, че и да унивам, загадката няма да се реши сама. Гърбът и кракът още ме боляха, но сега чувствах тази болка като леко, дори приятно неразположение.

На масата отново имаше еклери – очевидно това бе любимата закуска на госпожица Джоунс, а и на чичо Майръс. И отново бяха невероятно вкусни, сега с холандски крем. До тях имаше чайник с ароматен чай. Почувствах се длъжен да похваля младата жена.

  - Еклерите Ви отново са страхотни, а вие сте една изключително добра домакиня – казах с усмивка. Тя обаче не се усмихна, а погледна към чичо ми, сякаш очакваше нещо от него. След малко той стана и и с навъсено изражение рече следното:

  - Питър. Тази сутрин имахме разговор с госпожица Джоунс относно пребиваването ви тук. Тя смята, че изолираната обстановка ви влияе зле и затова реших утре след закуска да ви отпратя за Лондон.

  - Но чичо, това не е вярно. Чувствам се изключително добре тук.

  - Вие сте споделил пред нея, че имате халюцинации и мисля, че това се дължи на усамотението, с което не сте свикнал в големия град. Още тази вечер госпожица Джоунс ще ви помогне да си стегнете багажа, а утре ще ви откара до гарата. Решението е взето.

  - Дадено, чичо Майръс – съгласих се без желание, след което погледнах остро към госпожицата, която виновно беше навела глава. Не исках да се натрапвам, а и тук преживях доста – привидението, двете падания, посещението при лорда, думите на госпожица Джоунс - затова не протестирах срещу това решение. Освен това Лондон някак си ми липсваше. Но преди това трябваше да опитам да разреша загадката на появяващия се призрак.

  След закуска се настанихме на една маса в двора, където се наслаждавахме на сутрешното слънце. Госпожица Джоунс седна до мен, усмихна ми се и така сякаш ми даде възможност да се наслаждавам на прекрасната й руса коса, която на слънцето сияеше в мека бяла светлина. Защо тази обаятелна жена толкова ме мразеше и защо искаше да се махна от тук? Чувствах се объркан.

  - В Лондон ще ви липсва всичко това - започна чичо ми, като се загледа към ширналите се равнини.

  - Определено ще ми липсва, но щом вашата воля е да си тръгна, ще я изпълня.

  - А вие искате ли да останете, мой любими племеннико?

  - Майръс, вие обещахте! - изведнъж се намеси госпожицата и усмивката ѝ замръкна.

  - Мария, остави ме да се изкажа, ако обичаш - отговори ѝ той. Едва сега осъзнах, че не зная собственото име на госпожицата. - Простете за думите ми по-рано, но взех това решение единствено и само защото е свързано с вашата безопасност. Но ако се чувствате добре тук и смятате, че не ви грози опасност, с удоволствие бих желал да останете до края на отпуската.

  - Това е лудост!!! - извика госпожица Джоунс, след което стана рязко от масата и с бърза крачка се запъти към имението.

  - Защо госпожицата толкова ме мрази? - реших да попитам чичо ми, който можеше да хвърли някаква светлина върху случващото се. Очаквах да отговори че не ме мрази или че е преуморена, но той изрече бавно.

  - Защото е силно влюбена в мен и не желае други хора да се мотаят наоколо.

  - Моля? Как е възможно? - не разбирах.

  - Невероятно е, нали Питър? Тя е млада и красива жена, а аз съм грозен старец. Но женската психика често е неразбираема за нас, мъжете. Тя иска да работи без да ѝ плащам и без да ѝ завещавам нищо. Прави го просто от любов към мен. Но аз не отвръщам на чувствата ѝ, защото за мен не съществува никоя друга, освен онази моя любов, която никога няма да имам. А и Мария е твърде млада и не желая да пропилява живота си с безполезен старец като мен. Ала вие сте млад и перспективен, спокойно можете да създадете отношения с нея. Само че засега тя не желае никого другиго.

  - Разбирам. Често любовта е сляпа за реалността.

  - Нямате си представа колко искам да съм млад и всичко да е лесно.

  - Времето тече еднакво за всеки, чичо Майръс. И няма как да обърне хода си.

  - Прав сте. Напълно сте прав.

  - Още ли тъгувате за Джейкъб? - попитах. При споменаването на името на умрялото му дете, чичо ми ме погледна косо и каза.

  - Разбира се, Питър. Въпреки че той не заслужаваше да живее. Защото беше плод на забранена любов.

  Тези думи сякаш пронизаха сърцето ми. Внезапно в ума ми се появи една грозна мисъл и аз реших че вече е време да опитам да разплета мистерията. Затова зададох въпроса в прав текст, съзнавайки евентуалните последствия от него:

  - Вие ли го убихте?

  След това се подготвих за остра реакция от многоуважаемия ми чичо. Но той се отпусна лежерно на стола и промълви с уморен глас:

  - Не.

  В първият момент се подразних, че Майръс ми отвърна толкова сухо, безизразно, сякаш бе отговорил на най-обикновен въпрос като "Ще се разходим ли днес?" или "Има ли още еклери?". Сетне обаче почувствах успокоение. Защото въпреки че загадката се задълбочаваше все повече, фактът че моят чичо не е убиец, ме зарадва неимоверно много. И все пак, можех ли да му вярвам напълно? Нима някой убиец ще признае пред своя племенник за деянието си, ако официално дори не е заподозрян?

  След малко госпожица Джоунс отново дойде и започна дръзко да чисти масата, въпреки че нямаше нужда. Беше ядосана, лицето ѝ бе поруменяло, а очите ѝ излъчваха ярост.

  - Госпожице, искам да ви съобщя, че утре си тръгвам. Това е моето окончателно решение – заявих аз.

  Тя спря за миг, погледна ме и прошепна:

  - Благодаря ви – след което продължи да чисти, но вече далеч по спокойно.

  После станах и се запътих към стаята си. Вече не накуцвах, макар че усещах съвсем слаба болка в крака. Реших до обяда да се отдам на четене, а след това трябваше да изляза от имението и да отида в гората отзад, където щеше да ме чака Виктория.

  Обядвах мълчаливо на верандата под виновните погледи на чичо ми и госпожица Джоунс. Имаше телешко със сос от сирене и картофено пюре. Този път към нас се присъедини и Алън Стюард, който покорно изяде порцията си и след това прие тихите разпореждания на чичо ми за утре, когато трябваше да ме закара към гарата.

  - Надявам се Сър Уолър да не е разочарован от нашето малко общество - Стюард се обърна към мен.

  - В никакъв случай. Мисля че дните тук са едни от най-ползотворните в моя съзнателен живот и аз никога няма да ги забравя. Но обстоятелствата го налагат. Нали знаете, майка ми... - излъгах аз.

  - Другата година той пак ще дойде. Ако, разбира се, съм жив и здрав да го посрещна.

  След като изядох вкусната храна, благодарих на госпожицата и отново тръгнах към стаята ми. До два без двадесет си приготвих част от багажа в куфара. След това, когато излязох от стаята, за да тръгна към гората, видях госпожица Джоунс да стои пред вратата. Лицето й бе напрегнато.

  - Недейте го правете - рече тя.

  - Кое - попитах аз, усмихвайки се.

  - Това, което сте намислил.

  - Вие не знаете какво съм намислил, госпожице.

  - Напротив, зная. Но си нямате идея на каква опасност се излагате. Госпожица Виктория Стивънс е добро, но много наивно момиче. А и дори и лордът не осъзнава какво възнамерява да прави.

  - Не разбирам. Досега ме мразехте, сега изведнъж ме предупреждавате за опасност. А и откъде знаете, че ще се виждам с госпожица Виктория. Мога просто да отивам на разходка.

  - Ох, няма значение - младата жена вдигна ръце и забързано слезе по стълбите. През това време аз тихо тръгнах подир нея, след това към изходната врата, за да се измъкна незабелязано. Отвън, пред портала, се обърнах назад, за да видя дали някой не ме гледа и след като установих, че няма никой, поех смело към гората отзад.

  Вътре се усещаше загадъчен нюанс. Въздухът беше чист и влажен, пееха птици и гласовете им се отразяваха във високите букове, придавайки на тази мистерия някаква жива мелодичност. Красивата Виктория ме чакаше до един голям камък. В ръцете си държеше лилава на цвят ваза.

  - Преди две години я намерих близо до Калуидж. Казват, че тази ваза е била любимият предмет на Джейкъб, защото е единствения останал спомен от майка му.

  - Да, но защо сте я взели? - попитах.

  - Посредством нея ще извикаме духа му. Научих как става - младото момиче ме стрелна със загадъчен поглед и аз за миг потръпнах, защото се сетих за думите на госпожица Джоунс.

  - Не съм сигурен, че е добра идея да викаме нечий дух - възразих. Тя обаче постави вазата на камъка и рече:

  - Тук е погребан той. Ще трябва да застанем от двете страни на камъка и да се хване за ръце.

  - Моля? Как така тук е погребан? Вие откъде знаете тези неща?

  - Зная много, скъпи ми Питър Гелър – с усмивка отговори девойката, след което застана от другата страна на камъка и подаде ръцете си. Аз плахо ги хванах. Лилавата ваза стоеше отгоре като някакъв злокобен символ.

  - Нали не казахте на никого? - гласът на Виктория проехтя около нас тихо, но някак надменно.

  - Не. Чичо Майръс е забранил да се стъпва тук, така че нямаше как да кажа на някого.

  - А да не би някой от персонала да е заподозрял?

  - Не – излъгах. - Промъкнах се тихо, така че да не ме забележат.

  - В такъв случай нищо не ни пречи да започваме. Трябва да затворим очи и да го призовем.

  - Ей госпожице. На каква игра играем? - дръзнах да попитам. Имах чувството, че тази красива млада жена знае повече, отколкото казва. Имах и чувството, че скоро ще се окажа в някакъв капан и че думите на госпожица Джоунс може да се окажат истина.

  - Играта се казва викане на духове, Питър. Много искам да видя дух и този е начина да се осъществи това мое желание. Ти също искаш да разгадаеш загадката, така че нека се впуснем в приключението - тя се засмя прелестно. Аз кимнах с глава и казах:

  - В такъв случай нека започваме.

  - И така. Сега ще започнем да се въртим бавно около камъка и ще казваме на глас: "Джейкъб, ела тук".

  Послушах я и двамата започнахме да се въртим. Тя първа извика името на умрялото момче, с нисък, басов глас, който зловещо се издигна и разпростря около буковете. След това аз казах името му, а накрая и двамата изричахме думите в равномерен такт, който звучеше неестествено силно в призрачната гора. Усещах как космите по тялото ми настръхват, как невидими ръце сякаш притискат гърдите ми. Гледах в очите госпожицата, но тя бе вперила поглед във вазата.

  По едно време се извиси смразяващ вой, който заглуши гласовете ни. Идваше от нищото, от празнотата на гората. Аз млъкнах и се заслушах, но момичето продължи да изрича думите "Джейкъб, ела тук", все едно не чуваше или не искаше да чуе призрачния глас.

  - Виктория, спри! - заповядах аз, но тя не спря. Воят се извиси още веднъж, по-силен и мощен.

  По едно време невидима сила ме избута напред; аз пуснах ръцете си от тези на Виктория и паднах върху камъка, бутайки вазата, която падна на земята без да се счупи. Следващият удар ме повали на земята и аз изстенах от болка. Виктория вече викаше "Джейкъб, той е тук"; аз се обърнах и видях хищническа ярост в очите ѝ. А до нея стоеше… самият Джейкъб!!... - с изкривено уродливо лице, с прозиращо тяло, което сякаш се разтваряше във въздуха преди допира си в земята, обвит в бледо призрачно сияние. Въпреки, че бях виждал това привидение в замъка, в този момент изпитах неописуем ужас. Станах и изкрещях с всичка сила. Джейкъб обаче се понесе срещу мен, полупрозрачните му ръце обхванаха шията ми и у аз усетих силно стягане. В този момент, миг преди да изгубя съзнание, някой ме хвана за дясната ръка и ме дръпна. Беше госпожица Мария Джоунс.

  Докато се опомня, двамата с нея тичахме между дърветата. Зад нас се чуваше гласът на Виктория:

  - Питър, спри! Той е тук? - а заедно с него се извисяваше злокобният вой на призрачното същество.

  - По-бързо! По-бързо! - викаше пред мен госпожицата, като ме теглеше все по-силно, но краката ми бяха отмалели от стреса и се влачеха бавно по влажната, покрита с миналогодишни листа почва. Отново се обърнах назад и видях Джейкъб да се носи във въздуха към нас. Изроденото му лице изглеждаше още по-разярено, а жълтеникавият ореол около него сияеше още по-силно. Някъде зад него тичаше Виктория, изпаднала в някакъв неведом екстаз.

  - Аз ви казах да не излизате, Питър! Знаех си, че е по-добре да напуснете Калуидж! Тук сте в опасност! Ако Джейкъб беше останал жив, вие нямаше да се родите. Той иска възмездие. И не само той... - пред мен говореше госпожица Джоунс.

В този момент не осъзнавах докрай думите ѝ, а единственото, което асимилираше съзнанието ми беше, че съм в опасност. Тичах уплашен след госпожица Джоунс, провирайки се покрай дърветата и храстите около тях. Изведнъж нещо ми удари главата и около очите ми за миг се появи силна жълтеникава светлина, но не изпаднах в безсъзнание, а продължих да бягам.

По едно време дърветата се разредиха и между тях се показа дворът на Калуидж и широката поляна от западната му страна. Чичо Майръс и Алън Стюард стояха до оградата и ни чакаха.

  - Той е там! Зад нас! - извиках със силен глас.

  - Уважаеми Питър. Вие знаехте, че една от най-строгите забрани тук е да се влиза в гората отзад. И въпреки това...

  - Той е зад нас! - звучно го прекъснах.

  - Питър, вие нарушихте забраната! - гласът му се извиси над околността като черен ястреб. Едва сега забелязах, че в ръката си държеше ловна пушка, която бе насочил към нас. Госпожица Джоунс пусна ръката ми и застана редом с мен.

  - Джейкъб никога няма да ви прости, задето сте го убили – зад нас прозвуча и гласът на Виктория.

  - Момиче, баща ти никак няма да се зарадва, че си тук.

  - Няма да се зарадва и ако разбере, че сте убиецът на собственото си дете.

  - Никога няма да ти повярва.

  Бях твърде скован и думите на тези хора минаваха като ята птици около мен. Съзнавах само, че ставаше дума за убийство. Убийството на Джейкъб. Убийството, което Майръс Уолър е извършил преди повече от двадесет години.

  - Вие щяхте да убиете Питър и да го принесете в жертва, но в случая той стана проводник между вас и Джейкъб - говореше младото момиче. Аз продължавах да наблюдавам всичко с объркан поглед.

  - Виктория, отдръпни се – заповяда чичо ми, който продължаваше да държи пушката насочена към нас.

  - Чичо Майръс, това вярно ли е? – успях да промълвя.

  - Вярно е Питър. Аз те повиках в Калуидж, защото ти си „грешното дете”. Джейкъб се роди от забранената любов между мен и майка ти, моята сестра. Любов която ме погуби като личност. Той се роди недъгав и с грозно, лице. Трябваше да го крием, защото беше незаконно дете. Една сутрин тя избяга в Лондон, за да се отърве от нас. Тогава реших да убия Джейкъб – каза той.

  - Господи… - прошепнах.

  - Когато го погледнех в очите, виждах нейните очи. Когато го погалех по косата, сякаш галех нейната коса.

  Лека полека чичо Майръс се доближи до мен и вдигна пушката близо до главата ми. Бях изпаднал в особен унес и не успях да реагирам, само направих няколко плахи крачки назад. Госпожица Джоунс ме стисна по-силно за ръката, а Виктория застана от другата ми страна.

  - През онзи жесток ден го излъгах да си поиграем с топката навън. Накарах го да отидем в гората отзад, която вие току-що посетихте, за да не ни види персонала. Бях взел дълъг и остър нож и когато влязохме вътре, го издебнах в момент когато си подхвърляше топката. За съжаление Джейкъб ме видя в последния момент и хукна да бяга, но аз го настигнах и го заклах. След това се върнах за лопата, изкопах му гроб до големия камък и го положих вътре. На майка ти изпратих телеграма, с която я уведомих, че е изчезнал безследно. Тя обаче не отговори. Нямаше разследване, защо Джейкъб просто не фигурираше в регистрите. След това разбрах, че си се родил ти и изпитах най-големия гняв на света. Не беше редно тя да ми изневери по този начин. Не беше редно така безотговорно да забрави собственото си дете. Тя беше проклета жена...

  - Чакайте, чакайте, чичо... говорите, че Джейкъб е незаконен син на майка ми и на вас. Тоест, той ми е брат. И вие сте го убил... - все още не съзнавах докрай какво чуват ушите ми.

  - Точно така, Питър. Джейкъб е син на мен и на Мери, моята сестра и твоя майка. А аз го убих, защото той бе единственото нещо, което ме свързваше с нея. Сега ще се наложи да убия и теб, защото тя не заслужава да има това, което има. Макар че все още не мога да натисна спусъка, защото споменът за убийството на сина ми все още...

  Той спря по средата на речта си и втренчи поглед някъде напред. Очите му се ококориха за миг. Обърнах глава назад и... всички го видяхме отново!

  Призрачното тяло на Джейкъб се носеше във въздуха като огромна птица. Уродливото му лице вече изразяваше неопитомен гняв, много по-силен от преди малко. Когато прелетя над мен, аз инстинктивно наведох глава, но той не ми стори нищо, а продължи напред, където чичо Майръс продължаваше стои неподвижно, с насочена към мен пушка, но с объркан и уплашен поглед.

  - Джей... Джейкъб... - промълвиха устните му и за миг той ми заприлича на уплашено дете – мое би на Джейкъж, който бягаше в съня ми, гонен от свирепия образ.

  Ала призрачното момче с ужасното лице се снижи, слезе на земята и застана пред него. В този момент чичо Майръс се хвана за гърдите и изстена от болка.

  - Бягай! Сега е момента да се спасиш! - госпожица Джоунс ме избута напред. От другата ми страна Виктория наблюдаваше ставащото със скован поглед.

  - Бягай! Ще вървиш само по пътеката и ще стигнеш до гарата! Хайде, че може да стане късно!

  Аз хукнах да бягам, минавайки покрай сияещия призрак, гърчещия се от болка чичо Майръс и Алън Стюард, който уплашено отстъпваше назад. Излязох на пътеката и започнах да тичам колкото краката ме държаха. А щом слязох на малка долина и Калуидж се скри от погледа ми, сякаш огромна тежест се освободи от гърдите ми. След това продължих с бавна и уморена крачка към гарата, игнорирайки болките от   паданията, анализирайки преживяното през целия ми престой тук.

***

  Когато се прибрах в малката ни лондонска къща, казах на майка ми къде съм бил. Тя ме обвини, че съм я излъгал. След това я попитах дали е имала връзка с брат си и дали е имала син от него и тя с горчивина в душата си потвърди онези страшни думи, произнесени от него.

  - Тогава той ми прати телеграма, че Джейкъб е изчезнал безследно, но аз не му повярвах. Някак си разбрах, че го е убил - изрече тя и заплака.

  Три дена по-късно получих писмо от Алън Стюард, в което той ми съобщаваше, че чичо Майръс е починал в болницата в Нотингам от остра кръвозагуба. Заключението за смъртта му било, че той е паднал от оградата на двора при ремонт. Последните му думи били, че завещава всичко на мен и че иска госпожа Паркър и госпожица Джоунс ще поддържат Калуидж докато аз се реша да се настаня там. Виктория, дъщерята на лорд Стивънс също ме поздравявала и с трепет очаквала завръщането ми. Уверяваше, че в околността вече не се случват странни явления и че животът вече е спокоен.