Тайната на старата лоза

Тайната на старата лоза

 

   Валеше... Ударите на капките бяха тежки. Толкова тежки, че „избутваха“ част от пръстта встрани. Ала човекът под дъждобрана копаеше, копаеше усърдно- така, сякаш животът му зависеше от това- разполагаше само с ръцете си и една чаена лъжичка- Няма да позволя да те намери! Няма да позволя да те нарани! Не и теб!- замах след замах, изпълнен със страх- Тъкмо металът се бе извил почти изцяло наопаки, когато закачи част от корена на един стар лозов чукан- сам самичък на хълма. Спря се човекът. Бръкна с треперещи ръце някъде изпод дрехите и извади една малка метална кутийка. Погледна я, помилва я сякаш за последно и я натика под лозовия корен, заедно със захабената лъжичка... Зарови дупката... И подплати повърхността на пръстта с няколко капки кръв от вече силно разранените си пръсти... Мълния раздра небето, като че ли привлечана от случващото се, или от металът в ръката заровила тайната. А светлината ù разкри лицето... Старият лозов чукан не остана сам в споделянето на тайната с човека до него- Арррр!- чу се болезнен вик...

   Краят на Август. Имението изглеждаше величествено. Там, на един хълм, в подножието на гордия Пирин, oгряно цялото от светлина. А пред него се ширеха лозови масиви. Гроздовете вече се бяха „налели“ и сега събираха само слънце и захар. Младото момиче стоеше на верандата и се усмихваше на слънчевия летен ден, когато видя полицейска кола да приближава- без сирени и светлини. Спря пред стълбите, а момичето отиде към нея.

   - Добър ден, господин полицай!- поздрави тя слизащия.

   - Само за „протокола“- Главен инспектор Станич! Първо РПУ- Благоеврад! Добър ден!- усмихна се благо младият мъж- едва ли бе превалил 35 години- Драго Станич! Приятно ми е, вероятно госпожицеее...?

   - Теона!- отвърна момичето и се усмихна още веднъж.

   - А има ли си фамилия младата дама?- той ù подаде ръка.

   - Младенова! Теона Младенова! Да, госпожица!- и вплете ръка в неговата.

   - Здраво ръкостискане, браво! Рядко се среща в днешно време- жълто-кафевите му очи се се открояваха на фона на катранено-черната му коса и бяло лице.

   - Какво Ви води насам, инспектор Драго Станич?- попита Теона- Едва ли ще давате заявка за вино, а за дегустация да сте- не мисля?

   - Много ми се иска да е така, госпожице, ала уви... Тук ме доведе... убийство!- тя се ококори- Пардон- Серия от убийства! Но едно от тях ме доведе при Вас!

   - Кога се е случило? Къде?- уплашено заговори Теона.

   - И до там ще стигнем, госпожице, но ако смея да попитам- сама ли сте, защото ако има и други хора с Вас в имението, ми се ще да поговоря с всички ви.

   - Разбира се, заповядайте, инспектор Станич!- и го прикани към входа- татко и дядо са вкъщи.

   Двамата влязоха вътре. Домът на това семейство беше красив- светъл и уютен. Лозовите елементи бяха част от интериора- под формата най-вече на дърворезба. Цяла стена имаше, с голяма асма на нея. Всеки елемент, най-финия детайл, бе направен майсторски, сякаш не от човешка ръка.

   - Моля, седнете тук!- покани го в хола Теона- Сега ще кажа на дядо, да доведе и татко, а междувременно, желаете ли кафе, или чай?

   - Ако е удобно, само вода с лимон, благодаря Ви, госпожице!

   Младата жена излезе и инспекторът остана сам в хола. Остана прав. Гледаше изучаващо, но и със загатната усмивка, особено резбованите елементи. Онази стена му привлече вниманието още когато влезе и сега имаше възможност да я види отблизо. Листенцата, ресите, дори лозовите мустачки изкусно се оплитаха в стената. Драго докосваше някои от тях с известно съмнение и в неговото въображение оплетката може би криеше нещо

   - Добър да е денят Ви, инспектор Станич!- чу се глас зад него. Той се обърна. Беше човек на много години, ала със завидна за предполагаемата си възраст физика- Аз съм дядо Тинко!- усмихна се благо човекът с гъста посребряла коса, който носеше сервиз с напитки и вода.

   - Добър ден и на Вас, дядо Тинко!- едва изрече Станич и зад ъгъла се появи Теона, бутайки инвалидна количка с един мъж в нея, който изглеждаше изцяло неподвижен- и на Вас, господин Младенов предполагам?- без промяна в тона поздрави Драго- мъжът потвърди с примигване на клепачите си.

   - Да, инспекторе!- добави Теона- Това е татко- Радко Младенов!- Моля, да се насочим отново около масата- продължи тя и протегна ръката си към стола, разположен на късата страна, така че инспекторът да вижда всички- Седнете!

   - Разбира се, извинете ме!- прокашля се Станич- да ви държа прави в собствения ви дом.

   - Значката Ви го позволява!- в шеговит тон добави Тинко, докато сервираше.

   - О, моля Ви- леко се смути инспекторът- Тук съм, за да разбера, дали съществува реална заплаха за Вас- леко сведе глава към Радко, който отново примигна- и вашето семейство.

   - Внучка ми спомена зааа... започна Тинко.

   - За убийствата, да!- потвърди Станич.

   - Но какво общо имаме ние?- продължи Теона- Какво Ви доведе до тук?- Драго извади една метална запалка от джобчето на ризата си и започна да я върти около чашата с вода- Да донеса пепелник?

   - Не, госпожице! Не пуша!- махна с ръка Драго- Мисълта ми тече по-гладко с нея и съсредоточава слуха ми- А и нали знаете- полицаите не били много умни- и леко се засмя.

   - А инспекторите?- съвсем сериозно с твърд, леко провокативен тон, попита Тинко и го погледна право в очите.

   - И така... издиша Станич... Извършени са поне три убийства по особено жесток начин. Почеркът и постановката са идентични, което ни навежда на мисълта за един извършител. Жертвите са млади мъже с избодени очи, прерязани гърла и окачени както кукли на конци с... с кукички по лактите, гръбнака и краката- Теона се разтрепери и отиде до дядо си, шмугна длан под лакътя му- В лявата ръка на всеки от тях, беше поставена по една извита чаена лъжичка- едва инспекторът изговори последните думи и инвалидният стол на Радко започна да се тресе. Той въртеше непрекъснато главата си, очите му се забелваха и губеха цвета на ирисите, а от устата му излизаше звук, нещо средно между цвилене и ръмжене. От ухото му потече кръв- Какво става?- надигна се Станич, готов да помогне.

   - Катаааа!- извика Тинко- Катаааа?!- и от някъде се появи леко превита куцукаща жена с огнено червена коса и много гъсти вежди, в които бретонът се оплиташе, а очите едва се виждаха. Носеше апарат за кръвно и спринцовка в ръка- Моля те, погрижи се за Радко и го изведи от стаята- тя сръчно и чевръсто уви маншета около ръката му, след няма и минута каза с плътен глас- Високо е! Горната граница минава 200!- извади от джоба си една ножица, сряза панталона около бедрото и заби иглата в мускула. След това оголи рамото му и леко го извъртя, така че да залепи лепенка на плешката му- Излизаме!- отсече новодошлата и хвана количката- След малко ще загуби съзнание, но поне мозъкът ще си почине. Излязоха...

   - Много съжалявам!- плахо започна инспекторът- Разказът ми уплаши баща Ви, Теона, а в неговото състояние... Съжалявам, трябваше да се съобразя!- момичето понечи да каже нещо, когато дядо `и я изпревари.

   - Теона, иди да помогнеш на Ката! Остани при баща си!

   - Добре, дядо!- и излезе.

   - Още веднъж съжалявам, господин Младенов! Не исках... Тинко вдигна ръка като знак инспекторът да замълчи и започна с тон, който успокояваше, ала и носеше същата онази твърдост от преди малко.

   - Ямурлийски!- Драго се оцъкли- Аз съм баща на майката на Теона!

   - Простете! Грешно съм предположил, господин Ямурлийски!

   - Често се случва, инспектор Станич! Какво ще кажете да се поразходим из лозята и да си поговорим?

   - След Вас!- лека усмивка и миг на удовлетворение завладяха душата на инспектора. Спокойствието започна да се връща при него, въпреки че умело прикриваше емоциите си... без лицеизраз.

   Редовете на лозята сякаш нямаха край. Дълги и широки, много лозички, на които вятърът помагаше да си „говорят“. Сортовете бяха различни. Имаше гроздове с кехлибарени зрънца и такива, черни като нощта. Ароматът им- толкова различен на всеки от тях, като личен отпечатък на творецът Природа.

   - Къде е дъщеря Ви, господин Ямурлийски, ако е удобно да попитам?- Тинко отиде до една лоза и скъса една чепка.

   - Всяко грозде крие тайна- люспа, месеста част и две-три семчици- Ако се грижиш с любов за него и знаеш от какво има нужа- в правилния момент, то ще ти я разкрие. Тази чепка... С любов я откъснах, с любов е набрана... Такава беше и моята Дана- нежна, искрена и слънчева... Докато не срещна Радко- Тинко стисна силно гроздето в ръцете си, все едно кръв потече между тях- и в нея бавно се отвори рана...

   - Какво имате предвид? Какво е направил Радко?

   - И до там ще стигнем, инспекторе, но искам да ми обещаете нещо! Имам ли мъжката Ви дума?- и го погледна право в очите.

   - Имате я, стига да не пристъпва закона, или да прикрива някого в тази история, защото струва ми се знаете нещо, свързано с тези убийства?!- също толкова твърдо отговори Драго.

   - Искам само да опазите моята Теона! Каквото и да чуете, каквото и да се случи от тук нататък, тя трябва да остане невредима!- Тинко хвана ръцете на Станич- Пазете ми я и не позволявайте да `и се случи нищо. В душата на Теона има много от моята Дана. И е още светла! Да остане такава, моля Ви!- очите му се насълзиха.

   - Това мога да обещая!- твърдо каза инспекторът и стисна ръцете на Тинко- И ще се постарая и косъм да не падне от главата `и. А за да опазим душата `и... Вие, господин Ямурлийски трябва да ми помогнете!

   - Така да бъде! Вие прекъснахте разказа си, инспекторе. Струва ми се, че щяхте да кажете още нещо, или греша?- Станич извади от джоба на панталона си едно найлоново пликче с листче в него. Подаде му го.

 

„Аз съм твоят Арлекин,

твоят съдник предсмъртен един!

В мен крие се едно съмнение,

че взема ли душата ти ще имам провидение!“

 

   - Това беше натикано в устата на първата жертва, а чаената лъжичка бе поднесена към нея- каза Драго.

   - Как това Ви доведе при нас?- попита Тинко.

   - Тогава не направих връзката. Жертвата беше открита закачена на тавана на едно бунгало на морския бряг, около Иракли. При втората жертва, обаче имаше бутилка.

   - Не разбирам, инспекторе!

   - Бутилка от вино! От Вашата винарна!- Станич извади от калъфа на кобура си още едно пликче- с две парчета хартия в него- едното беше етикетът, а на гърба му бяха изписани следните думи:

 

„Имах трима братя и сестри,

ала аз Единствен ще съм винаги от три!“

 

   - Този път жертвата бе намерена в гората, близо до село Логодаж, Благоевград. Мъжът висеше от един бор.

   - Моля Ви, не ме мъчете, кажете къде намерихте третото момче?- с глас, изпълнен със страх говореше Тинко, но не за себе си се страхуваше- Завършете стиха!

   - Според мен стихът все още не е завършен, господин Ямурлийски и това е най- страшното. Ще Ви покажа и последната част, която намерихме в устата на третата жертва... малко под кратера на вулкана Кожух. Много усилия положихме, за да го достигнем и свалим от там! Моля, запазете самообладание!

 

„В онази нощ със нож одрана

имах следващо видение

и с кръвта от мен отнета и събрана

аз видях едно имение...“

 

   - Зная, че има още две имения с винарни в околността, но предвид бутилката вино- намерихме такава и при третата жертва, което не е гаранция, разбира се... реших да посетя Вашето- продължи равно Станич- Предвид и реакциите които видях у Вас и зет Ви, мисля че ще се виждаме известно време и се надявам... все за хубаво да е! Надявам се финалът на стиха да не почерни семейството Ви.

   - Прав сте, инспекторе! Имате своите основания!- отговори вече по-спокойно Ямурлийски.

   - Преди млко Ви попитах нещо, но този път искам отговор! Какво се е случило с дъщеря Ви Дана?- Тинко въздъхна и отговори:

   - Дана бавно загуби себе си и ума си...

   - Какво `и направи Радко?- продължи Драго.

   - Дълги години двамата нямаха дете. Когато пристъпиха към ин-витро процедура, въпреки огромното нежелание на зет ми, отидоха в София.

   - Тоест тогава той не е бил... вметна Станич.

   - Инвалид? Неее!- отсече Тинко- Там обаче се е случило нещо, което е разтърсило моята Дана. Тя ми го сподели година по-късно, когато скандалите вече се нижеха един след друг, а тя бе в самото начало на бременността. Когато взели материал от зет ми, се оказало че той десет години преди това е регистриран като донор на сперма за нуждите на други двойки.

   - Означава ли това, че той има други деца?- отново го прекъсна Драго.

   - Не зная, инспекторе! Това било „лекарска тайна“- с недоволство овърна Тинко... Както и да е...Случилото се огорчи много моята Дана. Въпреки всичко, малкото Чудо, което растеше в нея `и даваше кураж. Тя не кръсти дъщеря си на мен, инспекторе. С името `и благодари на Господ, че я е дарил с нея. Три години сякаш имаше помирение по между им... Ала уви. Започна да `и посяга. Аз се намесвах, тя ми се сърдеше, докато преди пет години не му се случи случка...

   - Инцидент?- предположи Станич.

   - Мълния, инспекторе, мълния! Сякаш Господ го наказа! Ала умът на дъщеря ми съвсем отказа.

   - И сега къде е?- Тинко погледна изпитателно инспектора, сякаш все още не бе сигурен дали да му се довери и да му каже, но все пак:

   - В институция за ментално болни!- с болка и през зъби каза дядото на Теона и сви ръцете си в юмрук.

   - Къде?- попита Драго.

   - В най-големия... кукувичарник! В Карлуково!- с вик довърши Тинко.

   - Парализата на Радко изглежда сериозна?- смени малко темата Станич.

   - Може да движи само главата си и стъпалото на левия крак. Не може да говори!- отвърна Тинко.

   - Бихте ли ми дали адреса на болничното заведение, в което се намира дъщеря Ви, господин Ямурлийски?

   - Разбира се, инспекторе, само трябва да се върнем до къщата, записал съм го в един тефтер.

   - Аз ще Ви изчакам отпред, ако нямате против, господин Ямурлийски!

   - Няма проблем, няма да се бавя!- отвърна Тинко.

   Ката влезе с болния в стаята на горния етаж. Между двата бяха пригодили нещо като асaнсьор за удобството на Радко. Червенокосата доближи количката максимално близо до леглото, натисна нещо отзад и гърба на количката се наведе, така че болният беше в почти легнало положение. Вече бе загубил съзнание, но кръвотечението и гърчовте бяха овладяни. Ката бавно прехвърли Радко от количката на леглото. След това му донамести тялото и го зави. Намокри кърпа с вода и му избърса лицето. Взе една книга, седна на стол, близо до него.

   Ката беше доста грозновата- кривозъба, куцаща и откровено космата, с грубоват глас. Но им помагаше много. Появила се с молба за каквато и да е работа, само да има покрив над главата и залък в устата. И сякаш в точния момент- малко преди нейната поява, мълнията бе отнела подвижността и говора на Радко. Бяха извикали медицинска сестра и първоначално Ката само `и помагаше- най-вече, за да го вдига. Но се оказа сръчна и с болничните дейности. Не след дълго остана сама да полага грижи за него. И в кухнята момагаше, и в домакинската работа. Ката отвори книгата и се надвеси над Радко. Прошепна нещо в ухото му.

   - Как е татко, Ката?- гласът на Теона леко я стресна. Тя стана от стола, като единият `и крак остана леко подвид.

   - Вече е по-добре, госпожице! Кръвното падна, все още не е в норма, но върви надолу. Дишането се успокои. Кръвотечението спря.

   - Благодаря ти, Ката, за всичко!- нежно каза Теона и се усмихна.

   - Няма за какво, госпожице! Това ми е работата. Ако Ви потрябвам, ще съм в кухнята!- кимна Ката и излезе. Теона седна на леглото до баща си.

   - Как си, татко?- тихичко заговори тя- Не зная дали те боли, не зная на къде са ти мислите в момента и имаш ли такива, предвид- и захлипа- наранения ти мозък- легна върху гърдите му и го обгърна с две ръце. Поплака си още дълго време...

   Инспекторът се прибра в управлението в Благоевград. Много мисли му се въртяха в главата, ала все още хаотични и без ясна връзка. Отиде направо при началника си. Поиска от него да отиде в Карлуково, в болницата, където беше настанена Дана, за да поговори с нея. Нещо му се губеше от разказаното и видяното до тук. Нещо му подсказваше, че Тинко знае много повече, отколкото казва. Въпросът бе... Защо? Затова Драго искаше да си попълни информацията, но от друга гледна точка, макар и не много надеждна, според господин Ямурлийски. Три дни по-късно получи разрешение от началника си, както и важна информация, според която се предполага, че „Арлекинът“ има още жертви по-назад във времето, преди тези трима мъже.

   Беше средата на седмицата, когато инспектор Станич отиде в Карлуково, направо в болницата. На регистратурата му казаха, че жената, която търси, се намира във второ женско отделение, стая 504. Посъветваха го да не се застоява, но Драго бе категоричен, че ще остане колкото време му е нужно, предвид позицията му и ситуацията, която го изискваше.

   Почука на вратата, въпреки че фелдшерът, който го придружаваше, носеше ключове. Когато му я отвори, Станич влезе и застана в ъгъла от страната на пантите. Кимна на фелдшера да я затвори. С тих и спокоен глас произнесе името на жената с гръб към него, гледаща към прозореца.

   - Дана Младенова?- отговор не последва- Името ми е Драго Станич и съм главен испектор от Благоевград!- нямаше реакция- Имам желание да си поговоря с Вас!- нищо- Разследвам серия от убийства, които по някакъв начин водят до именето и винарната Ви- жената продължаваше да гледа през прозореца- Видях дъщеря Ви- тук Дана трепна- Тя е чудесна млада дама- вежлива и учтива!

   - Моята Теона?- едва доловимо прошепна Дана.

   - Да, госпожо Младенова!

   - Видели сте моята Теона?- обърна се, изправи се и го погледна право в очите. Нейните езерно сини срещнаха неговите слънчевото жълти.

   - Да, госпожо!

   - Дана! Моля те! Тръпки ме побиват от официалния тон! Моля те, седни и ми разкажи за Теона!- и му посочи отсрещния край на леглото с ръката си.

   - Добре, Дана ! Както желаеш!- усмихна се инспекторът- Ще ти разкажа до колкото ми е възможно за дъщеря ти, но в замяна имам нужда от помощта ти! Може ли?- и подаде ръцете си към нейните. С недоверие, Дана ги протегна- Теона може би е в опасност!- каза Драго, а тя инстиктивно впи пръстите си в дланите му, очите `и щяха да изскочат от орбитите си.

   - Баща `и! Той ли е причината?- почти извика Дана.

   - Не съм сигурен как да ти отговоря. Какво имаш предвид?

   - Арлекинът? Появил се е, нали?

   - От къде знаеш, Дана?- изуми се инспекторът.

   - Не тук, Драго, моля те! Ще ти кажа всичко! Всичко ще ти кажа! Но не тук! И не сега! Ще се скрием в обятията на нощта! Тук стените имат уши! Повярвай ми! Не съм луда!- с тези насечени слова, точно сега изглеждаше обратното.

   - Наистина ме объркваш, Дана!- вече много притеснен и смутен от ситуацията, продължи Драго.

   - Ако си такъв, за какъвто те мисля, след две нощи, когато часът оповести третата, ме чакай там, където очите на скалите те гледат в сърцето! А сега изчезвай!

   - Но, Дана!- опита се да възрази инспекторът.

   - Фелдшееер!- извика високо тя- Нямаме време, инспекторе! Щом си тук, ситуацията вече е много лоша!- Фелдшееер!- този път служителят отвори вратата и влезе, а Дана се обърна отново към прозореца...Рядко му се случваше, но сега Драго Станич остана поразен! Трябваше ли да вярва на думите `и? Луда ли беше наистина, или в тази история се криеше повече от това? Някак много бързо му се довери- дори подаде му ръцете си? Или всичко това беше наужким?... Въпреки това, начинът по който говореше Дана, твърдостта и логиката в казаното...

 

   Звездите грееха ярко на небето. Нощта изглеждаше кротка. Само вятърът разваляше тишината от време на време с леки пориви. Някой се разхождаше в редовете на лозовите масиви. Измина дължината на всеки от тях. От време на време се спираше и правеше нещо- слагаше, забучваше, нанизваше... докато не стигна до извивката, в края на лозята, която беше леко хълмиста. На най-високата `и част имаше самотен лозов чукан с доста широк ствол. Явно бе на много години. Обикалящият се спря. Обърна се назад. От тази позиция, цялото имение се виждаше...

 

   По същото време, почти в полунощ.... Драго спря колата на полето, близо до пътя. Излезе и закрачи към скалното образувание. Беше с удобни дрехи. Стъпваше тихо, почти безшумно. Луната грееше ярко на небето и нямаше нужда от фенерчето на телефона си. Приближи се до „входа“ на скалата- висок и извит. Знаеше за това място, но не бе идвал никога. Повървя малко. Това, което видя, го накара да остане на място. Очите на скалите сега гледаха право в него, а луната бе като огнен ирис в едното от тях. Трудно можеш да откъснеш очи от тази гледка- Висшата сила, притворена в Природа, да подлага на тест душата ти.

   - Добър вечер, инспекторе!- чу се женски глас.

   - От кога си тук, Дана?- обърна се той леко изненадан.

   - От известно време- отговори тя- Наблюдавах те...

   - Какво разбра? Добра ли ще е вечерта?- вече с лека провокация в гласа попита Станич.

   - Зависи от теб, инспекторе и от това, което ще направиш тази нощ и идните такива!

   - Не е ли време да говорим открито, Дана?

   - Време е... Драго! Инак аз ще загубя дъщеря си, а ти себе си.

   - Госпожо Младенова! Искам да започнеш историята от начало! Твоята история!- равно и хладно каза инспекторът.

   - Като за начало- също толкова твърдо започна Дана- всичките тези години, в които съм тук, са прикритие! Или поне по-голямата част.

   - Как така, госпожо?

   - С помощта на баща ми! Вярвам вече го познаваш!- продължи тя.

   - Господин Ямурлийски! Да, запознахме се!- каза Станич.

   - Всичко започва в годината, в която разбрах, че съпругът ми е бил донор на сперма. От тогава нататък, бях готова на всичко, за да разбера дали милият ми мъж има и други отрочета? Знае ли за съществуването им?

   - И?- отсече инспекторът.

   - С моята Теона- децата са общо седем!- с изключителна категоричност заяви Дана.

   - Как ги намери?- вече силно заинтригуван, попита Драго и се доближи до нея.

   - Както казах- с помощта на баща си! Той измисли идеята със... „загубата на ума“. Той издейства да дойда тук, за да съм по-далеч и да... отблъсна дъщеря си- гласът на Дана се разтерпери- за да я предпазя. Срещу определена сума, на определени хора, ми се позволява да излизам извън пределите на болницата. Баща ми ме свърза и с жена от репрудуктивния център в София, която имаше достъп до информацията за донорите и за това... кои семенца, къде са поникнали. С нейна помощ разбрах, че Радко Младенов е многодетен татко!

   - До тук добре!- прокашля се инспекторът, сякаш, за да прочисти мисълта си- Макар и да си действала като разследващ извън рамките на закона, а баща ти още повече- Все още не рабирам... Какво те уплаши наистина? Децата са си деца, макар и чужди! Наистина боли!

   - Но едно от тях ги уби!- изкрещя Дана и една сълза пресече устните `и. Станич я хвана с две ръце за лицето.

   - Моля те, успокой се и бъди по-ясна!- с кротък тон каза Драго.

   - Тази нощ, в която Радко бе поразен от мълнията... Аз бях там! Скрих това, от което се срамувах много тогава! Не исках Теона да разбере, че е създадена в стъкло. Исках да я опазя от собствения `и баща! Какво щеше да го спре да наранява нея, така, както правеше и с мен? И зарових една кутийка. Вътре в нея бе номерът на пробата, от която бе зачената дъщеря ми. И една почти наобратно извита чаена лъжичка... Станич я пусна.

   - Какво каза, Дана?- разко я прекъсна той- Лъжичка? Чаена лъжичка?

   - Да! Това казах! Защо, Драго? Защо лъжицата те сепна така?

   - Защото такъв тип лъжица е намерена до всяка от жертвите!- отсече инспекторът, а тя падна на колене.

   - Това означава ли...? - тя го погледна с очи пълни със сълзи, той се наведе.

   - Какво, Дана? Какво да означава?

   - Че някой е изровил тайната ми!- сподавено изрече тя- И че този някой най-вероятно е...

   - Убиецът!?- прекъсна я Драго- Не можем да ме сигурни, Дана! А и ти самата ми каза, че в същата тази нощ, мълнията е поразила мъжа ти! Как? Кога? Да не би да те е видял? Мисли, Дана!

   - Всъщност... Може и да си прав. Когато чух неистовия от болка вик и се обърнах, за да се огледам, той не бе много далеч от мен. Беше паднал в единия от последните редове на лозята.

   - Тоест... може да те е видял?- продължи инспекторът.

   - Възможно е, но това означава, че после е изпратил друг да го изрови, предвид състоянието му!- сега мислите на Дана се блъскаха една друга и не можеха да се подредят.

   - Госпожо, Младенова!- с по-твърд, но равен тон започна Драго- Да се върнем на пробите и на твърдението ти за седемте деца!

   - Ха!- с иронично безсилие отвърна Дана- Нима не се...? Наистина ли...? Ти не се ли досещаш вече?- Знаеш ли кои са жертвите ти, инспекторе?- с нотка на омраза, но не насочена към слушателя `и , зададе въпроса си Дана.

   - Млади мъже, с окървавени лица... едва изговори той.

   - Те са негови деца, Драго!- отново извика тя- Всяка една от твоите жертви, е дете на Радко Младенов- Станич я пусна- А твоят „Арлекин“...

   - „Имах братя и сестри...“ сподавено промълви инспекторът.

   - Какво? Н те чух добре, Станич!- каза Дана, а очите на инспектора се напълниха със сълзи- ролите им сега се размениха- и както бе клекнал, се изсухли на земята.

   - Това бе част от бележката на убиеца до една от жертвите- тихо пръмълви той- Това означава, че Арлекинът също е дете на съпругът ти... И избива братята си! Трима мъже... „... единствен от три!“

   - И сестрите си, Драго! И сестрите си!- извика от безсилие Дана- Затова моята Теона е в смъртна опасност! А и лъжиците?

   - Но до сега почеркът и жертвите са мъже!- все още бе като зашеметен Станич.

   - Първата от тях е жена, инспекторе! Първата от тях, без да знае, се грижеше за собствения си баща- неподвижен и безмълвен- с яд говореше тя.

   - Медицинската сестра, която сте взели?- попита Драго.

   - Да, Станич! Точно тя! Вече връзваш две и две!- още по ядосана, но не на него отговори Дана- Тя е първото убийство на твоят Арлекин! И по мое скромно мнение, след това е разбрал коя е. Нейното убийство не е приличало на твоите. Затова и не го свързвате с него. Тя просто е изхвърлена в Светиврачка Бистрица! За да прочисти душата си, според убиеца? Без вина да изкупи вината си? Или просто е бързал? Или е нямал време? Но на кой ли му дреме?- съвсем я завладя ядът `и.

   - На мен, Дана, на мен!- този път и инспекторът извика.

   - Значи ще те заболи!- въздъхна тя и сякаш изведнъж доби сила и се събра в себе си- От тук ще отидеш до скален манастир Света Марина. С кола не можеш. Не е далеч. Но е стръмно, отвесно и опасно.

   - Какво има там, Дана?- попита той.

   - Следа и може би доказателство! Сам ще се ориентираш къде са! Аз се връщам обратно в болницата!- и побягна.

   - Не! Дана, стой! Моля те! Имам нужда от помощта ти!

   - Дадох ти я!- спря се тя без да се обърне към него- Ако е рекъл Господ- и погледна към очите в скалния таван- ще се видим отново!

 

   - Пожааар! Пожааааар! Лозята горят!- крещеше и плачеше Теона. Дядо `и вече се бе обадил в пожарната и полицията, както и на работниците от винарната, които сега с неистови усилия се бореха с огнената стихия.

   - Теона, иди при баща си!- каза заповеднически Тинко- и Ката извикай- да помага, ако има нужда.

   - Но тя замина днес сутринта, дядо! При леля си!- отговори сподавено Теона.

   - Няма значение! Върви при него! И ти знаеш какво да правиш, ако се наложи! Аз отивам да помагам! И ако нещо мога да спася... погледна внучката си и излезе.

   - Дядоооо!- извика след него безсилна Теона.

   Инспекторът се настърви. Отиде до колата. Взе въже, челник с фенерче за главата и по-голям фенер в ръката. Сега залагаше на ориентацията си и на една туристическа карта със забележителностите в околността. Сложи я на капака на колата, видя къде е манастирът. Около него имаше още два, но те не го вълнуваха, предвид казаното от Дана.

   Тръгна по планинските пътеки. Явно наистина ориентацията му бе добра, защото не след дълго видя дървена стрелка с името на манастира, обозначаваща посоката му. След нея пътеката рязко се стесни. Стигна до участък със стоманено въже. От едната му страна имаше пропаст. Бавно вървеше. Може би и затова му се струваше, че много време е минало вече, когато... видя пламък... Отсреща в скалата... В един естествен процеп... Пламък от свещ. Послед още една свещ. И още една. Изкатери се, стигна до мястото и застана срещу тях. В средата имаше икона на светицата и още няколко зад нейната, които едва се осветяваха от пламъка. Драго се прекръсти. Над процепа имаше тесни отвори- около пет-шест на брой. Инспекторът се опита да бръкне с ръка, за да види дали има нещо вътре, но те бяха прекалено тесни. Извади енин нож и се опита да ушири отворите, или поне да напипа нещо чрез острието. Завладян от предшестващите нощта емоции, но най-вече от безизходицата в момента, Станич почти се отказа. Удари с юмрук в скалата и изкрещя от болка... Или от безсилие. Удари още два пъти и вероятно от вибрациите, нещо падна в процепа между иконите. Той подпря големия фенер да осветява отвора. Видя нещо като стъклен цилиндър. Бавно го изтегли с два пръста, за да не събори иконите. Вътре имаше навито парче хартия. Махна корковата тапа, която запушваше стъклото и го извади.

 

„Ако четеш това, инспекторе, значи добре си разбрал указанията ми и въпреки опасността и прегръдката на нощта, сега си тук и ще ти разкажа няколко неща...

Децата, родили се с генетичен материал от Радко Младенов, са общо седем! За пет от тях предполагам вече се сещаш- Благовеста (медицинската сестра), Живомир, Спасен и Божидар- тримата млади мъже, които ти си открил и моята Теона. Все специални имена, не мислиш ли? Имена, които се дават от жена, дълго чакала своето отроче от Господ, за да го дари с име със собствена сила и мощ... Ала някой им я е отнел в злощастна за всеки един от тях нощ! Такова име дадох и на дъщеря си и те моля от цялото си сърце и душа- Спаси я! Спаси я, инспектор Драго Станич!...

Шестото и седмото дете- едно от тях е твоят Арлекин. Но внимавай! Тук има уловка... Родени са през 1990 година. Жената, която им е дала живот, не е имала мъж до себе си. Случило се е нещастие и след година и половина, тя умира в катастрофа. И двете деца са осиновени, ала разделени. Не можах да науча имената им! Едното напуска пределите на България. Взето е от жена на име Мира, която живее в Ниш- съседна Сърбия. За другото дете, следите стигт до Ямбол. И последно, ала може би най-важното, инспекторе... Родени са на една и съща дата и 12 минути разлика са твоят знак! Седмото на шестото е близнак!

 

Дана“

 

   Тинко беше седнал на земята... в лозята... които бяха изпепелени. Нищичко не бе останало. Само пепел от листа и плод- трагична картина под небесния свод. Бършеше лицето си от саждите и потта, примесена с някоя и друга болезнена солена сълза. Обърна се той към стария лозов чукан- самотен там на хълма. Гледаше известно време към него и изведнъж сякаш го осени мисъл и вдъхна сили в краката му. Тинко се изправи и хукна към хълма. Зората вече чукаше на вратата.

   Отиде до старата лоза. Извади едно ножче. Обели част от кората. Отряза и една пръчка. В умиление промълви: „Жив е! Старият чукан е жив!“ Заплака. В този момемт телефонът му звънна. Беше Теона. Тинко се върна в имението.

   - Дядо, инспектор Станич е тук!- посрещна го Теона на вратата.

   - Но от управлението ми казаха, че Ви няма!- погледна към него леко учуден Тинко.

   - Бях по пътя, господин Ямурлийски и когато ме уведомиха, веднага дойдох насам! Добре ли сте?- попита инспекторът.

   - Добре съм! - въздъхна Тинко- Всички сме добре физически, алааа...

   - Ще направя всичко възможно да разбера кой е извършителят, господине!- категорично заяви представителят на закона- Забелязахте ли нещо необичайно тази нощ, преди пожара?

   - Не, инспектор Станич! Нищо!- отговори Тинко- Но е умишнено! Сигурен съм! Цялото лозе миришеше на бензин!

   - Хмм... замисли се Драго... Имате ли камери?

   - Имаме, инспекторе, но едва ли ще са Ви от полза!- каза дядото на Теона и погледна към нея.

   - Ще възразите ли, ако взема записите, за да ги разгледам?- попита Станич.

   - Не, инспекторе! Ваши са!- отвърна Тинко.

   - Благодаря, господин Ямурлийски! Ще ги разгледам и след ден-два, ще дойда и ще доведа още колеги, за да огледаме по-добре! Сега ще ви оставя- кимна и към двамата- След такава нощ е редно да се поуспокоят умовете.

   - И душите, господин инспекторе... И душите!- равно отговори Тинко, докато набюдаваше Станич. Изпрати го и до колата. Гледаше го, докато излезе на пътя, когато му се стори... че видя дим от цигара...

 

   Драго прочете писмото още няколко пъти и заговори на себе си: Възможно ли е? Колко осиновени деца може да има през 1990 година?- от очите му потекоха сълзи- И колко от тях ще са взети в Сърбия? И то в Ниш? Дали е съвпадение? Или наказание от съдбата- играта... на шах-матната дъска живот?- въздъхна тежко и смачка писмото, но докато го мачкаше, напипа нещо твърдо. Беше флашка- Трябва да стигна до тях възможно най-бързо! Трябва да ги намеря! Да ги предупредя!...

   Този път не му отне никакво време да стигне до колата. С мръсна газ излезе на пътя. Караше опасно бързо, но това не го интересуваше. Около един на обяд стигна до имението и направо връхлетя в къщата и започна да крещи:

   - Теонааа! Господин, Ямурлийскиии! Теонааа! Дядо Тинкооо!- след малко излезе внучката.

   - Какво има, инспектор Станич? Защо изглеждате така?- изцапана, на места скъсана изсухлена риза и подпухнали очи- Какво се е случило?- попита Теона, а в това време влезе и Тинко.

   - Да не би да открихте подпалвача?- оцъкли се дядото.   
Вие сте в опасност! Всички сте в опасност!- говореше без да си поеме въздух Драго- Трябва да ви... Какво?- спря се той изведнъж, сякаш думите им стигнаха до съзнанието му- Подпалвач? Какво говорите?- дядо Тинко сви яростно юмруци и отиде заплашително към Драго- Какво става?

   - Вие ли дойдохте днес призори?- изръмжа Ямурлийски- С Вас ли говорихме преди изгрев слънце? А? Отговорете?- изкрещя възрастният мъж.

   - Боже! Случило се е! Видели сте го!- завайка се Драго.

   - Кой сме видели?- още по-заплашително заговори Тинко.

   - Виде ли сте го!- повтори Станич, а дядото му удари шамар.

   - Кой питах?

   - Убиецът, господин Ямурлийски... Моят... Брат... Инспекторът падна безпомощно на земята. Тинко клекна срещу него.

   - Разкажи ми всичко, момче!- с мек, почти бащински тон заговори възрастият мъж на Драго.

   Тинко помоли Теона да ги остави насаме. Инспекторът разказа абсолютно всичко на господин Ямурлийски. Заплака още веднъж. После прекараха около половин час в мълчание. Докато Драго не проговори:

   - От днес ще назнача охрана за всеки един от Вашето семейство, господин Ямурлийски. И още поне дузина за цялото имение. Трябва да измислим нещо, което ще знаем само ние двамата... Нещо, по което ще се разпознаем, ако се наложи- Тинко погледна към резбованата стена и го попита:

   - Колко дупки има в стената?

   - Седем души, скрити в лозата! Това ще бъде моят отговор, ако Ви се наложи да насочите дулото на пистолета към образа ми...

 

   Изминаха повече от два месеца. Беше началото на Ноември и вече започваше да мирише на зима. Дана стоеше до прозореца. Знаеше какво се е случило в онази нощ от баща си. Знаеше и че инспекторът е видял какво има на флашката... До нея имаше сак, пълен с дрехи. Всеки момент очакваше да си тръгне от това място. Въпреки настояването на Тинко, че там ще бъде в по-голяма безопасност, Дана не издържаше вече. Тя трябваше да е до дъщеря си. В коридора пред стаята се чу шум от ключове. Лека усмивка прибягна по лицето `и.

   - „Дана бели на реката, Дано моме, бела Дано!- чу се някой да пее отвън. Беше мъжки глас- „На реката, под върбата...“- продължи пеенето, а Дана я побиха тръпки.

    Кой е там?- уплашено попита тя.

   - На реката до лозата- така е в твоя случай, нали „Дано, моме бела, Дано“?- продължи напевно гласът.

   - Кой си ти? Покажи се!- повтори Дана. Малкото прозорче на вратата се открехна и две жълто-кафеви очи се врязаха в нейните- Не! Не може да бъде! Шестият ли си, или седмият?

   - Аз... Дано, моме... Аз съм домакинът и съм „приютил“ дъщеря ти! Аз съм Арлекинът!- очите му се засмяха.

   - Нееее!- изпищя Дана- Помооощ! Изведете ме от тук!- очите изчезнаха и сякаш в отдалечаване гласът повтори:

   - На реката до лозата... „Дано моме, бела Дано!

   - Помооощ!- след петнадесет минути дойдоха да я изведат. Един фелдшер беше прострян на земята в локва кръв около главата. А до кръвта имаше малко листче хартия, на което пишеше:

 

„Тя е малка сладка мандарина,

инак е невинна, но ми е роднина!

С нейната кръв призовавам моето „огледало“

да даде на братския двубой начало.

Арлекинът не прави комбина!

Аз единствен ще съм от седмина!“

 

   Пет часа по-късно Дана и Тинко бяха заедно. Песента, която Арлекинът `и изпя, сочеше за място, което и двамата с баща `и познаваха. От къде обаче убиецът знаеше тази песен? Тинко я пееше дълги години на дъщеря си, Теона също я беше научила, но от къде похитителят я знаеше? Казаха и на Драго за случилото се и бележката. Разбраха се да се чакат направо на мястото...

   Както и предполагаше Дана, „на реката до лозата“, беше мястото на което Радко я водеше на младини. Не беше лоза, а множество от диви такива, много здраво захванати между себе си, храстите и дърветата. Сега нямаха листа. Образуваха нещо като жив плет. Много близо до тях минаваше реката. Скоро бе валял дъжд и водата беше с голяма сила. Тинко и Дана вървяха бавно и предпазливо напред, въоръжени с пушка, пистолет и два ножа. При всеки незначителен шум, тя се озърташе уплашено, докато погледът `и не попадна на гледка, която взе дъха `и:

   - Теона!- изхлипа Дана- Моята Теона- Тинко се насочи към мястото- Стволът на един скършен на две бор беше по средата на реката. Ръцете `и бяха извити назад и завързани с рибарска корда. Вече кървяха. Много близо до шията `и също имаше такава, така закачена, че ако Теона трайно си отпусне главата, гърлото `и щеше да се пререже на кордата. Тя видя майка си и дядо си и започна да се върти, което усложняваше ситуацията. Устата `и беше натъпкана с някакъв парцал, а от нея стърчеше лъжичка.

   - Не мърдай, миличка, моля те!- прошепна дядо `и.

   - Теона, успокой се!- чу се мъжки глас и Тинко се обърна със заредена пушка, а Дана го последва.

   - Колко дупки има в стената?- попита Тинко.

   - Седем души, скрити в лозата!- отговори мъжът.

   - Уффф, инспекторее!- отдъхна си Тинко- Защо сте сам?

   - Не съм сам!- също шепнеше Станич- Хората ми са разпръснати съвсем близко до нас, но в по-голям периметър. Ще мина от другата страна на реката, за да огледам ситуацията на Теона от там!- дядото кимна- С известни усилия Драго прегази реката. И докато отиваше от другата страна на ствола, зад гърба си чу вик. Малко след това един от полицаите се изтъркули в краката му с нож, забит в сърцето. Драго, Дана и Тинко притихнаха. Теона заплака. Духна вятър. От към гората от страната на Станич, се приближаваше някой... Куцаше...

   - Ката?- изуми се Тинко.

   - Ката?- повтори новодошлата- Ката- позната? Или Ката – непозната?- и махна огнено-червената перука. Под нея се показа катранено-черна коса- Сега Ката ще отиде до реката- с ирония говореше тя- Отлепи огромната вежда от челото си. Из под роклята изхлузи и кривия си силиконов крак, след това и изкуствения бюст- Ката ще отиде при сестрата!- всички насочиха оръжие към него- Сега вече Ката свали и цветните лещи и жълтите очи се показаха и погледнаха отсрещните такива.

   - Лука!- извика Станич- Защо го правиш?

   - Ооо!- с подигравателен тон отвърна той- Братле! Ти ми знаеш името? От скоро разбра, че ме има, но си го научил?

   - Затова знаеше песента, която ми пееше татко- включи се Дана.

   - О, скъпа моя!- със същият този унизителен тон продължи Лука- Аз знам повече неща за вас от колкото вие самите! Дълго време ми отне да намеря баща ни, братко!- погледна към Драго и после към Теона- Сестрице- Гълъбице! Когато го открих, Природата реши да ме накаже и да му отнеме говора и подвижността!

   - Теб да накаже?- иронизира го Станич.

   - Да, братле, мен! Аз трябваше да съм този, който да реши как да го накаже, как да го накара да покаже- погледна към всички- безчестията и низостите си. Аз!!!- изкрещя Лука- Ноо, вместо това, се превърнах в най-грижовната гледачка... И най- доверената. А кой би се усъмнил в грозна, куца и саката помощница? И без да може да говори, татко Радко ме помоли да изкопая тайната ти, Дана!- отиде до Теона и приближи кордата до гърлото `и.

   - Неее!- изкрещя плачейки Дана- Остави я!

   - Спокойно, Даничкааа... С Теа само ще си поговорим! Нали скъпа сестрице?- Теона се въртеше и се самонараняваше от безсилие- Знаеш ли, скъпа моя, че и ти като мен и оня със значката, си зачената в епруветка? Не? Не знаеше? Еххх, Данаааа! Тц...Тц...Тц... Не така, мамче, защооо... Отдалечи се Лука от Теона и тръгна към Тинко и Дана. Това бе моментът. Драго се нахвърли върху него, а Дана и дядо `и отидоха при Теона. Най-напред Тинко сряза кордите пред гърлото `и, след това на ръцете. Дана махна парцала и лъжицата, Теона простена:

   - Мамо! Ти си тук!

   - И никъде повече няма да мърдам, скъпа моя!- Тинко отиде да помага на Драго, останалите полицаи също ги обиколиха. Лука бе успял да вземе пистолета на брат си и го бе насочил в главата му. Драго добре го беше понатупал. Лицето на Лука бе доста окървавено.

 

   - Хайде, Лука!- извика Драго- Да приключим всичко тук и сега!.. Само ние двамата!.. Като братя!- Лука огледа всички около него за няколко секунди, така, сякаш се предаваше и пак побеждаваше.

   - Добре, братле! Щом казваш!- и стреля в него.

   - Нееее!- изкрещяха Теона и Дана и дъжд от куршуми в същия момент полетяха към Лука, включително и от пушката на Тинко...

   Ямурлийски отиде до падналите братя. Подпря върху лакътя и коляното си Драго. Той беше още жив, ала ранен смъртоносно- не в главата, а в сънната артерия. Докато кръвта изтичаше между пръстите на Тинко, колкото и здраво да притискаше раната той, Драго промълви:

   - Моето лице вече няма да е заплаха за вашето семейство!

   - Не говори така, момче!- бащински през сълзи му отвърна Тинко.

   - Шест души ще се скрият завинаги в лозата!- насечено и едва доловимо отрони думите си Драго Станич.

   - Седмата ще бъде Дъгата на стената!- прошепна в ухото му Тинко и го целуна по челото. Инспекторът издъхна...

 

   Радко Младенов бе намерен обесен в стаята си. Тинко, Дана и Теона продадоха имението и винарната. Никой не знаеше какво се случи с тях след това... Само един стар лозов чукан...

 

 

 

 

 

 

 

•